- Автор: Проф. Венцеслав Кулов
- 12 Фев 2021
- 3034
- 25
„Изнудваческата” стратегия, приложена от Румен Радев, е може би ефективна, но не е оправдана от гледна точка на демократичните стандарти. Защо?
Издигайки сам кандидатурата си за президент, Румен Радев силно затруднява политическата си идентификация.
Прието е една президентска кандидатура да се издига или от някаква партия, или от инициативен комитет. В това има определена логика: кажи ми кой предлага на общественото внимание даден кандидат и аз ще ти кажа какво би могло да се очаква от него.
Ако ще избираме един човек за президент, редно е да знаем какви ценности изповядва. Понеже саморекламата често се разминава с действителността, избирателят се нуждае от нещо като „банкова гаранция”, че политикът, който се афишира по определен начин (като честен, принципен, ляв, десен, либерал, консерватор и пр.) е наистина такъв. Когато Румен Радев беше избран за президент, се предполагаше, че макар и абсолютно неизвестен на широката публика, той се ползва с пълното доверие на ръководството на най-старата българска политическа партия, родена от социалистическия идеал. Това не значи, че през целия период на прехода политиката на БСП е била такава, каквато е трябвало да бъде, т.е. социалистическа не само на думи, но и в действителност.
Румен Радев стана президент с голяма доза късмет:
неговият основен опонент беше толкова невзрачна личност, че българите избраха генерала авиатор просто защото им беше писнало от безличните политически фигуранти. Аз не мисля обаче, че в досегашния си мандат Румен Радев е показал с нещо, че е ляв президент. Коментаторите отбелязват, че в контраст с традиционно русофилската ориентация на левия електорат президентът прегърна като своя кауза антируската инициатива „Три морета” и си позволи да признае Алексей Навални за жертва на политическа репресия, каквато по принцип е позицията и на българската десница. Това, разбира се, не прави от Румен Радев десен политик. Изобщо казано, трудно е да се повярва, че човек с неговата биография би могъл да бъде десен в смисъла, в който тази квалификация функционира в българския политически речник. И до каквито и хитрости да прибягва президентът, десните хора в България никога няма да се разделят с предубежденията си и да го припознаят за един от тях.
По някаква причина, за която ние можем само да се догаждаме, Румен Радев флиртува с русофобите, които у нас са преимуществено десни и спазва една „здравословна” дистанция от БСП. В това има нещо озадачаващо (да не кажем друга, по-силна дума), защото именно БСП беше партията, която преди четири години го вкара в политиката.
Образът, който Румен Радев се опитва да изгради за себе си, съвпада с клишето за ревностен евроатлантик,
какъвто трябва да бъде всеки натовски генерал. В личен план той създава впечатление на стегнат, амбициозен и много интелигентен човек, който няма вкус към далаверите. Ляв ли е обаче Румен Радев или десен? Либерал ли е той или консерватор? Какво е отношението му към българската образователна система, здравеопазването, пенсионното осигуряване, състоянието на науката, екологичните и демографските проблеми? Как той оценява моралното равнище на нацията, нейния духовен живот? Какви са възгледите на Румен Радев за развитието на българската икономика? Как по-точно според него трябва да се реформира сегашната българска правосъдна система?
По всички тези въпроси Румен Радев или не е казвал нищо, или нищо такова, което си заслужава да се запомни. Ето защо за неговата политическа ориентация ние, строго погледнато, не знаем нищо. И не е ясно защо – на какви идейни основания – мераците му за втори президентски мандат би следвало да бъдат подкрепени от Българската социалистическа партия. Може ли Корнелия Нинова да каже на своите съпартийци, че кандидатурата на Румен Радев трябва де се подкрепи, защото е печеливша, а всичко останало, включително и идеологията му, е без значение?
Има политици, които до съвършенство владеят изкуството да говорят, без нищо да казват. Последните изказвания на Румен Радев, които минават за политически, са от този тип. Това е тактика, която в общия случай върши добра работа, доколкото българската публика не е особено придирчива. Но за политическа идентификация е нужно нещо повече: един социалист чака от своя кандидат за президент определен вид конкретни послания – нещо повече от „Мутри вън! и „Да си върнем държавата!”. И ако тези изконно социалистически послания ги няма, самата предизборна кампания губи смисъл. Защо социалистите да поддържат кандидат за президент, който демонстративно се разграничава от тяхната идеология?
Някой би казал, че искрената вяра в определена идеология не е необходимо условие за участието в политическия живот - че това е остатък от една наивна теория за демокрацията, критикувана още от Йозеф Шумпетер в средата на миналия век. Нека благоразумно да заобиколим това възражение, което може да ни отведе твърде далеч. Тук само искам да подчертая, че въпросът дали президентът Румен Радев съзнателно крие политическите си пристрастия или просто няма такива, е относително маловажен: и в двата случая липсата на ясно артикулирана от него политическа позиция поставя в трудно положение ръководството на БСП, ако то реши да подкрепи кандидатурата му за втори президентски мандат.
Редно ли е да подкрепяме Румен Радев, само защото по стечение на обстоятелствата той се смрази с Борисов?
Единствената ясно изразена политическа позиция на президента Румен Радев е противопоставянето му на Бойко Борисов и на групировката, която го поддържа. Румен Радев не е просто опонент, а противник на Бойко Борисов. Как се стигна до това неестествено за една нормална държава противопоставяне?
Може да се предположи, че президентът, който е командир по призвание, е честолюбив човек. Това е недостатък, който лично аз съм склонен да омаловажа. Още в началото на своя мандат обаче Радев стана мишена на отровни подмятания, отправяни някак между другото не от самия Борисов, а от неговия тогавашен фаворит – Цветан Цветанов. Това изглежда беше някаква мутренска тактика, която остана неразбрана за широката публика. Много хора си задаваха въпроса с какво Радев дразни Борисов. Смислен отговор на този въпрос може да даде само психолог, защото от рационална гледна точка тази конфронтация и тогава, и сега изглежда безсмислена.
Междувременно се появи и първият сериозен повод за противоборство – спорът за въоръжаването на ВВС. Коя опция трябва да бъде предпочетена - „Грипен” или F-16 ? Работата се оказа „дебела”, защото тук ставаше въпрос за много пари и още нещо, което коментаторите по правило премълчаваха. Накрая въпросът беше „замазан” с решение на българския парламент. Лично аз обаче така и не разбрах с какво позицията на Борисов превъзхождаше тази на Радев.
После в конфликта между Радев и Борисов на преден план излезе прокуратурата. Появи се някакъв запис на телефонен разговор на президента, свързан с жена му Десислава Радева. Никой не разбра с какво този разговор компрометира президента, но, ако не ме лъже паметта, по този повод имаше питане до Конституционния съд за евентуалното снемане на имунитета му. После прокуратурата отправи обвинения към определени служители в президентството и дори изпрати там спецчасти да търсят някакви много важни доказателства. Днес само малцина тънки специалисти (като фамозната съдебна репортерка Силвия Великова например) могат да кажат какви точно бяха обвиненията към президентските сътрудници и докъде стигнаха досъдебните производства, възбудени по този повод. Лаици като мен обаче, които бяха втрещени от това твърде неочаквано развитие на нещата, в крайна сметка останаха с впечатлението, че от цялата тази дандания и пушилка не излезе нищо.
Опитът на Борисов и Гешев да компрометират Радев претърпя пълно фиаско.
И когато през лятото на 2020 г. президентът подкрепи демонстрантите срещу Борисов и Гешев с вдигнат юмрук, много хора си казаха: „Това май не е много редно, ама хак им е – търсеха си го”.
Нека сега да допуснем, че за разправията между Борисов и Радев е виновен Борисов и само Борисов. Какво следва от това? Че заставайки в случая зад Радев, ние трябва да подкрепим неговата президентска кандидатура? По никой начин. Днес има много хора, които изпитват непоносимост към личността и поведението на Борисов. Те обаче не би следвало да подкрепят Радев в похода му към втори мандат, просто защото и той не харесва Борисов. Има поговорка, че приятелите на моите приятели са и мои приятели.
Не ми е известно обаче някой да е казал, че враговете на моите врагове са мои приятели.
С това искам да кажа, че ние би следвало да съдим за един политик преди всичко по политическите му убеждения. На второ място идват личните му качества и чак после - хората, с които въпросният политик по някаква причина не се погажда. Това, че Румен Радев враждува със „злодея” Борисов не би следвало да се тълкува като някакво особено достойнство - бонус в неговата бъдеща президентска кампания. Независимо от това дали ние адмирираме борбата му с Борисов и Гешев, справедливостта изисква да признаем, че неговото политическо верую и до днес си остава една загадка. А това от гледна точка на политологичните канони е един сериозен дефект на кандидатурата му за втори президентски мандат.
Радев и Борисов – конкуренти в президентската надпревара
Изказаните дотук съображения са общи и принципни. Те обаче до голяма степен губят смисъл, ако на президентските избори срещу Румен Радев се изправи самият Бойко Борисов. Според мен това е много вероятно и ако някой отхвърля тази възможност, просто си затваря очите пред неизбежното. И ако стане така, както много коментатори прогнозират, българският избирател ще се изправи пред един „хамлетовски” въпрос - кое е по-достойно за душата: дали да избере за президент Румен Радев, който и до днес крие политическата си ориентация и се опитва да играе роля, която никак не му подхожда? Или да подкрепи Бойко Борисов, за чиято политическа ориентация е някак несериозно да се говори Защото Бойко Борисов е типичен популист: политическата идеология е последното нещо, което го интересува. За него са важни две неща: да бъде харесван от възможно най-голям кръг хора, без значение интелигентни ли са или не; да осигурява печалбата на икономическите кръгове, които го подкрепят.
Вярно е, че номинално ГЕРБ е дясна партия - от 2008 г. тя е член на Европейската народна партия. Това обаче, което най-точно характеризира политиката на ГЕРБ, е пълната липса на някаква по-обща цел или стратегия за управление на обществения живот. Типично за решенията, които досегашните правителства на ГЕРБ вземат, е че те са „от днес за утре”. Самият Борисов подозрително често сменя мнението си по важни държавни въпроси, за което никой „не му връзва кусур”. Той е усвоил един набор от политически клишета, които пуска в обръщение, щом се наложи да обосновава решенията си, но никой не се отнася сериозно към тази плоска политическа риторика. (Най-комичен е антикомунизмът на Бойко Борисов, но тук ще оставим този въпрос без коментар). Казано изобщо,
гербаджиите нямат изявени идеолози. Тяхната сила не е в идеологията, а в далаверата.
Ето защо ГЕРБ не е партия в класическия смисъл на думата, а обединение на принципа на Бай Ганьо „келепир има в тая работа”. Поставяйки „на кантара” президентските кандидатури на Румен Радев и на Бойко Борисов, ние сме принудени да признаем, че по този въпрос една чисто рационална дискусия е невъзможна. Ние не можем да сравним двете кандидатури, защото не знаем нищо за идеологиите, които стоят зад тях. Това, на което в случая трябва да се облегнем, не е идеологията, а личните качества на кандидатите.
Ако въпросът се постави по този начин, моят избор би бил за Румен Радев. Тук могат да се изтъкнат различни аргументи, които са повече или по-малко субективни. Ще изложа само един от тях, който ми изглежда неотразим. Той е свързан с представителната функция на президента.
Според член 92 (1) на Конституцията държавният глава представлява Република България в международните отношения. Миналата година обаче бяха тиражирани няколко скандални компромати (записи на телефонни разговори на Бойко Борисов и снимки от апартамента му), чиято автентичност до този момент не е оспорена. Автентични или не обаче, тези компромати представят в негативна светлина личността на Бойко Борисов и го правят непригоден да изпълнява успешно представителната функция, която Конституцията вменява на българския президент. В случая истината не е от значение – над всичко би трябвало да се постави международната репутация на България, която при евентуалния избор на Борисов за президент би била силно накърнена.
