В интервютата на Путин никога няма нищо

 

 

Аз никога не съм взимал интервю от лидера на Русия, въпреки че съм се срещал с него по време на първия му президентски мандат, когато бях главен редактор на ежедневник в Москва. Като се основавам на моя собствен опит, а също и на четенето и гледането на безброй интервюта с Путин, мога да кажа, че никой няма да свърши тази работа по-добре, отколкото руските избиратели по време на „Пряката линия”. Те задават такива въпроси: Защо моята заплата на учител в начално училище в Иркутск е толкова малка? Или: Къде ми е новото жилище, което ми бе обещано като на пострадала от наводнение? Лесно можем да си представим как се напрягат местните чиновници в момента, в който Путин обещава да провери конкретните случаи.

 

 

Ако Путин разговаря с професионални журналисти, то отговорите му (създава се впечатлението, че вече много години те се вадят от една предварително подготвена колода) имат същата функция. Това са все сигнали и послания, адресирани до хора, които не присъстват в залата, те обаче са само второстепенни сигнали в сравнение с това, което в действителност прави Путин.

 

 

Няма смисъл да съдим за журналиста или за режисьора по това какво той е питал Путин или по това как Путин му отговаря. Взаимодействието на Путин с публиката винаги е едностранно и въпреки че може да изглежда, че реагира на събеседника, в действителност той няма контакт с интервюиращия или с хората, които му задават въпроси по време на грижливо инсценираните „преки линии” или пресконференции – той ги използва. Всичко, което в отговор те могат да направят, е да се опитат да го използват и те – за да получат пари, да повишат статуса си или да опитат да решат някакъв жизненоважен въпрос.

 

 

Най-първите си обширни интервюта Путин даде през 2000 година, преди да бъде избран за президент, а въпроси му задаваха трима руски журналисти – Наталия Геворкян, Наталия Тимакова и Андрей Колесников. Тези интервюта след това бяха публикувани в книга и бяха използвани в предизборната му кампания. Путин е бил квалифициран оперативен работник, но имаше малък опит в общуването с пресата и затова някои черти от личността му станаха достояние на публиката. Например разказа поразителната история как като малък притиснал в ъгъла една мишка, която в отчаяното си положение се нахвърлила на него така яростно, че той избягал. Мисля, че и днес има смисъл да се върнем към тази книга, за да разберем корените на действията на Путин, но и по онова време „бронята” на Путин беше толкова дебела, колкото черупката на камчатски рак. А после стана още по-дебела.

 

 

През септември 2000 г., след около шест месеца президентстване, Путин отговори на многобройните въпроси на бележития телевизионен журналист Лари Кинг. По това време той вече бе натрупал някакъв опит. Между стандартните отговори беше сюжетът за противопоставянето на Русия на американската система за противоракетна отбрана в Европа - той почти дословно го повтори в беседата си с Оливър Стоун 16 години по-късно. Единствената грешка – така тогава сметнаха мнозина – се случи в момента, когато Кинг го попита какво се е случило с „Курск”, руската подводница, която потъна с екипажа си в Баренцово море. „Тя потъна”, отговори Путин с вледеняващ и спокоен цинизъм.

 

 

Днес вече не смятам, че това е бил негов пропуск. В последните си интервюта – с Кели и Стоун – той не криеше кой знае колко своите женомразки и хомофобски възгледи. В случая с Кели това бе снизходителният му тон и (незадължителното) споменаване на децата й; а в беседата със Стоун той отбеляза иронично, че няма лоши дни, защото не е жена, а и припомни, че владее джудо – в случай че под душа към него се приближи гей. Всички тези безвкусни шеги се цитират охотно, като че ли могат да кажат нещо за личността му.

 

 

Путин обаче не ги прави от наивност, той знае, че те карат просветените жители на западните страни да потръпват. И може да си позволи да бъде дързък и безчувствен. Според него той е защитен от онези коментари, които биха могли да нанесат непоправима вреда на западния политик. На американските му поклонници това даже се харесва (поне на тези, с които успях да говоря), понеже той игнорира политическата коректност.

 

 

Аз не мога да си спомня нито едно интервю или публична поява, по време на които Путин да е разкрил нещо или случайно, или под натиск. Посрещал е най-различни редактори – от вестник Wall Street Journal до немския таблоид Bild – и всички са му задавали и остри, и коварни, и привидно меки, и псевдонаивни въпроси. Той провежда четиричасови пресконференции и петчасови „преки линии”. При всеки такъв случай, без всякакви емоции, той представя предварително подготвения спектакъл за конкретната аудитория. Неговото двуличие е винаги умишлено, неговото отклоняване от фактите търси усилване на посланието.

 

 

Когато Путин дава интервюта на чуждестранни журналисти, негова аудитория са правителствата, политическия истаблишмънт на тези страни и в по-малка степен домашната аудитория, която очаква, че той ще противостои на Запада. Неговото послание до чуждите лидери не се е променило за 17 години и е формулирано така: „Русия е суверенна държава със свои традиционни интереси и тя във всички случаи ще се ръководи от тях, а западните страни не могат да казват на Русия какво да прави”.

 

 

При пресконференциите и „преките линии” става дума за местните чиновници и основните избиратели на Путин, т.е. за хората, които вярват в добрия цар и в патерналистката държава. Посланието на Путин към тях също не се променя: „Всичко е под мой контрол, аз се намесвам във всеки въпрос от управлението на държавата, колкото и да е незначителен той, и правя това от името на моите лоялни поданици”.

 

 

Откакто е на власт, в основните си послания Путин остава абсолютно предсказуем. Журналистът, който взима от него интервю, може само да се надява, че Путин ще използва някой нов израз или ще разкаже малко за своя старателно крит личен живот. Той съобщи на Стоун, че е станал дядо, подобна пикантна подробност беше недостъпна за руските средства за масова информация. Това предизвика завист у някои руски журналисти, а един от тях се оплака, че кинорежисьорът и „звездата на американското кино” е получил „повече сведения за личния живот на Путин, отколкото руският президент е предоставил за цялото време на своето стоене във властта на който и да е журналист с руски паспорт”.

 

 

Стоун каза, че се е държал изключително вежливо с Путин в отговор на неочаквания достъп, който е получил. За почти 17 години нито един журналист не е получил възможността да погледне под черупката на камчатския рак. Някои журналисти са виждали тренажорите, на които спортува Путин, стика му, компютъра на работната му маса. Взирали са се в присвитите му насмешливи очи. Но Путин нито веднъж не понижи нивото на контрола. Можете да се опитвате да отгатвате настроението му и да следите за нюансите в посланията му, но това няма да ви даде почти нищо. Най-важният урок за разбирането на Путин се основава на отдавна известното правило: съди не по думите, а по делата. И тъкмо делата му трябва да се изучават внимателно, колкото и ефектни и привличащи вниманието да са неговите интервюта.

 

 

Проведената в четвъртък „Пряка линия” имаше една необичайна отличителна черта – нецензурирани SMS съобщения, които се показваха на телевизионните екрани. Някои от тях бяха остри: Защо налагате авторитарен режим на страна, която се превръща в тоталитарна? Или: Действително ли смятате, че хората вярват в този цирк с предварително съгласувани въпроси? Путин каза на един от водещите, че вижда тези въпроси на екрана, обаче не направи никакъв опит да отговори. Крайният резултат се оказа типично путинско интервю – шаблонна реакция, която слушам постоянно. Дали заради разликата между тази реакция и мълчанието си струва да правиш интервю с руския президент?

 

 

Може би, за да се похвалиш.

 

 

Източник: kultura.bg