- Автор: Проф. Пламен К. Георгиев
- 10 Sep 2020
- 224
- 0
БЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА:
След интелектуалците, повлекли крак, за да се наредят най- отпред на един „републикански клир“ респ. под пряпореца на „Манифест за Републиката“/доколкото обещават, че и партия нямало да правят, а можело и „да се оттеглят“, поради неразбирането на мнозинството българи – вж. доц. Ал. Кьосев пред „Панорама“ от последната седмица/ , има засега около 3500 последователи. Но апетитът идва с яденето, нали?
Така че фарсът с един римейк на републиканизма у нас, тепърва предстои. Билетчетата са безплатни. Което значи предплатени. Къде от високата камбанария на президентската институция, изпаднала в предизборен „тупик“, къде от щедри спонсори, които в името на Капитала, май вече развързаха кесията...
- През 2014 г. ПП „Република БГ”, внесе в Народното събрание подписка с 375 285 подписа за свикване на референдум за премахване на партийните субсидии.
- Предложено бе партиите да финансират своите членове чрез членски внос. Също и от дарения, които да минават по банков път.След като една формация има и поддръжници – справедливо е те да я издържат, а не българските данъкоплатци.
- От високата парламентарна институция дори не благоволиха да отговорят на този граждански апел.
- На последните парламентарни избори партията , издигнала републиканските идеи в техния съвременен български контекст, не успя да прехвърли прага от 1 процент.
- Това не попречи на шепа интелектуалци две години след това да извършат идейна кражба от редица програмни документи на ПП Република бг., апелирайки в бутафорен порядък за „спасяване на Републиката„..
Нещо повече – да призоват да се търси „врага“ тук сред нас, че и да бъде прокуден извън пределите на страната. Е, докачакахме. Да ви мирише на нещо от най- близкото минало? Да, познахте. Този път на идеологически директорат за „идейна чистота“ , на която не трима, а четирима /засега/ са хванали критерия.
Не е сигурно дали „няма ляво и дясно“, както мотивират авторите на „Манифеста“ своя „омни-прагматизъм„. Но, че „няма среда на средата“ /А.Гиденс/, стана ясно след провала на идеята за „третия път„, която инспирира за известно време центристките евро-партньори. Подир краха на нео-либерализма, усилията са да се „рециклира“ и идейния остатък, в нови композитни смеси.
Но кой, кой ще зида „тухлите“ на една нова българска държавност. На нови институции с отговорност за днешния и утрешния ден на обществото? Когато тези, които викат „дайте да дадете...“, отново се оказват по- кресливи от мнозинството, което седи със ….скръстени ръце.
Доколкото републиканската кауза не е бащиния, още по малко вдъхновение за „дилетанти“ – имаме предвид прочутия кръжец английски просветени аристокнати, дали тласък на културно развитие на станата си през 18 в., а не пажоративното му значение днес – републиканската идея по естествен път се събужда и у нас в България.
В поредица от публикации във „Философският клуб“ ще покажем манипулацията на т.нар. демократичен политически избор у нас. Чрез плагиатство и „рециклиране“ на чужди идеи и визии. Респ. мимикрия на една квази промяна. В крайна сметка тя обслужва статуквото, което уж гонено през вратата къде с високопарни призиви, че и „идейни платформи“ , пак прескача през прозореца..
Тук публикуваме есето на проф. Пламен К. ГЕОРГИЕВ, Heidelberg alumni, автор на „Българската политическа култура“, Goetingen, 2007 , „Корупционни покровителства в Югоизточна Европа“, Springer VS, 2008, „Самоориентализацията в Югоизточна Европа“, Springer VS, 2012 и др. Колумнист за независими европейски и български медии. Надяваме се с тази публикаци да открием и един по смислен дебат за Републиканизма, какъвто е нужен на България.
*****************************************
След „монархическия републиканизъм“, или „републикански монархизъм“ – които ни спретнаха набедени визионери, членове на казионно пронумеровани адвокатски колективи, „човеци –конституции“, спортисти, артисти, че и бездарни писатели и най-безлични бюрократи – все закъснели кандидати за „бащи на нацията“– нашият републиканизъм остана смътно да витае в главите ни.
– „Републиката остави, ами държавата, държавата разграден двор стана“ – приплакват мнозина. Същите, които довчера нехаеха за нея, или я имаха за дойна крава. Не че днес я имат за друго… Тогава – трябва ни, значи, „силна държава“.
Най- отгоре на Парламента нали пишело: „Съединението прави силата“? Пък те постоянно се карат там и „не щат да работят“. Че да обърнем нещата тогава, може пък да тръгнат работите. Злите езици – твърдят, че тази инверсия вече се била извършила в главите на нашите пишман демократи.
Не „Съединението правело силата“, ами „Силата прави съединението“. Остава да се изстърже там мазилката отгоре и да се изпише правилно, а после и да ни го вменят като гражданска добродетел:
„Бий – да те уважават“!
Никой не смее да потърси правоспособност от онези, дето се бутат на руля, за да управляват кораба на демократичния български преход по азимути, които хабер нямат накъде водят. Да не говорим, че и морските карти не умеят да четат. От древна Атина до днес, обаче, корабът, като метафора, неправомерно се олицетворява с демокрацията, както сочат вещи изследователи. Управлението на кораб никога не е било считано за демократична структура, тя по-скоро е авторитарна, даже строго йерархична (Удроф, 2005). На борда, както се знае, цари дисциплина, слуша се капитана, знаещият, опитният, който го прекарва през плитчините и между скалите. Значи корабът няма нищо общо с демокрацията, да не говорим, че капитанската длъжност не е изборна, ами се назначава. Обикновено от краля, от собствениците, или съдружниците на по-големи шипинг компании. Да, но ние си знаем как си избираме „капитана“.
Проф. Марко Семов, голям познавач на нашия национален характер, все казваше, не без бяла завист, че „Ний, българите си нямаме мореплаватели, като други народи. Най- много са нашите… гемиджии. От тук до Цариград малко „кюмюрец“, а на обратно „къде хамсийка, къде дребни маслинки“…
С този наш колкото дребен и незначителен, толкова и нереципрочен обмен на стоки, пари, хора, но и ценности – да не говорим за значими идеи за социална промяна, държавно устройство, за рационална подредба на институции, разпределение на правомощия, правила и процедури – ние най често сме будили снизходителни усмивки у други европейски народи.
Един досаден детерминизъм, наследен от догматичните ни представи за историята като процес, докато тя си е „шанс“ (Вебер), да не говоря за клишираните „образци“, с които в море от книги се интерпретират републиканските идеи и техните конкретно-социологически превъплъщения, от древна Атина, после Рим и свободните градове държави от Ренесанса насам – лежи в основата множество „паралелни плурализми“. В тях републиканските ценности и структури взаимно се бият, релативизират, често отричат и в крайна сметка се обезсмислят.
Вероятно това е, което кара съвременни философи да ни връщат към Първата атинска демокрация, с надеждата да съживят нещо от нейните ценности, системно „изкривявани“ в модерното и пост-модерно „време пространство“ (Удроф, 2005). При все че демокрацията, свързана с републиканските идеи от Френската революция насам, се счита за „хубаво нещо“, но не е по силите на всеки народ. Тези, които я имат вече 200 години, казват на другите, че не са „дорасли“ за нея и бързат да им я „имплантират“ според универсални мерки, критерии и теглилки. Други пък считат, че ресурсът им бил по малко, а и от търговия и обмен не разбират.
На такива народи се налага да играят по свирката на тези, дето плащат музиката. И „да се учат, додето сполучат“.
Връщайки се назад, Пол Удроф, съживява в забележителния си културно-исторически наратив, седемте базисни ценности на Първата Атинска демокрация. Струва си да се споменат тук. Доколкото тя се последва от 40 годишен период на тиранията на 30 генерала, след което едва се съживява, но все пак ценностите и оцеляват, а те са „прости“:
- свободата от тирания (и от това да бъдеш тиранин);
• хармонията;
• управлението на закона;
• естественото равенство;
• гражданската мъдрост (релативизирана от морализаторското направление на „гражданска добродетел“);
• невземане на решение без познание;
• образованието.
Социалната мисъл на новото време, макар и неохотно, сякаш се връща от пост-модерните „макро“ представи за глобална значимост на обществените структури и комплексни зависимости, към техните по-обозрими, близки до непосредствените човешките потреби „микро“ структури и образувания. Каквито са семейството, родовата общност, комунитарните обединения и пр.
Модерния републиканизъм гравитира към един свой по- прагматичен, ако не емоционално приповдигнат, но все още, идеално разбиран „мета“ порядък. Троя, според мнозина, далеч не е само битка за власт, земи и облаги, а по скоро „кредо“, което отстоява правото на избор, свободната воля и любовта. Иначе казано, то е борба между различни култури и техните ценности.
Знае се, че Атинската демокрация възниква в града-държава. Първата Атинска демокрация, просъществува 200 години, а градът по това време, наброява по последни проучвания, между 10 до 30 000 души. Не че е било по-лесно. Простотията и тогава е ходела по хората. При все това ги е имало Демостен, Сократ, Софокъл и Еврипид даже. А гръцките театри са били школи за разум, нравственост, не само за забава.
Античните демокрации, заедно с други форми на управление като монария, тирания, аристокация, олигархия, или охлокрация – се считат за неустойчиви. Смята се, че те дори периодично са преминавали от една форма в друга в един непрекъснат цикъл (Платон). Знае се, че Платон не е от горещите привърженици на демокрацията. И повече я наблюдава, остава встрани, без да участва в нея. Неговата „Република“ дава множество основания да се мисли това.
Платон ревностно отрича правото на този, който не е експерт, да върши това, което не разбира и отрежда само на „царя – философ“, респ. на философите правото да управляват държавата-град, тъй като според него само те знаят как се управлява. Нещо повече – никой освен философите не може да взема обективни решения, без да се влияе от личните си интереси.
Не се чудете, че в историята на човечеството няма „държава на философите“. Но няма и съсловна република, каквато за кратко прокламира като алтернатива на „класовата“ нашият Александър Стамболийски през 1919 та, малко преди да му поднесат главата на Царя. Защото републиката нито се дава, още по малко се взима. Като властта, например. Тя се пробужда като идея, системно надгражда и ревностно пази в последствие. Това е цената на правото да бъдеш равен с другите. Но по-нисък от закона, който е над всички. И гарантира свободата на всеки.
Републиканските идеи излизат на преден план в европейската просветена мисъл от 19 в., като носят идеала на своите първични форми от времето на древна Гърция. За да стане устойчива една демокрация се е считало, че трябва да има „смесено управление“. Това означава, да се гарантира участие на всички нейни граждани в управлението. Така те „управляват и са управлявани всеки на свой ред“ (Аристотел), а борбите за власт до голяма степен се овладяват.
В този порядък столетия наред господства и схващането, че за да е стабилна една република, трябва да има малка територия и да е с малко население. Така в управлението могат да участват всички нейни граждани.
Републиканизмът се откроява по отчетливо като идеология, едва в древния Рим обаче. Знае се, че Римската република, просъществува половин хилядолетие, при това с голяма територия и население в сравнение с гръцките демокрации. Как става това?
Едно възможно обяснение са не толкова 20 те гарнизона, с които римската власт владее цяла Европа (един гарнизон по това време наброявал между 1200 до 2000 души). Но най-вече поради това, че римските държавници съумяват да приложат ново виждане за т. нар. „смесено управление“. То прекъсва цикъла на последователна смяна на формите на управление, чрез съчетаването на елементите на монархия, аристокрация и демокрация, в институциите магистрати/консули, сенат и събрание на гражданите/, както и тяхното взаимно уравновесяване.
Това означава, че Рим дължи своето величие на свободата и патриотичните добродетели на своите граждани, но в не по малка степен и на съчетаването и баланса между монархически, аристократични и демократични елементи – убеждение, което става основата на класическия републиканизъм.
Рим гарантира и за представители на други народи, пролели кръв в люта бран за него, правото да придобиват и се ползват от привилегиите на римски граждани. Известна е и системата, по която се е давало гражданство по заслуги и на представители на други народи, дори и на „варвари“. Римското гражданство се е отнемало обаче по строго определен ред и процедура, когато „новият римлянин“, поругае честта, морала, или закона. Тук вече добродетелта семантично се доближава до патриотизма, до предаността, до обществения дух на лоялност и героичната готовност да се постави общото благо над личното, собственото.
След въвеждането на християнството като официална религия, християнският монархизъм постепенно взема превес и засенчва в продължение на векове републиканизма. Последният се съживява едва в късните средни векове в градовете-държави на модерна Италия. Флорентинските хуманисти прилагат мита за Римската република към своите условия, като обявяват, че най-важният политически идеал е гражданската свобода в самоуправляващата се република.
Класическата републиканска идеология се променя по време на Американската и Френската революция. След като републиканците престават да мислят в рамките на градове-държави и се стремят към самоуправление на нациите в тяхната цялост, принципът на пряко политическо участие на всички граждани в управлението се замества от принципа на представителство на тяхната воля. Наред с това прокламираният от Монтескьо принцип за разделение на властите обогатява класическия идеал за „смесено управление„. Предлага се законодателната власт да се упражнява освен от събрание на представители и от втори орган – сенат, като между двата органа се предвижда определено взаимодействие и уравновесяване.
„Историята не познава дълго съществували републики, които да не са имали сенат“, пише по този повод американският държавник и политически философ Джеймс Мадисън (1751–1836). Заедно с това се придава относителна тежест на добродетелността и на патриотизма. Републиканизмът в края на ХVІІІ в. е по-практичен, като омаловажава нуждата от героичен патриотизъм. Той утвърждава „смесеното управление“ на основата на съчетаването на трите елемента на управление в институциите: президент, сенат и събрание от представители, основава се и на принципа на разделение на властите и на техния контрол и равновесие.
Институциите трябва да са устроени така, че насрещните им интереси взаимно да се уравновесяват – по този начин се избягват борбите помежду им, които толкова често унищожават републиките. Като приема като неизбежност личния интерес на политика, се застъпва тезата, че доброто управление може да се осигури, само ако управляващите се избират за определен срок и веднъж избрани, подлежат на непрекъснат надзор от страна на тези, които са ги избрали, носейки съответната отговорност пред тях.
Републиката е толкова по-стабилна, колкото повече нейни граждани са собственици и предприемачи, т. е. частната собственост е в основата на стабилността на републиката. В последните години класическите републикански идеали и особено разбирането за свободата като въпрос по-скоро на обществената, а не на личната дейност се възраждат.
Заедно с институционалните принципи (стриктно разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна, двукамарен парламент и президентско управление), демократичните (народен суверенитет, многопартийност и всеобщо избирателно право), функционалните (изборност, законност и отговорност) и икономическите (частна собственост, свободно предприемачество, пазарно регулиране) те съставляват основите на съвременната републиканска идеология. Нещо повече – интегритетът на властта, гарантиращ не само по вертикала, но и по хоризонтала (horizontal accountability) автономност на регионалните и централни институции, респ. тяхната взаимна отговорност, подчинена на интереса на гражданите, изглежда основен критерий за ефективност на модерното демократично републиканското управление.
Дали един „екскурс“ като този, какъвто можем да намерим в популярните хронологии на републиканската идея, може да ни помогне да осмислим и своята Република? Едва ли. Защото освен своите универсални, формално разбирани „рамки“ и „параметри“, тя си остава и продукт на културата. А тук уникалното, особеното, излиза на повърхността само в кризисни моменти, такива на внезапни и нечакани даже обрати. И както може би ще се съгласят мнозина, се подготвя в по-дълбоките недра на народната душа, нейните съкровени тежнения, но и воля за по-справедлив ред, рационална обществена подредба, нов хоризонт за свободата, че и вечно догонвано, ала все тъй изплъзващо се за нас българите национално щастие дори.
Българинът не е склонен към метафизика. Казвали са го и наши, и чужди познавачи на менталните особености на нашия народ (П. Мутафчиев, Н. Шейтанов и др.). Нашето републиканско кредо извира от дебрите на един „инстинктивен демократизъм“ (Хаджийски, 1936). Това е болезненото чувство за правда и справедливост, с които системно се разминаваме, в културно-исторически, а не толкова в рационални измерения, въпреки повишения „емоционален“ градус на българите, което е обща черта на повечето балкански народи.
Ние и правдата си мерим, както с крина се мери зърно. Тя се изравнява отгоре с лакът, или ако предпочитате малка дъсчица, което е нагледен пример за българска точност и почтеност, но това не е прецизността на други европейски народи. Виж, ако е за роднина, за близък, за сираче или бедна вдовица – може и повечко да се притури отгоре. Това е милост и родова любов характерна за нашия народ. Простият принцип на разпределение на общото благо – „ти на мене, аз на тебе“, най често остава нереципрочен обмен на ценности по-скоро предметни и материални. При идеалните ценности нещата седят по-иначе. Доброто у нас се помни. Е, не задълго, но виж злото се не забравя, а оскъдното благо, способността да се „къта“, е била единствен надежден гарант за оцеляването ни през вековете.
Този неписан закон още движи нейде в подкорието една патриархална нравственост, която описа троянецът Иван Хаджийски. Това е нравствеността на оцеляването в условията на пословичен примитивизъм. В него българите са бягали от един враждебен и малко познат свят, в името на своето спасение, не рядко с цената на собствената си самогибел. Този наш аскетизъм по нещо прилича на протестантския (Вебер), но само привидно защото етиката му е друга. Тя е родова, „прескача“ индивида като културно историческа форма, и гледа да има първо за слабите, за децата, пък сетне каквото остане за по-старите и по-здравите.
От принципа на съзнателното самоограничение, отказа от разкош, елементарен комфорт и „топлене на мангала“ колкото пръстите на чираците да се не сковат до чипровските килими и родопски халища, скътани за чеиз и просвани два пъти в годината, колкото „слънце да видят“ – нашият вечно отлаган български блян по красотата, комфорта все е бил съзнателна саможертва. Макар от нея да не е останало много, мнозина още топлят душата си на този „мангал“, в оправдание на лична несрета и една вечно висяща като дамоклев меч над българина оскъдица. Днес тя не е толкова материална, колкото духовна. „България е пълна с бедни хора с пари“ - казва пак Хаджийски, но в 1935 г. По това време умира задругата, а с нея и един морал на старите патриархални българи, деди и прадеди, който ги родее с праведниците.
През Турско, синовете тръгват немили недраги в Букурещ и Браила, но вече по София, Габрово, Пловдив и в по „тежка чужбина“… Този наш „екзодус“, синтез на съзидателния български дух, насилствено вкаран в матрицата на лишението, изолацията, прокуждането от род и родина, изглежда предвестник на края на всяка наша неправда. Нейното възмездие е било винаги въпрос на време. Малцина са дръзвали да го „обръщат“, но затова пък знаят да чакат. Дали ще дочакаме, или времето пак ни прескочи?
Една интровертност, въздържание от участие, изглеждат според мнозина сърцевина на българската душевност. Детерминизмът твърди, че тя се мотивира от системната изолация, респективно високата цена на която българинът най често е трябвало да плаща за своята Свобода. Последната предполага ясно, ако не докрай рационално осъзнат интерес на индивида, а впоследствие и правото на гражданите да управляват своите общи интереси чрез участие в управлението.
У нас битуват по- скоро полузавършени, насилствено прекъсвани, „усукани“ форми на социален живот, свити до „безучастващо поданичество“ и мъчително оцеляване. Нашето самоуправлението е колкото самоделно, толкова и скрито деспотично, притворно. Кооперираните ни усилия, най често свършват като „българска работа“ – с крамоли, че и по тежки сблъсъци. Прошка се „иска“ и „дава“, но опрощението като правило се отлага.
Политическата ни култура „прилича“ и носи нещо от чертите на аспириращата италианска и германската такава и в по малка степен е рационално балансирана от търпимост към старите свои ценности и структури, както е при британската, напр. /Верба/. Ние още се вдъхновяваме от един макар и тъй далечен за нас „президентисимо“, олицетворен от „силната ръка“, по подобие на мексиканската политическа култура, бленуваме по американската, предоставила равен шанс на всеки да определя собствените си съдбини и по един възторжен начин се опиваме от френската, с нейния безкомпромисен национализъм, но без да сме в състояние да догоним собствената си Свобода чрез някой от изредените по горе „образци“ /Георгиев, 2007/.
Ние сме това, което сме, и нищо повече. Ала защо сме такива? Не се ли повтарят нашите „кръговрати“ ?. Днес спиралата е тръгнала по надолу от друг път. От тук и чувството за безизходица, за хаос, който ни превзема. Защото май пак яхнахме като в приказката „черния “, а не „белия“ овен, т.е. изборът ни пак е грешен. Дали не защото за сетен път се предоверихме, оставихме друг да ни мисли и да решава вместо нас?
Така е по леко, ще кажат мнозина. Но като, че ли излиза по- скъпо. Пък и кои сме ние, че да кажем? Красивите, изучените, просветените? Нали всички сме равни пред закона? Творци на собствените си съдбини. Нали всички сме за демокрацията. Защо тогава я няма прокопсията?
Българинът се прекланя пред юнака, но по скоро пред силата му, отколкото дързостта. Да се жертваш, да си идеш мърцина, хеле пък млад, си е безразсъдно. То е лудост и безотговорност пред „дребни дечица“, оставени на млада вдовица с „кръшна снага“ и „очи черешови“. Страхът от промяна, изглежда само психологически механизъм на един наш закостенял,консерватизъм, граничещ с назадничавост. Все пак и ние имаме „лудостта на един народ“, колкото спасителна, толкова и пагубна. Батак още помни погрома. И той не е мит, ами жива памет – част от нашата българска идентичност. Следователно, нашият републиканизъм има и своя „светая светих“, където се влиза за причастие и с наведена глава, ако не, и покорна, или дори просветена.
В своя бележит труд „Строители на съвременна България“ Симеон Радев споменава за подбора на първослужителите на новата ни държавност. След споровете на руските генерали и дипломати, които отчели една „радикална конституция“, каквато е приета в Търново, и която се бие с руското самодържие, но и „крайното национално самолюбие на българите и техния стремеж към независимост“ – се стига до идеята русите да не се месят в гражданската администрация на страната, като се ограничат с организирането на младата войска на княжеството.
Ето как се представят първоизбраниците на „възкръснала от нищото“, след 500 годишен гнет българска държава:
„… Към възгледа на Лукиянова и Давидова се присъедини след някои колебания и Дондуков. Той се погрижи даже да подготви кандидатите за бъдещи министри, като командирова трима от българските политически дейци да се запознаят с механизма на висшата администрация: Каравелов биде назначен във Вътрешното министерство; Начович – във Финансовото и Д. Греков – в Правосъдието. От тримата стажиери само Начович показа интерес. към службата си и едно голямо желание да усвои рутината на управлението. Греков, който притежаваше известна практика на адвокат, тъй като преди Освобождението бе упражнявал професията си в Браила, нямаше, собствено, какво да учи. Колкото за Каравелова, той се отнесе към канцеларските си обязаности с върховно пренебрежение и с чисто студентческа фантазия. Първия ден той разгледа някои книжа заедно с генерал Гесера; втория ден влезе в спор с него по един принципиален въпрос и третия ден не стъпи в писалището си. През останалото време той пушеше безброй цигари и ходеше по стаите да разнася сентенции върху политическата наука и конституционното управление.
В Министерството на вътрешните работи служеха в същото време Ст. Стамболов и Д. Петков. Петков, закован на масата, цял ден преписваше нескончаеми бумаги, държейки крепко перото с трогателното физическо напрежение на неук, обладан от фанатизма да се просвети. Стамболов, човек на действието, изпитваше в своята малка канцелария смъртна скука: за да убие времето, той четеше вестници, легнал на едно канапе, пишеше сатирически стихове върху началството и покриваше долапите на стаята с карикатури. Генерал Гесер, комуто тази художествена деятелност на Стамболова се виждаше несъвместима с неговото призвание на старши подначалник, му направи еднаж забележка, вследствие на която младият агитатор, който имаше оставката си готова, му отвърна: „Не се безпокойте, генерале! Мене отдавна ми е омръзнала службата у вас. “ Гесер обаче не го уволни и оставката на Стамболова биде приета едва на 17 юли след образуването на първото министерство. [i]
Тази вътрешна дисхармония в управниците на новата българска държава изглежда не толкова „заложена“, още по малко вродена, но тя е симптоматична и като мрачна сянка следва нашият „самоделен“ държавнически елит, сякаш до днес. Колкото и де е образован българинът, а не рядко и школуван във висши „еколи“ по Европа и цивилизования свят, той си остава некултивиран, и не само бързо се „побългарява“, но и други даже обръща като себе си в смисъла на една балканска себичност, чужда на правила и системност, в името на едно чувство за „вътрешна свобода“, или криворазбрана независимост. Оттук следва и политическия волунтаризъм, бягството от отговорност, поредицата от грешни решения, които за нищо на света не сме склонни да признаем.
Републиканската, гражданска добродетел на нашия управник, човекът на закона, най често свършва с „разнемване“, а не доброволно оттегляне от „поста“, след серия от искания за оставки, отиване в заслужена пенсия. Получава някоя там рента, вила с висока ограда и пр. и малцина приятели, които да посреща в двора с гипсови копия на римски патриции, пред които плакне своето самочувствие на успял в живота.
Нашият републиканизъм присъства в няколко цитата от Апостола, за „чиста и свята република“, а ние с умиление въздишаме по изгубените си идеали винаги щом на голям национален празник, дикторката или дикторът ни „зачетат“ имената на знайни и незнайни герои, жертвали се за Свободата. Има преломни времена, но те не са за българина, защото не се знае какво иде след тях. Ето защо, по думите на Ст. Михайловски, българинът си остава „дълготръпче“. И не друго, а благоразумният отказ от обществена лепта, камо ли от себежертва, е това, което ни държи в мнимо единство.
Сякаш националното ни освобождение, подемът на българския национален дух, жертвата в името на Свободата са сляп изблик на подражание, прости стандарти и матрици, по които се „правят нации“, но и затриват цели народи. Мобилизират се тълпи, но не и просветени, пълноправни граждани. Как да станем тогава господари на своите съдбини, с отговорност първо за себе си, а после пред другите, за да се наредим достойно сред европейските народи?. Очевидно без нов обществен договор не могат да минат нещата. Тук „Наредата“ на Левски е и си остава наш републикански стожер.
Идеята за чиста и свята република, в която „Всичките народи в нея (България) щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всичките еднакво ще е само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наша България! [ii]„— изглежда профанизирана от майки и бащи, после синове, които “чуждото не щат, но и своето не дават“. Тогава?
Възможен ли е „нов левски скок“ в ширещото се блато на апатия и безверие? Колцина от историческите гиганти от ръста на Левски по света са съпоставими с онова, което творят днес техните потомци?“ – пита неуморният оптимист проф. Андрей Пантев. И сам отговоря: „Универсалната стойност на Апостола на Свободата не може да бъде видяна само в български или балкански рамки“.
„Той е преодолял униформената рутина на тогавашната стандартна политическа рутина в Европа. Той носи мъчния баланс между дързостта и разума – равновесие, слабо познато в дейността на останалите политически дейци в Европа. Ако познаваме атмосферата, сложностите и предразсъдъците, стремежите и резултатите на неговото време, тогава „европейското време” би следвало да наложи на Апостола демобилизиращо отчаяние. Но не, тук волята надделява над разума.“
И още:
„За… какъв републиканизъм можеше да се говори в света на Бисмарк, който побеждаваше света на Мацини? От общия порив на европейската революционна вълна през 1848–1849 г., назована „пролетта на народите”, бе останало малко нещо. Една куца конституция в Прусия, едно пряко гласуване за френски президент, провъзгласен за император в деня на годишнината от битката при Аустерлиц, когато Алфонс Ламартин е победен от нищожеството Луи Бонапарт, Наполеон Трети. Остава мъгляв федералистки проект в германския свят, една искрица гарибалдийски републиканизъм, едно право на политическо убежище в Лондон и Швейцария. Приложимо за всички остава само… правото да се пуши на улицата. “[iii]
Така през Кримската война, 1853–1856 г., западните европейски сили ще проявят трогателно единство, за да защитят „необходимото зло в Европа” – Турция, а султанът междувременно бе дал политическо убежище на бунтовници. Победените унгарски герои от 1849 г. намериха спасение във Видин и Шумен и така свършва всичко, с прозаична прагматика и идейна безизходица. Заглъхват възторзите, угасват надеждите.
Това означава, че трябва да се измие не само една националистическа пяна, с която набедени „патриоти“ заливат България, с която разпалват огъня, вместо да гасят пожара. Трябва да се сложи край на една безподобна „синергия на безотговорността“. Тя е която разяжда и общество и хора и нрави. Както личи по всичко, тя завлича в талвега на поквара правоохранителни и съдебни органи, недоплатени социални работници, изтерзани учители и възпитатели, на които е отредено да „интегрират“, „маргинализирани“, хора в „неравностойно положение“ и пр. При това с оскъдни средства и институции, заразени от неприязън към другия, по бедния, по-неудачния и изпадналия в беда.
Изходът изглежда само един. Предефиниране на истински а не псевдодемократична република, на нова българска държавност, модерна и рационално подредена институционална архитектура, защото демокрацията е „управление от народа за народа“ (Джеферсън) – и няма нужда от повече витиевати дефиниции, които гледат как на черното бяло да кажат. И това е conditio sine qua non за правовата ни държава, европейска по форма и национална по дух. Такава ни обещават 25 г. след прехода.
Възниква въпросът – могат ли тези, които се канят да направят това? Отговорът е само един – не, те нямат нито компетенциите, още по малко волята за тази значима, но и желана социална промяна. Да не говорим за морала. Това не значи нищо друго, освен че трябва да изградим държавността сами. Всички заедно и наново, защото не може от отломките на една авторитарна култура, която системно спъва пряката демокрация и свободния избор за политически участие на всеки индивид, да стане нещо читаво. Народът почувства това върху собствената си кожа след 25 г. преход. Остана да разгони политическите „конски мухи“ (М. Семов), които пречат и го смущават.
Поради всичко това, а и още черти на българския национален характер въпросът с формата на държавно управление най-често е оставян да решават „онези там горе“, че и по далеч от териториалните ни предели – „Великите сили“, „Султана“, „Мустакатият Бисмарк“, да не говорим за тъй близкия до славянската душевност Цар Бащица, отвъд Дунава: „Не нам, не нам, а имени твоему…“
Една чувствена благодарност, но недокрай осъзната признателност, вменена в православните ни ценности и нрави, изглежда извор на изменчивост, непостоянство, склонност „да се остави каруцата“ насред пътя, да си „вдигнем чукалата“ всеки път когато реалността се размине с нашите „кроежи“ и очаквания. Да не говорим за мечти и по дълбоките въжделения, каквито по рядко дръзваме имаме.
У нас я няма търпеливостта на духа, калена у толкова други народи, тръгнали буквално от нищото и възкръснали от пепелта. Без да сме „ранена нация“, за каквато се имат германци, руси и дори сърби, в по ново време ние по-скоро сами сме се наранявали в съседски крамоли и политически битки. Ето защо българинът бързо унива, но вместо да вини себе си за своята политическа „кокоша слепота“ – нашенецът предпочита да хвърля „умрялата котка“ на личния си провал и житейска несрета в двора на съседа, на другите. Склонен е да вини управника, властника и даже по-кадърния, а поради тяхната недосегаемост, най-често жена си, за да постигне макар и временен баланс за несигурната си идентичност.
Вижте онзи разрушителен нихилизъм, наследен според мнозина от богомилите насам, но системно потискан, култивиран и насъскван от толкова режими, след толкова исторически провали, и родови неудачи. Никакви анархо-синдикални, още по малко революционни типологии не могат да го обхванат. То е стихия, гняв на заслепения неудачник, който се чувства излъган, ограбен, всячески поруган и жаден за мъст. Този наш каприз, но и неосъзната греховност ни родее по нещо с децата, на които трудно се угажда, независимо, че се преживяваме като народ и нация с дълга история, свои просветители, герои, славни победи, върхове и падения.
Ясперс бе писал, че „Западът е култура, която се крепи на вината, докато Изтока – на честта“. У нас, тук, на междата между Ориента и Оксидента, сиреч между „двата свята“, ни едното, ни другото имат значение. И горко, който не съумее да премине между „Сцила и Харибда“ на това само разрушително българско Его, дето ни огън го гори, ни вода го гаси….
Ето защо казваме днес „За чиста и справедлива република!“. Понеже у нас святото малко остана. И ако го има, то са само зрънца. Тепърва има да се събират, да се засеят, да поникнат, и изкласят. Че чак сетне… крини да пълним. Още повече справедливо да ги делим. Стига на попрището на българщината да има повече морни орачи, отколкото вражалци, които бързат да вземат първо своето, преди да са дали каквото и да било. Или, ако предпочитате Соломон – „… Хванете ни лисиците, малките лисици, които погубват лозята; защото лозята ни цъфтят” (Песен на песните 2:14, 15).
******.
В модерната история Картаген се повтаря. Всеки им своя шанс да го брани, а по точно – „Всички, но не всеки“ (Нойман, 2000). Защото волята да се отстояват принципите, на които човек иска да остане верен, е мерило за доблест и за чест. Не сме „ранена нация, но раните зарастват, ако има благ мехлем и лека ръка. Тук идеологиите идват за да раздвижат огромни енергии във вертепа на революции и преломни времена, но изборът в името на свободата „за“, а не свободата „от“, т.е. позитивната свобода, както я наричаше Исая Берлин (1975), изглежда право на всеки индивид. Дали обаче тя е иманентна? Защото е ясно, че не е дадена всекиму a priory.
Следователно трябва да отидем отново на онзи наш вечен Еледжик, откъдето тръгва и нашия български път към Свободата. Трябва да го извървим наново, да се изкачим най- горе, през драки и чукари, с равна крачка и всички заедно. Да погледнем тази наша Република от там, от високото и да я припознаем най-сетне. За да я претворим такава, каквато трябва и на тези, които оставяме след себе си – не блян, а реалност. Една за всички. Чиста и справедлива. Тогава няма значение кой ще ни води – щом всички знаем, че не само вървим към Свободата си, но вече я живеем.
Есето е публикувано за пръв път на 9 декември 2014 в едноименния сайт на ПП „Република БГ“
Бележки
[i] С. Радев, Строителите на съвременна България. Том първи. Второ издание.
[ii]Писмо-дописка до Ганчо Мильов в Букурещ, 10. V. 1871 г.
[iii] Андрей Пантев, Васил Левски или вярата да продължиш, „Нова Зора“ – брой 28 – 17 юли 2007 г.
Оригиналният текст може да се прочете тук:
