- Автор: Георги Георгиев
- 10 Sep 2020
- 403
- 24
Независимо колко време ще траят и как ще се разрешат, кризите в Украйна и Ирак са симптоматични за това какви ще бъдат глобалните предизвикателства на бъдещето. Те ще имат все по-ясно изразен характер на цивилизационно противопоставяне, което предполага, че определящо ще бъде не само случващото се на бойното поле, но и в сферата на информационното пространство и най-вече – в душите на хората. Когато едни общества изпитват нуждата от конфронтиране с други или възприемат идеите на милитаризма, дори и военният им разгром не би им отнел ролята на дестабилизиращ фактор
<p>Вторият паралелен проблем е, че в момента навлизаме в етап, когато различни сили вече открито дръзнаха да отправят предизвикателство спрямо хегемонистичната позиция на Запада и по специално – на САЩ. Само преди десетилетие това бе немислимо. А днес виждаме как Русия прокарва своята политика в Украйна по начин, който изправя западните правителства на ръба на собственото им безсилие, а „Ислямска държава” показа по възможно най-бруталния начин кого възприема за свой враг и как възнамерява да се отнася с него. Може да се каже, че ако досега борбата срещу лидерството на Запада вървеше през дефанзивни прояви, то вече сме свидетели на активни и настъпателни стратегии. И от двете страни на барикадата.</p>
<p>Това заплашва да отключи един изключително опасен процес: пътя към цивилизационното себеутвърждаване да минава единствено през антагонизма спрямо останалите цивилизационни модели. Което не само ще доведе до една перманентна нестабилност в света, но и тежко ще деформира вътрешната политика на отделните държави.</p>
<p>За да си обясним това интензифициране на „сблъсъка между цивилизациите” ще ни е необходимо първо да ги класифицираме по някакъв начин. Разбира се, Хънтингтън разполага с огромен научен авторитет в това отношение, но според мен по-удачно е разграничението на Робърт Купър. В своята книга „Разпадането на нациите” той дефинира три цивилизационни групи. За разлика от Хънтингтън , който акцентира на религиозните и етнически характеристики на отделните общества, Купър издига като делител тяхната ценностна ориентация. На тази основа той ги дефинира като модерни, предмодерни и постмодерни.</p>
<p> Разбирам колко е досадно да се преразказват чужди тези, но без това резюме е трудно да се получи аргументирано съдържание на текста по-долу. Затова ето накратко базовите характеристики на споменатите три цивилизационни модела: </p>
<p>Цивилизационен модел на модерните държави. Те се явяват продукт на нацията и индустриализацията. Основната им цел е гарантиране на суверенитета, като нейната реализация се търси посредством развитието на военния потенциал. Собствен или като страната се присъедини към даден военнополитически блок. Във външната им политика приоритет имат т.нар. национални интереси (raison d'État). Най-висшият интерес – съхраняването и развитието на националната общност, се търси по пътя на премахването на външните и вътрешни заплахи. Налага се определена степен на мобилизираност вътре в обществата и разграничение по оста <em>свой </em>– <em>чужд</em> в областта на външните отношения. Мирът и стабилността в епохата на модернизма се явяват израз на взаимния баланс на сили и интереси.</p>
<p>При<strong> предмодерната държава</strong> няма изкристализирала национална индентификация, поради което консолидацията ѝ се крепи основно на властовите структури. Силна е ролята на религията, традициите и семейството, като често съществуват и обособени кланове или цели племенни групи. Социалната мобилност е ниска и възможностите за просперитет са ограничени в рамките на вече установени модели на поведение.</p>
<p><strong>Постмодерната държава</strong>, въпреки че произлиза от модерната, в много отношения е неин антипод. Тя е родена от колапса на модернизма, изразен най-отчетливо в резултатите от двете световни войни. Началото ѝ е поставено от европейците след 1945 г., когато те решиха кардинално да променят своето виждане за гарантиране на сигурността си и поеха по пътя на интегрирането си в наднационални структури. И тъй като в това начинание предишното разбиране за същността на националните интереси би се явило като пречка, те почти го зачеркнаха и поставиха в центъра на своето развитие проблематиката в областта на човешките права. Вече не индивидът трябваше да съобразява своето поведение с нуждите на държавата, а държавата да бъде в услуга на индивида. Този поврат в мисленето на Запада доведе до два огромни позитива. Първият е, че когато една държава не е в състояние да налага мобилизиращо поведение на гражданите на собствената си територия, тя много по-трудно може да провежда агресивна политика във външните си отношения. И второто е, че този модел на европейско съжителство се оказа изключително ефикасен по отношение на установяване на траен мир и благоденствие. Неизбежно, ползите от тези две постижения се оказаха така грамадни, че те бяха интегрирани в западната ценностна система. </p>
<p>Когато се твърди, че постмодерната държава не е агресивна, това твърдение е вярно само по отношение на останалите постмодерни страни. Но и това представлява огромен прогрес в човешкото развитие. Никой друг цивилизационен модел не зачерква възможността за война между „себеподобни”. А и когато постмодернизмът извършва военна или политическа интервенция, той го прави не защото се стреми да завладее територия или да покори население, а за да предотврати опасности, които се възприемат за такива и на индивидуално равнище от неговите граждани. Повечето американци истински вярваха, че войната в Ирак е част от борбата с тероризма, а днес те възприемат „Ислямска държава” като формация, която пряко би застрашила персоналната им сигурност.</p>
<p>Възприемайки модела на Купър, може да се определят онези черти на всеки цивилизационен модел, които въздействат разрушаващо върху останалите. Основният конфликт се съдържа в стремежа им да разпространяват и налагат ценностите си извън своя ареал, което неизбежно отключва и процеси на реакция. Откритите прояви на насилие и агресия са само външен израз на тази борба, която може да бъде обозначена като „ценностен империализъм”.</p>
<p>Най-активен в това отношение досега бе постмодернизмът, представляван от западните държави и основно от САЩ. След края на Студената война в тяхна полза сработиха толкова фактори за установяване на световно лидерство, че те злоупотребиха с някои от предоставилите им се исторически шансове, а други просто пропуснаха. Решиха, че използването на военна сила в международните отношения ще се превърне в тяхна изключителна привилегия, без да са на ясно как точно може да постигнат тази си цел. Провалите в Афганистан, Либия и Ирак докараха двустранна катастрофа – деморализираха западните правителства и общества по отношение на военното ангажиране с различни кризисни точки, но същевременно отключиха амбиция на модерните държави и предмодерни формирования да впишат по някакъв начин и те войната като елемент от международната си активност. Това възприемане и прилагане на постмодернисткия негативен опит е може би най-рисковият елемент пред запазването на световната стабилност.</p>
<p>От друга страна, Западът успя да предложи модел на собственото си разширяване, който е безпрецедентен по своя характер в световната история. Начинът, по който страните от Източна Европа решиха да се присъединят към евроатлантическите организации, е показателен. Тази мирна „асимилация” разкрива истинския потенциал на т.нар. „мека сила” на постмодернизма, която съумява да приобщи към себе си чужди елити и цели нации. И наистина, днес десетки държави и стотици милиони хора си мечтаят да имат общество и управление, подобно на това в САЩ или Европа. При това тази мечта е резултат не от външната политика на американците и европейците, а от тяхното вътрешно развитие.</p>
<p>Този капацитет за прокарване на мирна трансформация на чуждите общества и държави е най-голямата заплаха за модернизма и частично за предмодернизма, защото има възможността да убие последните, превръщайки ги в постмодернистки субекти. Или най-малкото да подложи на тежко изпитание вътрешната им устойчивост. </p>
<p>Модерните държави тепърва набират опит как могат да противодействат на западното влияние, за да получат по-голяма роля в областта на международните отношения. За целта те трябва да се справят с две предизвикателства: да постигнат определена степен на вътрешна консолидация, която да им гарантира устойчивост при състоянието на конфронтация с външни сили, и да си изработят инструментариум, чрез който да въздействат върху своите противници.</p>
<p>Първия проблем те решават, като създават вътрешна среда, която да е „имунизирана” срещу идеите на постмодернизма. Образът на Запада се генерира изцяло от специално подбрани негативни факти и ефекти, като се стига до крайно изкривен негов образ. Това отчетливо се наблюдава днес в Русия, където, ако човек се довери на контролираните от Кремъл медии, би решил, че животът на американците и европейците протича под флага на конфронтацията с Русия. Е, случват се и някои други неща, чието споменаване само трябва да подчертае деградацията на западните общества – сепаратизма в Шотландия и Каталония или легализацията на нестандартните сексуални отношения. Парадоксално, но в тази насока работят и налаганите санкции на Москва: те също помагат на Путин да начертае ясно разграничение между страната си и Запада, като не е изключено това да прерасне в окончателен геополитически разлом. Независимо от това дали по този начин го е замислил руския президент.</p>
<p>Вторият проблем е по-труден за решаване. Той изисква изработването на алтернатива на постмодернисткия потенциал за глобално въздействие. Доколкото сумарната военна мощ на НАТО, а дори и само на САЩ изглежда недостижима, трудно може да бъде създаден неин еквивалент. В известна степен руският ракетноядрен арсенал може да се смята за такъв, но само в деня на ядрения Армагедон. Което не пречи да се спекулира с този, да го наречем, „абсолютен страх”. Така или иначе, наличието на оръжия за масово унищожаване и ракетни системи, способни да ги доставят на хиляди километри разстояние, ще се превръща в <em>sine qua non </em>за всяка държава, решила да провежда своя национална имперска политика.</p>
<p>Следващата стъпка е набелязването на определено пространство, където модерната сила може да постигне локално военно превъзходство. Това означава, че там нито има местни сили, които да организират ефективна отбрана, нито някоя външна сила ще се реши да се ангажира с военната му защита. Това се случи в Украйна. Русия извърши една наистина блестяща (в смисъл безкръвна) окупация на Крим, като противодействието, на което се натъкна, бе само вербално. След това в Донбас тя също има преимуществото да оказва пряка подкрепа на сепаратистите, докато правителствените части могат да разчитат само на собствените си сили.</p>
<p>Но тук някъде се изчерпва капацитетът на модерната държава. Тя може да покори една страна, но не може да подчини на себе си нейното население. Това е нещото, което възпира Путин да завладее големи части от Украйна – той ясно осъзнава, че Русия не е в състояние да изработи механизъм за мирната им интеграция. Напротив – те ще се превърнат в постоянен източник на сепаратизъм и деградация.</p>
<p>Не може обаче да се каже, че агресията на модерната държава е изначално безсмислена. Днес ние сме свидетели едва на нейния дебют, а може да се окаже, че тя е постигнала определени резултати. Във в. „Труд” бе публикувано кратко резюме на книгата на Кисинджър „Световен ред”. Там американският мислител предлага изработването на нов Вестфалски мир, който да се превърне в основата за ново взаимодействие между Запада и Русия. Това би било блестящ успех за Путин и за модернизма като цяло, защото именно подобен тип договорки разкъсват тъканта на постмодернизма. Концепцията за човешките права и свободи няма как да запази своята жизненост, ако се превърне просто във функция на дипломатическите пазарлъци. А това от своя страна би наложило отново всяка една европейска страна да търси свои „вестфалски” гаранции за сигурността си, което ще сложи край на идеята за евроатлантическа солидарност. Едва ли може да се направи по-голям подарък на Русия, за да се върне тя отново с апломб в голямата световна политика. </p>
<p>Не бива да се забравя, че ако модерната държава не може да интегрира към себе си по мирен път чужди нации, то опцията това да стане насилствено остава. Колкото повече западната идеология отстъпва пред натиска на рационалността, толкова повече това е вероятно да се случи. За сили от рода на Китай, Иран, Турция, Русия, Египет и други не би представлявало техническа трудност да упражняват перманентна военна окупация на определена територия. Освен възможност те имат и (скрито) желание за подобно нещо, спира ги единствено реакцията на международната общност. Но ако тя девалвира необратимо...</p>
<p>Затова днес се тестват реакциите на Запада. Украйна просто играе ролята на опитната мишка. Тя ще изпита върху себе си както агресията на модернизма, така и защитните стратегии на постмодернизма. Какъв ще бъде крайният резултат, не може да се каже, но самата страна може да колабира от изпитания шок. Необратимо.</p>
<p>Вече вървят първите опити и модернизмът да изработи своята „мека сила”, т.е. да създаде визия за света, която да се ползва с глобална популярност. И тук Русия играе ролята на пионер. Тя се опитва да се представи като носител на една консервативна ценностна система, която може да послужи, ако не за контрапункт, то поне за временна спирка на „уморените от свободите”. А броят им в постмодерните общества нараства все повече. Неслучайно днес не европейската левица, а крайно десните, популистите и сепаратистите са готови да оказват политическа подкрепа на Москва. Доколкото те по същество се явяват изразител на вътрешна реакция спрямо развитието на постмодернизма, то е нормално да постигнат определено съгласие с представителите на външната реакция.</p>
<p>Предмодерните общества, разполагайки с неимоверно по-малък потенциал в сравнение с останалите, представляват по свой си начин опасност за глобалното статукво. Те много лесно могат да бъдат превзети от радикални и фундаменталистки групировки, с което да се превърнат в плацдарм на тероризма. А няма открита рецепта как тероризмът може да бъде заличен от определена територия. Афганистан е достатъчно доказателство. Оттук идва и огромният залог на започнатата от САЩ въоръжена борба срещу „Ислямска държава”. Ако настъпи провал, светът ще трябва да свиква с един нов феномен, който можем да определим като терористична държава. Подобна заплаха няма как да не получи отражение и във вътрешните политики на отделните страни и най-вече при либералните демокрации. Те ще се окажат в крайно неприятната ситуация да зачеркват свободи за сметка на сигурността си. Жертви на терористите могат да станат и представителите на модерния свят, но при тях вътрешнополитическият ефект няма да бъде така значим. Дори напротив – може да се стигне до заздравяване на вътрешната им устои. </p>
<p>Изобщо именно Западът е изправен пред една опасна каскада от предизвикателства. В която залогът дори не се крие в бъдещето на Украйна или Ирак. Въпросът е дали Европа и Америка ще запазят базовите характеристики на своето взаимодействие и на вътрешното си развитие.</p>
<p> Разбирам, че днес само мързеливият анализатор няма да критикува системата, на която се крепи лидерството на Запада. Като всяка система и тя е предопределена да генерира грешки. Но огромната ѝ ценност е, че може да се коригира с оглед на хуманизма. А и че е направила така, че вече... 69 години Франция и Германия не са воювали помежду си.</p>
<div> </div>
