- 10 Sep 2020
- 70
- 20
Много добре си спомням смъртта на Леонид Илич Брежнев. Чак сега забелязах, че той се е споминал точно преди тридесет години - през 1982, и то на 10 ноември! Тогава бях в трети клас. Имахме час по физическо и някой дойде да каже, че другаря Брежнев вече го няма сред нас. Така се изразяваха тогава - думата „споминал се“ не се употребяваше въобще, а „умрял“ звучеше твърде грубо за такива големци.
<p> </p>
<p>Не че дотогава другаря Брежнев е бил сред нас - напротив, виждахме го само на портрети, всеки петък по съветската телевизия, която се излъчваше от БНТ, и веднъж на две-три години - пак по телевизията, като се целуваха с другаря Живков при взаимни посещения. Въпреки това във въздуха се носеше лъха на повсеместен траур, примесен с някаква тревога от смъртта. </p>
<p>По принцип смъртта бе изключена от социалистическия жизнен опит. </p>
<p><strong>Той беше позитивен, </strong></p>
<p>всички трябваше да са щастливи по подразбиране и смъртта нямаше място в него. Тя бе само историческа и героична. Умрели бяха само партизаните и борците за народна свобода. Враговете на народа бяха ликвидирани, а в делничния свят смъртта бе единствената частна собственост, на която хората имаха право, стига да не я излагат на показ. Не беше много прилично да се скърби на фона на бодрия държавен строй и неподправената жизненост на Тодор Живков, която бликаше от всяка произнесена от него дума. </p>
<p>Помня, че траурът за Брежнев продължи дълго, а на втория етаж на училището бе направен червен кът с портрет на покойника, пред който непрекъснато стояха застинали пионери. Младата гвардия. Тези дни българските големи телевизии възкресиха този спомен у мен, като най-изненадващо решиха, че от смъртта на Патриарх Максим може да се извади 24-часов новинарски сюжет, и то в продължение на дни. </p>
<p><strong>Резултатът бе потресаващ. </strong></p>
<p>Имах чувството, че е починал не духовник, а генерален секретар. И то в навечерието на десети ноември! Журналисти, политици и коментатори върнаха духа на онова време, употребявайки смъртта на Патриарха, за да манифестират с десетилетия потискани чувства и въжделения. Явно тези хора имат нужда от генерален секретар в главата и понеже от години няма такъв, а Борисов много изпростя и се провали, изведнъж припознаха скромния дядо Максим, при това покойник, за подходящ за тази роля. То не бяха водещи в черно, глъхнещи гласове и безкрайни репортажи с безсмислени подробности за съответните църковни ритуали, които впрочем бяха измислени ад хок, само и </p>
<p><strong>само шоуто да продължи. </strong></p>
<p>Тялото на покойния глава на Българската православна църква бе разхождано из София и излагано за поклонения, опела и литургии като някаква туристическа забележителност, а нескончаемите включвания на всички телевизии с безкрайни и безмислени коментари на лица като Румен Петков, Велислава Дърева, последователи на Ванга и прочие, напълно завършиха образа на една езическо-кичозна вакханалия от тоталитарен тип, чието очебийно идолопоклонство би трябвало да потресе всеки християнин. </p>
<p>Аз съм журналист от 20 г. и много добре знам, че името на дядо Максим и споменаването на Църквата предизвикваше единствено и само скука във всички редакции, без изключение. Оживление имаше само по време на разкола, и то по отношение на разколниците, които бяха по-интересни за медиите. </p>
<p><strong>Днешното преиграване бе отвратително,</strong></p>
<p>лицемерно и нямаше нищо общо с христовата вяра и паметта към починалия патриарх Максим. То съвпадна с двадесет и две годишнината от десети ноември, която бе отбелязана в медиите по същия изкривен и бих казал, извратен начин. И за патриарха, и за краха на комунизма в телевизиите говориха предимно атеисти, комунисти, кадесари и наследници на социалистическата номенклатура, при това с такъв приповдигнат тон и такова самочувствие, сякаш тяхната круширала идеология и политика не бе точно обратното на всичко, за което трябваше да стане дума тези дни. </p>
<p>Помислих си, че съм попаднал в някакъв лош, много лош филм за зомбита, които всмукват времето в черните си дупки и то все не успява да дойде до нас, камо ли пък ние да се доберем до него, както му се искаше на дякон Левски.</p>
