- Автор: Сян Лансин, globalaffairs.ru
- 09 Юли 2021
- 2179
- 14
Сян Лансин е професор в Института за международни отношения и развитие в Женева.
След повече от 40 години реформи и прозрачност Китай е на прага да стане водещ играч в съществуващата международна икономическа система. Докато Китай обаче за първи път в своята дълга история на изолация се стреми да стане „нормална държава“, самият критерий за „нормалност“ се промени. По времето, когато Китай се придържаше към принципа за многостранност в международните си отношения, Америка проповядваше едностранност, правеше го при администрацията на Тръмп и продължава да го прави с идването на Байдън. По такъв начин днес САЩ се оказаха водещата ревизионистична държава, а не Китай, защото вашингтонския естаблишмънт и от двете политически партии се озова в капана на поредния цикъл на паника, предизвикана от болезнения страх пред упадъка на САЩ.
Американците винаги са били обсебени от заплахата за упадък.
Упадъчността е бизнес, който никога няма да изчезне. Тя е крайно полезна за обвиняване на другите, като причина за собствените проблеми. Кога идват добри дни? Защо настъпват лоши дни? Защо се сриваме и как да си помогнем да се възстановим, ако това е възможно? Идеята за упадъка е толкова очарователна за историците, колкото любовта за поетите-романтици. Хората, които искат да представят Китай като чудовище, също така са принудени да обяснят защо в САЩ започва упадък. По ирония на съдбата, те не могат да обяснят това убедително, защото интелектуалните предшественици на поредния проповедник на упадъка Джо Байдън също са проповядвали и вярвали в упадъка. В крайна сметка, на Байдън му се налага да се сблъска с логичен абсурд, като настоява, че всъщност в предишната епоха Америка е била върхът, а не дъното, както се твърдеше доскоро.
Упадъчността добива популярност през 1918 г. благодарение на бестселъра на германския историк Освалд Шпенглер „Залеза на Европа“, който дава на упадъка красиво име. От гледна точка на мнозина във Вашингтон, Шпенглер се оказва доста далновиден в своя песимизъм с опита си да се справи с упадъка на либерализма пред лицето на разпространяващия се тоталитаризъм. Но това не е достатъчно. Сегашните вашингтонски дейци също така взаимстват и шпенглеровата версия на съвременния расизъм, за да оправдаят враждебността си към Китай.
Идеята за „жълтата опасност“ допадна на администрацията на Тръмп.
Проповядвайки тази идея, тръмпизмът разпали ожесточена расова война едновременно в САЩ и в чужбина. Това не е случайно съвпадение. Политиката на Тръмп по отношение на Китай беше откровено расистка, а изрази на президента като „коронавирус кунг-флю“, само разпалваха ненавистта. Политиката на Байдън по отношение на Китай е по-изтънчена, но той също апелира за „жълтата опасност“. Доколкото политическият елит във Вашингтон е в ужас от разрушаващия се световен ред, основан на „еднополюсни фантазии“, не е учудващо, че е възможно той подсъзнателно да търси вдъхновение у Шпенглер, гуруто на расистката школа на упадъка. Комбинацията от упадъчност и „жълта опасност“ днес е идеален инструмент за реторични нападки към Китай.
Пророкът на залеза на Запада, Шпенглер преди повече от век постави ужасяващия за западния човек въпрос: ако упадъкът на Запада е предизвикан от собствените му действия, т.е. от междуособни войни, значи тогава няма кого да обвиняваме за него. Но ако подемът на небелите народи води до упадък на Запада, как трябва да постъпва с тях белият свят? Дали да ги елиминира, или просто да забави развитието на техните общества? Най-лошото решение, според Шпенглер , е да ги „интегрира“. Привържениците на идеологията „Америка преди всичко“ обявиха това гръмко и ясно. Нацистка Германия предпочете да унищожи цели етноси, докато САЩ са готови да се върнат към идеята да доведат до икономическа изостаналост и военно задушаване най-напредналата небяла страна, Китай. Неслучайно Шпенглер също е представил удобна обосновка за техническото „скъсване“ с Китай. Шпенглер е бил яростен противник на техническия прогрес, като цяло, защото се е опасявал, че небелите хора ще се възползват от него, за да разрушат западната цивилизация. И още нещо важно - ,, цялата кампания от нападки срещу Китай е обвита с ореола на морализаторстване. Американците твърдят, че китайската система е нелегитимна, защото не иска да се позападни.
Това е свидетелство както за високомерие, така и за непознаване на китайската история и култура.
Въпреки множеството западни книги по външна политика, сериозното изучаване на външните отношения на Китай, концептуално, а не исторически, реално все още не е започнало. Вашингтон не осъзнава, че значението на международните отношения на Китай може да бъде разбрано единствено в конкретен китайски контекст на политическа легитимност, а не посредством някакви универсални принципи, които уж определят международното поведение на държавите. Конфуцианската култура акцентира върху ендогенните фактори за подема и разпада на държавната система, основана на морални стандарти. Традиционно китайците не вярват, че легитимността на режима може да бъде укрепена за сметка на разширяване на Небесния мандат на външната сфера извън пределите на китайската култура, по пътя на завоюване на далечни територии или държави, населени с не-китайци. В историята на Китай, изобретения от Запада колониализъм никога не е надигал уродливата си глава. Задграничните авантюри и териториалната експанзия с цел преселване никога и през ум не са минавали на китайските управляващи в качеството им на ефективно лекарство от иманентното морално заболяване, което неизбежно е водело до политически хаос в страната. Неекспанзионистичната позиция на Китай рязко контрастира с упорития мисионерски стремеж на християнския Запад, който в крайна сметка, започвайки от кръстоносните походи, е бил обсебен от идеята за „духовна“ експанзия (днес това се нарича промотиране на демокрацията) в далечните задгранични държави, при това много често с използването на военна сила.
Традиционният консенсус се изразява в това, че ако една морално корумпираната система, като и тук САЩ не са изключение, не бъде подложена на сериозни реформи, то тя не може да съществува дълго. Ако духът на „законите на Джим Кроу“ (неофициално название на законите за расова сегрегация в някои от американските щати в периода от 1890 до 1964 г. - бел. пр.) все още е жив и все така силен в Америка, то Китай няма вина за това. Макар че последните външнополитически стъпки на Съединените щати не се отличават с особено морализаторство, някои във Вашингтон са готови все пак да признаят, че САЩ, като самопровъзгласил се морален лидер, се сблъсква със сериозна криза вътре в страната и съществуващата глобална система, пребивавала дълго време под мекия хегемонистичен контрол на американците, се нуждае от коренна реформа. Ако сегашното напрежение между САЩ и Китай се запази, тогава самите ние без да съзнаваме това ще се върнем в 1914 г.
Превод от руски: Никола Стефанов
