- Автор: проф. Пламен К. Георгиев
- 10 Sep 2020
- 825
- 1
Всяка година на 2 юни отдаваме почит на големия поет революционер Христо Ботев и другите герои, дали живота си за свободата на България. На 27 години Ботев пише във в. "Знаме", 13 юли 1875 г., "Идеята за свободата е всесилна и любовта към нея сичко може да прави".
Вярно изглежда сякаш само за мечтатели и романтици. А днес в прагматичното ни време повечето от нас се отучиха не само да мислят, но и да живеят свободата си. Освен в мигове на моментно чувство за щастие, безгрижие, заградени от мили свои хора.
Свободата също седи на масата, край изстудената ракийка, там препържени кюфтета и даже тъй редките вече български домати /прочее те всички за такива се продават/, нарязани на салата. И се чуква тя с нас даже, сетне, като отпива от чашата, полека си изтрива устата, за да прикрие сякаш неуместната си усмивка. Че сме докачливи ний, българите, то се знае. Но и Свободата си знае работата. Понеже всяко чудо при нас, както се вика, за три дни. Даже и за по-малко минава.
Така и празниците, в които припомняме подвизи, геройства, че и някое куплетче на Ботева даже – тоз „нехранимайко“, както му казват някои. Въпрос на ценности, ще рече изтежко друг там на софрата. Питай го за каква ценност става реч и ще почне да го усуква по килифаревски. То така е, не е дадено всеки да дефинира личности, приносите им там, да каже нещо смислено за нечие дело на полза роду. А стигне ли се до саможертвата, до избора „Свобода или смърт“ – току виж с Гюро Михайлов свърши назидателната ни философия.
И ще ви кажа едно - ако има консенсус днес, който мълчаливо събира всички в едни безизразни жестове, мимики, че и маски, ако щете - то е този, че на никого не му се мре мърцина. Не казвам, че това трябва днес. По- скоро Свободата иска да я живеем. Иска тя да я дишаме, но не през парфюмирана кърпичка. Да я гледаме в очите. Да се вслушаме в нея, защото тя толкова има да ни каже. Пък ние, братя, се надвикваме, сякаш не толкова като се стремим да я чуем, разберем, камо ли да се освестим. А да бъдем чути.
Затова и диалозите ни се прескачат като магарета на мегдана. И се ритат даже и се хапят.
Е, как, дето викат популистите, да я усетим и разберем тази пуста наша българска Свобода, като ни се яде, ни се пие. Която, пак повтарям тезата си, че мойте тролчета това и чакат, да рекат пак, че не се разбирало какво им казвам, по-простичко искат да е – ей им го значи и простичкото:
- Нашата свобода, братя, започва от всеки поотделно, доколкото я има за своя де. Пък сетне свършва там, докъдето сам я брани и отстоява. Дори когато не става дума за него и милите му Венети, Венери, Шуши и „тути кванти“.
Философът ще ви плъзне по лайсните на „обективна“ и „субективна“ свобода, „свободата от и свободата за“, сиреч да направиш нещо с нея. Аз само ще добавя – и за другите, и за другите, братя, не само за себе си. Защото стореното за нас само не е свобода, ами скрита робия. Зависимост там някаква, от която рано или късно боли глава. Леко е само на тези, които са си я сложили, както се вика, в торбата. Но не заради фанфари, венци почести, че и пожизнени вдовишки пенсии даже.
- Затуй поклон. Пред Ботева, пред четниците му, пред всички, които живеят Свободата дори в смъртта си.
Текстът е публикуван тук:
