- Автор: Валентин Хаджийски
- 10 Sep 2020
- 723
- 31
Истинският ни национален празник – 24 май – тази година е изтикан в задния двор от евроизборите. И какъв парадокс за стотици хиляди сънародници – да го празнуваш и на другия ден да гласуваш за Бойко Борисов! Българските публицисти се питат дали да имаш „собствени букви“ било наистина чак па толкова голяма работа и какво всъщност празнуваме. От чужбина – може би защото не гласуваме за европарламент – перспективата като че ли е малко по-ясна: празнуваме глобалния български празник на цивилизоваността.
<p>Това е единственият общонароден български празник: днес – с двата милиона съотечественици на Запад – вече и глобален, стигнал до нас от самото начало на народността ни в IX – X век, възприет и от възрожденците ни в средата на XIX век като символ на българското. През Възраждането българите имали ясно съзнание и за голямото общославянско и общочовешко значение на делото на 24 май, но също и че то е именно българско национално дело – </p>
<p><strong>най-големият български принос в човешката цивилизация и най-яркото свидетелство за причастността ни към нея. </strong></p>
<p>Съвременната археология доказа, че „кирилицата“ е създадена в началото на X век в Преславската книжовна школа, а съвсем не от Кирил или пък от Климент в Охрид: по-правилно би било азбуката ни да се казва „симеоница“ (Николай Трубецкой). Никой не е пророк в своето село, тъй че за българския читател ще е изключително интересна в това отношение излязлата в 2006 г. книга на „другоселеца“ Флорин Курта (Florin Curta) „Югоизточна Европа в Средновековието, 500–1250 г.“ (<em>Southeastern Europe in the Middle Ages, 500-1250</em>), която обобщава данни и изводи и на много съвременни български автори, някои от които съм споменавал. </p>
<p>Още по-важно, старобългарският книжовен език (до XI век и в самата България наричан „словѣньскъ“) в основната си част е оформен в Преславската школа. Кирил оставил сравнително малко преводи от гръцки на словѣньскъ, предназначени за най-насъщните черковни треби. Според Методиевия житиеписец това са „изборно евангелие, апостола, псалтира, избрани служби“; според Йоан Екзарх „Философът… преведе избор от Евангелието и Апостола – колкото можа, докато живя на тоя тъмен свят, толкова и преведе“.<span style="font-family:trebuchet ms"> </span></p>
<p>Голямото мнозинство кирилски текстове от старобългарската книжнина, особено по-сложните, между които цялата Библия или Шестодневът, са преведени, а някои и оригинално съставени в Преславската школа. Там е изкована философската ни терминология – битие, същност, естество, качество, количество... България не само запази делото на Кирил и Методий от затриване, но го повдигна качествено на нова степен и го разпространи в огромен и за днешно време ареал. </p>
<p>Защо ни е тъй важно всичко това? Първо, защото това е истинското положение на нещата, и второ, защото тогава </p>
<p><strong>нашата писменост и език не са дело на „ромейски мисионери“, „дипломати“ или „шпиони“ </strong></p>
<p>– според предпочитанията на пишещите, и не са донесени от Гърция, Херсонес или Великоморавия, нито са създадени в днешна Република Македония, а са дело на български книжовници на служба при двора на българския владетел в историческата сърцевина на България – днешния Североизток. Най-важното събитие в историята ни е било наше суверенно решение и дело – България била суверенна велика сила. То било отстоявано с майсторско лавиране между чуждите силови центрове. Така че не е вярно, че 24 май е „само“ празник на културата. </p>
<p><strong>24 май е празник и на суверенитета ни. </strong></p>
<p>Старобългарският език и широко за времето си разпространената в страната кирилска грамота, наред с огромния авторитет на българските владетели и с православието, са основен фактор за обединяването на разнородни етнически групи, намиращи се на различна степен на развитие, и формирането на нашата народност като цивилизована, средноевропейска (т.е. не средиземноморска, не „евразийска“ и не „ориенталска“) и славянска. Това не е хубаво или лошо, просто е факт. Веднъж формирана, народността не може да загуби някоя от тези основни характеристики, без да престане да е същата. </p>
<p>Старобългарският език от Преслав, минал през Търновската и Киевската редакция, е основата на съвременния руски книжовен език, а до времето на Пушкин фактически бил руският книжовен език. В бъдеще този факт сигурно ще стане много по-широко известен в Русия, ще бъде предмет на нови изследвания. Благодарение на преславската книжнина Русия създава необичайно бързо висока духовност (Дмитрий Лихачов). А между България и Русия, две иначе напълно различни страни, възниква завинаги специално отношение.</p>
<p>Силно българско влияние имало през Х–XIV век и по-нататък не само на Балканите и в Русия по линията на езика и вярата, но и на Запад по богомило-катарска линия. И то било в голяма степен прогресивно, хуманистично и цивилизоващо влияние, което свидетелства и за интензивните вековни човешки връзки и на Изток, и на Запад. Това просто правило на човешката география остава в сила и до днес – България не може да е силна извън Европа и без специалното си отношение с Русия. </p>
<p><strong>По онова време и България, а и Русия (последната – чак до XVI век) са органична част от „Европа“, широко отворени към нея. </strong></p>
<p>Основните „деевропеизиращи“ събития – завладяването на България от османците и експанзията на Московското царство на Иван Грозни към западналите азиатски ханства – още не са настъпили. </p>
<p>Преди това българите били, поне в известни периоди, още и високоорганизиран народ победител с висоокобразовани, амбициозни и „хиперактивни“ лидери визионери. Разпространението на кирилицата, старобългарския език и книжнина от Адриатика до Тихия океан и на богомило-катарските идеи – от Черно море до Атлантическия океан, е сравнимо по глобалните си мащаби примерно с испанизацията на Новия свят. Но това е мирна експанзия – не военна, дори не търговска, не собствено църковна, а чисто духовна – “българската империя на духа“ (Дмитрий Лихачов). </p>
<p>От XVI век насетне Русия се издига като нов, вече континентален, гравитационен властови център; нейното силово поле не дава и досега на една Украйна да създаде от хаоса на „волността“ или „Запорожката Сеч“ своя държавност и общоприет исторически наратив. Това също е факт, не оценка. </p>
<p>Имат ли българите държавност и общоприет исторически наратив? Да, за разлика от Украйна и други по-близки и по-далечни съседи, България е „истинска“, стара нация и държава. За съжаление обаче душевността на днешните българи се е формирала в по-ново време и не носи ясно разпознаваеми черти от дълбока древност. Цивилизацията е само тънка позлата над варварството.</p>
<p><strong>Българите днес са егалитарно, селско-плебейско общество. </strong></p>
<p>Това сигурно се дължи най-вече на османското робство със загубата на военно-земевладелския ни елит и неговата офицерска чест, на търговското съсловие и градския ни живот, на професионалната интелигенция и писмената ни култура. Почти нямаме жива, осъзната културна приемственост с доосманското време – то българинът до ден днешен не знае и прадядо си; в детството ми още не беше вкоренена и традицията на фамилните имена, бащите и синовете често имаха различни трети имена. </p>
<p>Егалитарното плебейско общество не признава истински авторитети, в това число и в областта на духа, и не умее да ги излъчва, и не може да спазва правила. За българите през формационното им време държавата – това е османският девлет с девширмето, диш хакъ и беззаконието на кърджалиите; вярата и Църквата са в ръцете на фанариотските пастири-вълци. Учението е равносилно да престанеш да бъдеш българин, дори и почтен човек – „пази, Боже, сляпо да прогледа“. Почтена е само „простотата“. Ученото е чуждо, не наше. Нашето – това е простото, Бойко Борисов, това е чалгата; чуждото – това е „Учен Петко“, „юпито“, „копчеведа“. </p>
<p>Щом проблемът ни е в селско-плебейското, значи решението е в урбанизацията и просветата. Недостатъчната цивилизованост се лекува с повече цивилизованост. Нo тук </p>
<p><strong>не става дума за „цивилизационен избор“ между различни „цивилизации“ </strong></p>
<p>– човешката цивилизация е една и терминът произхожда от лат. сivitas, град. А става дума за различна степен на цивилизованост. </p>
<p>Липсата на авторитети се лекува с изграждането на нови авторитети. Младостта ни, наистина, премина в борба с авторитетите и в постмодернистко деконструиране. Догматизмът, редукционизмът, едномерността си остават все така неприемливи за нас, но постмодерното не е тъждествено на ирационалното, аморалното, хаоса. Под anything goes (всичко е позволено) трябва да разбираме „всичко, което е рационално приложимо“, а не въобще „всичко“. Липсата на „рефлектираща способност за съждение“, или на способността да подвеждаме нещата под правила, дори когато правилата не са ни известни или не съществуват, е това, което Кант наричаше „глупост“. „Привилегировани репрезентации“ или „форми на дискурса“ не бива да се спускат отгоре, но само по отношение на културата като цяло. В конкретните области трябва да владее знанието, компетентността. В държавното управление след катастрофалния експеримент с „харизмата“ на Борисов – също. Нужни са ни нови висоокобразовани, компетентни лидери визионери. И затова не е вярно, че 24-ти е „само“ празник на културата.<strong> </strong></p>
<p><strong>24 май е празник и на доброто, компетентно, ефективно управление. </strong></p>
<p>Не съм виждал да има изследвания колко процента от българите днес симпатизират на Путин в усилията му да укрепи централизацията („вертикалата на властта“), авторитета на държавата и др. „традиционни ценности“, сигурно не са малко. Дали е възможно повишаването на цивилизоваността и компетентността, изграждането на авторитети да стане в условията на парламентарна многопартийна демокрация, идеен плурализъм и членство в ЕС – надявам се все още, че да. Че можем да минем без силното лекарство на просветения абсолютизъм. Пътуването ми до Сингапур преди две години на гости на сина, пратен на работа от глобалната си нюйоркска компания, ми предизвика доста неспокойни размисли. </p>
<p><strong>Друга важна в цивилизационно отношение поука от 24 май е доброто познаване на водещата световна сила </strong></p>
<p>(добре – „световна“ поне в известния на тогавашните ни съотечественици свят) и активното и творческо усвояване на нейната висока култура. Независимо от враждебните ни политически отношения и постоянните войни – на живот и смърт – с нея, независимо от високомерното й отношение към нас и нежеланието й да научи – с известни изключения – дори народностното ни име. Важен елемент в тоя процес е именно да заставиш световната сила да те опознае добре, за което обикновено се иска не по-малко от това да я „превземеш“ отвътре. </p>
<p>Обратното – нежеланието или неумението да се опознае добре водещата световна сила, неглижиращото отношение към нея, един вид че тя изобщо не е такава, или че е такава само заради фокуси със зелени хартийки, или че е пред разпадане – е крайно вредно и опасно. За добро или зло, днешната водеща световна сила е САЩ. Те трябва да се познават добре. </p>
<p><strong>Още една поука от 24 май е важността на двуезичието. </strong></p>
<p>Вече стана дума, че многоезичиетое характеризирало човешкия род от дълбока древност и че едноезичието е по-скоро изключение от правилото в епохата на ранната национална държава. Да си спомним например колко езика говори според Захарий Стоянов един Бенковски – не твърде образован двайсетинагодишен момък със скромен произход, обикалял източните вилаети на царщината по търговия. Това не било изключение, а правило. Но още по-важно от „справянето“ с няколко езика, повече или по-малко гладко и правилно, във всекидневието е истинското двуезичие, дето двата езика са равностойни на високо концептуално равнище и напълно взаимно преводими. </p>
<p>Такова двуезичие е условие за появата на феномени като старобългарския книжовен език с истински чудеса на езиковото творчество – като споменатите вече абстрактни философски категории, образувани в преславските и другите североизточни български манастири от напълно земни домашни корени според гръцките образци. Силата на думите е огромна, още повече че в даден момент на развитието на знанието и практиката боравенето с неща се превръща в боравене с думи. </p>
<p>Българската книжовна школа се опирала на богатия двуезичен гръко-славянски опит от близо три века съвместен живот в Солунско. Археологът Павел Георгиев от Шумен неотдавна предположи, че подобно значение вероятно е имало и продължилото над десет века двуезичие на гръцки и други местни езици по днешното ни Северно Черноморие, в непосредствена близост до Плиска и Преслав. </p>
<p>Двуезичието и пълната взаимна преводимост между твоя малък език и езика на водещата световна сила са не само средството за собственото ти цивилизоване, но и за твоята „депровинциализация“ в очите на другите и в собствените ти очи, за излизане от „гетото“ на малкия локален език на широкия бял свят. </p>
<p>Това може да звучи схоластично за читателите от България, но то е всекидневен практически въпрос за българите в чужбина. Почти всички сегашни деца в Български детски хор и училище „Гергана“ в Ню Йорк, най-старото в града, са родени в Америка, много от тях са от етнически смесени семейства – имат по няколко езика, родини и култури. </p>
<p>Логично е училището да набляга на двуезичието: българските песни за хора се превеждат и пеят и на английски – и за по-доброто им разбиране на български от децата, и за </p>
<p><strong>хармонизиране на опита им от лятото при баба в България с тоя от всекидневието им в Америка, </strong></p>
<p>и за приобщаване на американските и останалите „другоезични“ родители към заниманията им, а и за представяне на българското слово пред винаги отворената за новото нюйоркска публика:</p>
<p> </p>
<p><em>Върви, народе възродени,</em></p>
<p><em> към светла бъднина върви,</em></p>
<p><em>с книжовността, таз сила нова,</em></p>
<p><em> съдбините си ти поднови!</em></p>
<p> </p>
<p><em>Върви към мощната Просвета!</em></p>
<p><em> В световните борби върви,</em></p>
<p><em>от длъжност неизменно воден –</em></p>
<p><em> и Бог ще те благослови!</em></p>
<p> </p>
<p><em>Напред! Науката е слънце,</em></p>
<p><em> което във душите грей!</em></p>
<p><em>Напред! Народността не пада</em></p>
<p><em> там, дето знаньето живей!...</em></p>
<p> </p>
<p><strong>Go marching on, enlightened people,<br />
A brighter future lies in sight,<br />
Let literacy's youthful power<br />
Deliver you from lowly plight!</strong></p>
<p><strong>Endeavour in the quest for Кnowledge<br />
Will make you cherished in the world!<br />
Respond to this eternal calling –<br />
And get the blessing of the Lord!<br />
<br />
Go marching on! The sun of wisdom<br />
disperses darkness from the souls!<br />
A nation’s keen on education –<br />
Her living spirit never falls!...*</strong></p>
<p>* “Песнопойка „Гергана“/<em>The </em>Gergana <em>Songbook</em>, ДАБЧ, С., 2013 </p>
<p> </p>
<p>Двуезичието е двупосочно: „сакрални“ за американските деца от добри семейства текстове пък се превеждат, играят и пеят и на български – като песента <em>The Sound of Music</em> от едноименния мюзикъл, който децата представят в обработка за детски хор:</p>
<p> </p>
<p><strong>My heart wants to beat like the wings of the birds </strong></p>
<p><strong>That rise from the lake to the trees.</strong></p>
<p><strong>My heart wants to sigh like a chime </strong></p>
<p><strong>That flies from a church on a breeze.</strong></p>
<p> </p>
<p><strong>To laugh like a brook when it trips </strong></p>
<p><strong>And falls over stones on its way,</strong></p>
<p><strong>To sing through the night </strong></p>
<p><strong>Like a lark who is learning to pray.</strong></p>
<p> </p>
<p><em>Сърцето ми бие със птичи крила</em></p>
<p><em>над гладката езерна шир,</em></p>
<p><em>трепти като звън в утринта </em></p>
<p><em>камбанен, отекващ безспир. </em></p>
<p> </p>
<p><em>С поточето смее се то,</em></p>
<p><em>бълбука по склона зелен </em></p>
<p><em>и пее в нощта </em></p>
<p><em>като славей, в захлас упоен.</em> </p>
<p> </p>
<p>Дори ефимерни повеи на модата като песента от анимационния филм на Дисни „Замръзналото кралство“ (<em>Frozen), </em>любима на първокласничките, се превеждат и пеят на български по искане на семействата. Децата научават, че българският език е (поне) равен на английския по красота и изразителност, а значи и българският живот не отстъпва на американския. </p>
<p>Така не след дълго глобализиращата се българска нация може и да има внушителна кохорта истински двуезични, но по български образовани млади българи, които ще са голямо нейно богатство, а може някога да се окажат и най-добрият залог за дисперсно оцеляване на българското в „прекрасния нов свят“. Тоя път е вече изминат от повечето малки европейски народи. </p>
<p><strong>Важно наследство на 24 май, накрая, е и императивът на борбата с варварството. </strong></p>
<p>Посред възмущението по българските медии и социални мрежи от абитуриентските тоалети и балове няма как да забравиш и за миг, че чалгата е централен „локус“ на цивилизационния ни проблем. Не „Изтокът срещу Запада“ (спекулирането с този въпрос от антизападнически позиции е класически пример за вестникарска чалга), не дори „градът срещу селото“, а именно </p>
<p><strong>„чалгата срещу цивилизоваността“. </strong></p>
<p>„Чалгата“, разбира се, е всеобхватен социокултурен феномен от последните вече близо две десетилетия, обхващащ и политиката, но тясното разглеждане на термина като нов жанр на масовата култура дава достатъчно материал за общовалидни разсъждения. Евгений Дайнов навремето основателно посочи по друг повод, че </p>
<p><strong>проблемът ни не е просто наличието на културна долница, което е неизбежно, а липсата на горница. </strong></p>
<p>Чалгизацията на България за мене е цивилизационен колапс, доколкото не е уравновесена с мощна висока култура – или докато самата чалга някак си не се дечалгизира отвътре. Дотогава чалгизацията ще е белег на нецивилизованост, немодерност, безхаберие, безбожие, порок, гузност, бедност, безнадеждност. Чалгата е език на консумеризма от най-долна проба, несвободата, унижението на жената, домашното насилие, битовия цинизъм и правния нихилизъм. Чалга културата е и интелектуално безкритичното, едномерно-позитивистично, ирационално, аморалистично възприемане на света, конкретен израз на което беше и популярността на Бойко Борисов. </p>
<p>За мене основният закон на социологията на чалгата е, че тя е </p>
<p><strong>комерсиален жанр, </strong>п<strong>родуциран от мутри и предназначен за лумпени. </strong></p>
<p>Чалгизирането на българската култура в 90-те години, пускането на воля – и на стероиди – на долницата при разрушаването на дотогавашната културна горница и невъзникването на нова – бе дирижиран от медийните босове процес, но най-вече бе обективно следствие на мутризацията на икономиката и политиката и на лумпенизирането на големи маси бивши социалистически труженици. </p>
<p>Чалгата следователно има солидни основания да живее и печели предвид влиянието на мутрите и многочислеността на лумпените. Последните са хората, изтръгнати от корен, захвърлени в големия град на прехода, лишени от стабилен поминък и самоуважение, респективно от добър вкус. „Когато страда достойнството, страда и вкусът.“ Краят на чалгата, значи, ще дойде естествено с възникването на многочислена образована средна класа, която във всички развити страни поддържа и високата култура, а също и с края на мутрите като присъствие в политическата и медийна власт. </p>
<p>Сред българската интелигенция няма единство във вижданията за произхода и значението на чалгата. Един познат емигрант, добър музикант, е горд с ултралибералните си възгледи и смята, че като културна реалност чалгата и в музиката, и в политиката – като гласуването за ГЕРБ, и в попупрофесионалната историография – като у последователите на Ганчо Ценов – е естетически „неподсъдна“, долкото има хора, които я харесват. Никой не те кара насила да я слушаш – слушай си там, примерно, Стравински и Равел, ако щеш – и Шьонберг и Щокхаузен, и остави хората да се радват на Азис и Ивана. </p>
<p>Един форумно познат политик, компетентен икономист, при това историк по образование, поддържа, че </p>
<p><strong>чалгата е „истинската българска народна (фолк) култура“, </strong></p>
<p>която трябва да се развива свободно, дори да се спонсорира от държавата. И то не само българската, но и „балканската народна култура“, защото „всички балканци сме едно“ – с древни „автохтонни балкански“ гени, а сегашните „разпокъсани балкански нацийки“ са скорошен продукт на „козните на великите сили“. </p>
<p>Този възглед куриозно, макар в обърната форма, напомня тезата на проф. Розмари Стателова, автор на най-задълбочения известен ми засега естетически анализ по темата („Седемте гряха на чалгата“, 2005), че „интонационно, чрез своя отказ от европейската музикална система (например от ладовете мажор и минор), както и с доминирането на ромски изпълнители, чалгата е... отстъпление от национализма. Тя ни връща към културна принадлежност, считана за отмряла за българите европейци.“ </p>
<p>Но понеже музикалните вкусове не се предават по генетичен („кръвен“) път, рационалното обяснение на вкусовете на този политик според мене е, че като дете е слушал у дома си доста „сръбско“, „македонско“ и „гръцко“. И разбира се, до сгромолясването си през февруари 2013 г. и герберският режим беше за него „изконно народен“. </p>
<p>Общобалканският характер на чалгата се приема и от тези, които смятат, че тя е просто заемка от „попфолк“ културите на съседните народи. Разпространен е и възгледът, че чалгата е вид гето контракултура – като афроамериканския хип-хоп, с еротиката, нецензурната лексика и мачизма си. </p>
<p>Втората част на коментара е посветена на критиката на тези и други възгледи и на съпоставяне на българската чалга с някои съседни балкански образци и особено – с афроамериканската музика. За мене и много връстници, израсли в големи градове с радиото и грамофона, последната – с нейните британски издънки – е в голяма степен истинската интонационна среда, в която сме израсли, те са нашата „музикална родина“ – ако не смятаме българската естрада до средата на 70-те години и „образователната“ музика за малцината, в чиито семейства тя е била на почит. </p>
<p>Предварително ще отбележа, че според мене чалгата не е „фолк“ в никое от познатите ни значения на тази дума – традиционна народна култура или пък творчество на съвременни непрофесионалисти. Тя е комерсиална, професионална поп музика, с фокус видео и аудиоефектите, често професионално изпълнени по западен образец, за сметка на музиката сама по себе си. Чалгата не е селски, а градски клубен жанр, и не е инструментален, а вокален. По музикалния си характер и етоса си чалгата няма общо нито с българската, нито с други автентични балкански фолклорни традиции, в т.ч. и циганските. </p>
<p>Тя е рециклирана късноосманска синкретична </p>
<p><strong>близкоизточна или източносредиземноморска развлекателна музика на градското дъно от периода на упадъка на Османската империя. </strong></p>
<p>Това късноосманско наследство е общо за няколко балкански народа, макар в различна степен и с различна скорост усвоено от тях в най-ново време. За всички тях то представлява съществено отклонение от дотогавашните им културни парадигми. Продължаващата му популярност близо век след края на Османската империя е мерило за балканската недовършена модернизираност. </p>
<p> </p>
<p>Други текстове по темата:</p>
<p><u><a href="http://glasove.com/novini/33763-zashto-treti-mart-ne-biva-da-e-nacionalniqt-praznik-na-bylgariq">http://glasove.com/novini/33763-zashto-treti-mart-ne-biva-da-e-nacionalniqt-praznik-na-bylgariq</a></u></p>
<p> </p>
<p><u><a href="http://glasove.com/komentari/33134-antizapadnichestvoto-v-bylgariq--opit-za-revansh-na-baj-ganq-nad-aleka">http://glasove.com/komentari/33134-antizapadnichestvoto-v-bylgariq--opit-za-revansh-na-baj-ganq-nad-aleka</a></u></p>
