- Автор: Тома Биков
- 30 Авг 2026
- 128
- 0
Автор: Тома Биков, "Филтър"
Когато американският президент Франклин Делано Рузвелт поема управлението, САЩ се намират в апогея на Голямата депресия, започнала през 1929 година. В края на първите 100 дни от управлението си той отчита, че е извършил ключови и дълбоки реформи, като е прокарал в Конгреса пакет от закони, които ще оформят Новия курс. Тези мерки и закони влияят положително както на решаването на кризата, така и на развитието на САЩ. Те задават нова посока за десетилетия напред. През следващите години в своите речи той редовно ще отбелязва, че първите сто дни са задвижили колелата на Новия курс. Оттам идва и неписаното правило за първите сто дни на едно ново правителство, в които то трябва да покаже своята посока. От немалко време тези 100 дни на реформи и промени се бъркат със 100 дни на толеранс, които опозицията и медиите трябва да дадат на редовното правителство, за да могат новоизбраните министри да се порадват на своя меден месец във властта.
В края на своите първи 100 дни правителството на Румен Радев се пооплака от липса на толеранс, което беше малко преувеличено, защото от началото на 52-рото народно събрание, за разлика от доста предходни парламенти, опозиционното поведение стои в рамките на нормалното. Естествено е да има критики и ако някой от новите управляващи си е помислил, че пълното мнозинство в парламента гарантира спокойствие, то означава, че не е за тази работа.
По-важното обаче е какво показаха първите 100 дни на Радев, защото този период ще задава параметрите, в които новото управление ще се движи най-малкото в общественото съзнание. Правителството на Радев вече има образ и той е изграден по-скоро от външни фактори (коментатори, анализатори, опозиция), отколкото от самото него. На този етап за правителството на Радев по-скоро може да се каже какво не е, а не какво е и какво няма да прави, отколкото какво ще прави. Самият премиер има претенцията, че правителството му няма да е корумпирано и че ще деолигархизира (ще отменя олигархията, каквото и да значи това). То няма да прави резки движения, няма да променя данъци и няма да позволи да се плаща социална цена за непопулярни реформи. Няма да се договаря за квоти във Висшия съдебен съвет и няма да променя структурата на съдебната власт. Ако се правят конституционни промени, те ще са свързани с отменяне на направените промени през 2023 година. Правителството ще може да казва „не“ на определени решения на ЕС и ще отменя определени практики от последните 5 години. Какви практики ще бъдат инсталирани на мястото на отменените, все още не е ясно. Най-парадоксалната заявка е, че пълното мнозинство ще връща нормалността в политиката и обществото. Тук въпросът е – коя нормалност? Тази отпреди 2021 година, тази отпреди 2009 година или тази отпреди 1997 година?
„Връщането на нормалността“ като голяма цел пред кабинета е симптом за липса на цел. По-скоро ще се управлява тактически, отколкото стратегически, а пълното мнозинство ще се употреби за осигуряване на парламентарно спокойствие и самоцелно кадруване в различните власти.
Първите 100 дни бяха употребени от правителството по-скоро за думи, отколкото за реформи по същество. Най-видимата криза, която трябва да бъде преодолявана с решителни мерки, е бюджетната. Там планът е през 2028 година да се върнем на дефицит от 3 процента. Само че дефицитът беше такъв през 2021 година по време на ковид кризата, а в рамките на тежката политическа криза от последните 5 години тези параметри бяха удържани на 3-процентовите нива. Въпросът е защо има правителство с пълно мнозинство, след като неговата цел е да върне бюджетния дефицит в рамките на кризисните му параметри? Кога ще излезем на балансиран бюджет, изобщо не става ясно и не се поставя като цел дори за края на мандата.
Дали ще има промяна на подхода в следващите месеци, не е ясно, но ако няма такава, то правителството на Радев ще оформи образ на преходно правителство, което не полага своя посока за развитие на страната, а следва нечия друга. Такова беше правителството на цар Симеон Втори, което продължи логиката на поведение на кабинета на Иван Костов и я доведе докрай с приемането на България в ЕС и НАТО. Царят също имаше пълно мнозинство, но положените параметри от правителството на Костов бяха толкова силни, а целите толкова големи, че той нямаше какво да прави, освен да ги следва. Затова и НДСВ се изчерпи като формация с постигането на тези цели. Самият Костов, който действаше с пълно мнозинство при далеч по-трудна ситуация от днешната, за първите 100 дни показа толкова широк мащаб на промяна, че моделът и системите, които изгради, работиха в продължение на десетилетия, а някои продължават да работят и до днес. Костов и СДС загубиха немалка част от подкрепата си заради непопулярни реформи, но пък техните цели станаха цели и на следващите правителства, без значение дали са били леви, десни или центристки.
Очевидно е, че правителството на Радев не е това. То дори не е първото правителство на Борисов, което пое управлението по време на световната финансова криза и още с първите си решения показа, че няма да позволи нарушаване на фискалната дисциплина. Целта за ефективна интеграция на България в ЕС, включително чрез изграждане на инфраструктура, беше прагматична и не толкова вдъхновяваща, колкото целите за влизане в ЕС и НАТО, които бяха положени по времето на Костов, но беше конкретна и достатъчно мащабна, за да даде дълъг хоризонт на ГЕРБ.
На този етап „Прогресивна България“ предпочита късите хоризонти на малките тактически цели. Това е и причината формацията да не полага никакви усилия за привличане на подкрепата на опозиционни партии в името на постигането на определена голяма цел. Просто такава няма. Въпреки своето пълно мнозинство Костов включи голяма част от опозицията в реформаторско мнозинство, което имаше статут на конституционно. Царят включи в управлението официално ДПС, неофициално БСП и се ползваше с логичната подкрепа на ОДС по отношение на присъединяването към ЕС. Борисов направи правителство на малцинството със 117 депутати, но беше подкрепян от още няколко партии, чиято подкрепа не беше гарантирана, а осигурявана от самия него. Радев не полага подобни усилия и вече е под въпрос дори изборът на нов Висш съдебен съвет, който изисква конституционно мнозинство. Това ще бъде и едно от големите предизвикателства пред „Прогресивна България“ през следващите месеци. Това предизвикателство обаче е прекалено незначително за претенцията на пълното мнозинство, с което Радев разполага и което засега употребява само за текущи дейности и постигане на тактически цели. Този разказ е скучен и няма да бъде поддържан дълго само с помощта на общите фрази.
Големият въпрос след първите 100 дни е доколко самият Радев е способен да се променя и да сменя подхода в различни ситуации? Все още е рано да се отговори на този въпрос, но ако настоящият премиер не е способен на лична промяна, то няма как да очакваме от него и промяна на обществените отношения.
Източник: filternews.bg
