- 10 Sep 2020
- 57
- 2
„Честно казано, аз съм „за“ (членството на Турция в ЕС). Не мисля, че трябва да има страни, които да са привилегировани, а други, които да не са. Турция има своите закони, своята култура и политика, които спазва, и това не бива да е пречка пред влизането й в каквито й да било обединения”. Това е изказаната преди няколко дни позиция на новокоронясаната Мис „Европейски съюз” по темата Турция. Ученичката от Ловеч трогателно признава, че не й е известен точният брой на страните членки, но пък за сметка на това е убедена в несъществуването на финансова криза. Догодина очаква да се влее в студентския живот на учещите „право в София”. Подобна нелепа история е част от добре позната вулгарност, но в случая допълва интересна тенденция. Въпросът за евентуалното членство на Турция в ЕС е на път да се превърне във вратата, през която в европейската политика се опитват да влязат най-различни групи, партии, политици и хора.
<p>Подобна демократизация очевидно означава да бъдем подлагани и на мнения а ла Мис „ЕС”, но като цяло активизирането на най-различни тези, позиции, свободни мнения, дори откровени предразсъдъци е по-скоро добра новина. Вярно е, че това ще ражда какофония или някаква смес от реторика, анализ и факти, която прилича на тюрлюгювеч. Самата Европа обаче дълго време настояваше, че иска да се „доближи до своите граждани”, и сега те вземат инициативата. Тя няма много избор, освен да се позаслуша.</p>
<p>Десетилетия наред повечето правителства заемаха позицията, че европейската политика не е за ежедневието на гражданите. Брюксел си бе „висока дипломация”, за която не се говореше много, а и повечето теми там се приемаха за технократски и следователно безинтересни за широката публика. ЕС пък от своя страна реагираше с кампании в стил „повече брошури за повече хора” и приемаше за даденост, че единственият проблем е просто липсата на информация. При тази логика европейската идентичност бе на една брошура разстояние. Допреди 15-ина години тази ситуация се приемаше и от повечето европейци. Постепенно обаче много от тях започнаха да привиждат в ЕС основна причина за по-негативните последствия на глобализацията (икономическа несигурност, преструктуриране на индустрии, организирана престъпност и нелегална имиграция и други) и да заемат едновременно по-негативна и по-активна позиция. Това създаде политически стимули за най-различни партии да вкарват евротеми в националната политика и постепенно клишето „ЕС е вътрешна политика” започна да се сбъдва, като и в този случай се потвърди правилото „внимавай какво си пожелаваш, че може да се сбъдне”. В резултат на тази динамика сега в повечето стари страни членки се приема за политическа аксиома, че за големите европейски въпроси е нужно и мнението на гражданите. Точно в тази среда и момент въпросът за Турция в ЕС влиза в дневния ред и води със себе си пороя от позиции, мнения и тези.</p>
<p>Дори в България турската тема започна да се раздвижва. ВМРО се стресна от опасността да изчезне от политическата карта и набързо я вкара в обращение, но поне успя да раздвижи неразбориите около закона за референдумите. „Атака” се притесни да не загуби марковата си тема и също бързо се активизира. Дори Синята коалиция се включи, като точността изисква да отчетем, че там е може би най-промислената позиция сред българските партии. Правителството пък си стои в добре позната поза: хем да („подкрепа за европейската перспектива”), хем не, (вариант с поставяне на условия, като например компенсациите за бежанците от Тракия). Част от бизнеса също започва да проявява интерес към темата, макар това да е на доста ранен етап. Разбира се, интересът може да бъде обясняван предимно с политически тактики и стратегии, желание за медийна видимост, лични каузи и фикс идеи и т.н. Но тези сметки щяха да увиснат доста леко и бързо, ако в самото обществено мнение този път няма реално разделение. Години наред от всякакви изследвания може ясно да се види, че българите с охота приемат влизането в ЕС на всички свои съседи и страните от бивша Югославия, но са разделени на почти два равни лагера по въпроса за Турция. Известно е, че тази ситуация се повтаря и в повечето останали страни членки.</p>
<p>В този контекст са възможни различни линии на мислене и поведение. Едната е, че подобна „демократизация” на европейската политика идва в най-неподходящия възможен момент. ЕС трябва да стане глобален играч и Турция в съюза е чудесна възможност за това. Светът става все по-сложен и добрите решения все повече трябва да се взимат от просветените в тази комплексност. Друга е изкушена от това просто да остави въпроса на гражданите, като така заобиколи необходимостта да разговаря с тях на езика на аргументите. Трета е да бъдат либерално оставени всички тези и позиции да си общуват една с друга и да се види развитието на нагласите към момента, в който въпросът ще бъде истински актуален. Трудността идва от това, че темата „Турция” е вече обвързана с цялостната легитимност на съюза в очите на европейците и пълното пренебрегване на мнението им ще го отслаби. Това е може би най-важната причина елитите този път наистина да се заслушат повече в какофонията, която ще звучи години наред по темата „Турция в ЕС”.</p>
