Първата световна война – факти и размисли

<p><strong><em>Доколкото историята ми е хоби, неизбежно изложението ми ще съдържа определени неточности и спорни моменти. Все пак трябва да си призная, че за основна документална база ми е служил, обобщено казано Internet, който предлага достъп до един наистина немислим информационен масив, но при който трудно може да се отделят достоверните данни от тези с манипулативно или измислено съдържание. </em></strong></p> <p>Източниците, поради ограничеността на езиковите ми познания, се ограничиха до текстове на руски и английски, които, за съжаление, са много по-идеологически натоварени в сравнение с литературата, която е написана по въпроса от френски и немски автори.</p> <p>Стремил съм се да акцентирам по-основно на самия ход на отделните сражения, защото смятам, че въпреки многоаспектния характер на войната, водещото все пак си остава случващото се на бойното поле. Вътрешната политика на страните, участнички в конфликта, дипломатическите им отношения, социалноикономическите трансформации на обществата, идейно-психологическите промени в индивидуалните нагласи, всичко това избуява през време на войната, но то все пак е дериватен продукт на основното събитие &ndash; битката по фронтовете. Разбира се, при такова гигантско историческо събитие, каквото е Първата световна война, ефектите от нейното протичане започват впоследствие да влияят върху самия ѝ ход.</p> <p>Настоящата поредица е все пак предназначена за читатели, които изпитват определен интерес към третираната историческа тематика и притежават определен набор от знания по въпроса. За останалите срещата с непознати имена, наименования и събития ще предизвика определена трудност, но това неудобство лесно може да се преодолее с помощта на Gooogle.</p> <p>Нелепа случайност или неизбежен етап от развитието на Европа. Това са най-общо двете крайности, между които се търси генезисът на Първата световна война. Спорът не е решен и до днес. Всеки, който се интересува от темата, стига до своя истина. Все пак прекалено големи сили и ресурси бяха ангажирани в подготовката и провокирането на войната, за да можеше да се размине нейното избухване.&nbsp;</p> <p>В голяма част от историческата литература се прокрадва идеята, че избухването на войната стои някак неестествено на фона на цялостното развитие на Стария континент. Изтъква се като аргумент огромното развитие, което преживяват европейските нации в почти всички сфери на своето битие. Това наистина е така, но никъде не е доказано, че прогресът се явява преграда по пътя към войната. Напротив, именно развитието на науката, техниката и дори на хуманитарните науки е позволявало на държавите да придават на сблъсъците помежду си все по-кръвопролитен характер.</p> <p>Затова наместо да се представя една идилична картина на европейското развитие от началото на XX век, много по-рационално би било да се разгледат специфичните и общите черти в развитието на европейските страни, които са ги тласкали по пътя на войната.</p> <p><strong>Участниците</strong><br /> &nbsp;&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41468_xAnjF63kjq4gVzRf8fDRD3QUAcnKGo.jpg" style="height:440px; width:578px" /></p> <p><strong><em><span style="font-size:13px">Европа от 1914 г.</span></em></strong></p> <p><strong>Германия</strong> бе триумфът на Прусия. А какъв можеше да бъде триумфът за самата Германия? Очевидно цяла Европа. Ако за жените се твърди, че силата е в тяхната слабост, то за Германия важеше обратното &ndash; слабостта се криеше в нейната сила. Създадената от Бисмарк империя дотолкова измени геополитическата ситуация в Европа, че нейното възприемане се нуждаеше от кръвопролитна война. Дори от две.</p> <p>Страната във варианта си от 1914 г. бе прекалено мощна за континента и или нейната сила трябваше да бъде редуцирана, или материкът трябваше да ѝ се подчини. Ако забегнем напред в историята, ще трябва да се съгласим, че победният за Германия Версайски договор от 1871 създаде държавата, но тя се утвърди във вътрешен и външен план чрез маркиращия поражението Версайски договор от 1919 г. и бе необходимо още едно поражение, при това много по-тежко, за да може страната да се впише в европейската структура.<br /> &nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41468_hdZExFLA0404kWEbbNrPE4TuZtGmem.jpg" style="height:425px; width:600px" /></p> <p><em><strong><span style="font-size:13px">Провъзгласяване на Германската империя в двореца Версай</span></strong></em></p> <p>Самият железен канцлер сякаш най-добре съзнаваше крехкостта на своето творение. Създаването на негова противотежест изглеждаше толкова логично, че буди учудване как така Антантата се оформи чак през 1907 г. В продължение на две десетилетия след оставката на Бисмарк империята се ползваше от плодовете на неговия труд, без ясно да осъзнава необходимостта да се полагат грижи за това наследство. Паяжината от съюзи, негласни споразумения и скрити заплахи, които бе изградил железният канцлер, се оказа непосилна за артикулация от страна на неговите наследници.</p> <p>&nbsp;<img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41468_LvALa7qVIq0JvlF9xRWYGB3z523Mph.jpg" style="height:500px; width:500px" /><br /> <strong><em>Бисмарк приема капитулацията на френския император Наполеон III</em></strong></p> <p>Ако Бисмарк по време на цялото си управление се стремеше да превърне Германия в крепост, която не се поддава на превземане, то следващите лидери на страната започнаха да я превръщат в плацдарм за настъпление. Те се впуснаха в примамливото русло, че сигурността на Германия може да се гарантира единствено чрез механизмите на агресията, без да си дават ясна сметка за дебалансиращия ефект, който би отекнал на целия континент, ако идеите им се реализират. Нито една друга европейска страна не бе изградила такива всеобемни планове за установяване на господство на Стария континент, както германската.</p> <p>Френските амбиции от тази епоха опираха до Елзас и Лотарингия, руските до Проливите, австрийските до господство на Балканите, а италианските до Далмация и Тирол. На този фон германските изглеждаха безгранични. В една своя реч пред парламента руският външен министър Сазонов обвини Берлин, че мечтае да изгради своеобразен европейски халифат на ХХ в., и не бе далеч от истината.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41468_9aNKVYSmUANVkigZsOQpNx1Q77SaTi.jpg" style="height:435px; width:600px" /><br /> <strong><em>Териториалните амбиции на пангерманците</em></strong></p> <p>Трагедията на тогавашна Германия е преди всичко интелектуална, страната добива мощ, която няма как да бъде канализирана в съзидателна насока. Напротив, германското общество се оказва възприемчиво към постулата, че европейското статукво е пречка пред развитието на страната. Нещо повече, завихря се психоза, че провеждайки &bdquo;миролюбивата политика&rdquo;, страната е изпуснала поредица от исторически шансове, от които са се възползвали нейните противници. От разпределението на колониалната плячка за Германия са останали &bdquo;трохите&rdquo;, а и тяхното владение изглежда крайно несигурно в условията на неоспоримото морско лидерство на Британия.</p> <p>Затова в Берлин възприемат обявената от Русия Голяма военна програма като заплаха, която би елиминирала и основния фактор на имперската им мощ &ndash; непобедимостта на сухопътната им армия. За немските милитаристи и националисти това е последният косъм, на който се държи международният престиж на Райха, и не бива да се допуска неговото скъсване. Началникът на Генералния щаб Молтке е склонен да търси войната само защото в съотношението на силите в Европа му се струва благоприятно, а в бъдеще то ще се променя в полза на потенциалните противници. В допълнение, приетият във Франция закон за тригодишна военна служба също е акт, който в определена степен изравнява военните ефективи от двете страни на Рейн и открива и &bdquo;западен фронт&rdquo; в борбата за елиминиране на немското военно превъзходство. Дори само тези две заплахи карат върхушката в Берлин да разглежда обявяването на превантивна война като начин да се избегне кошмарът от френско-руска военна доминация на континента.</p> <p>&nbsp;<img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41468_s3sfNoeFL8gy3ARkAk8rKVYLL6SEgM.jpg" style="height:157px; width:236px" /><br /> <strong><em>Император Вилхем II и цар Николай II</em></strong></p> <p>Заплахата от проиграване на милитаристичната надпревара се допълва и от усещането, че светът навлиза в нов исторически период, когато предстои да се формират нов тип държави, т.нар. супердържави, в чиято категория обективно Германия няма как да се впише, ако следва еволюционния път на политическо развитие. Наистина страната бележи уникален за Европа икономически растеж, но в световен план &bdquo;отличникът&rdquo; е САЩ.</p> <p>Тяхното предимство се корени в огромната територия, широкия вътрешен пазар и голямата демографска динамика, три фактора на растежа, които в Германия почти са загубили своето действие. Сред европейските анализатори битува мнението, че скоро и Русия ще се окаже в категорията на свръхдържавите и това допълнително ще маргинализира ролята на Централните сили в глобален мащаб. Под пресата на реалния нов американски прочит на идеята за глобално лидерство и възможността за появата на негов руски аналог, в Берлин идеята за коренно преустройство на европейското статукво намира все по- голяма поддръжка.<br /> &nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41468_WJPpYDOcjzlz8oaZJKkRb4N9PzgIex.jpg" style="height:400px; width:600px" /><br /> <strong><em>Заседание на Райхстага</em></strong></p> <p>При това и в средите, свързани с бизнеса. Германското развитие е изключително зависимо от експорта на промишлени изделия и импорта на суровини. Трябва обективно да се признае, че липсата на свободен пазар в рамките на Стария континент представлява заплаха за немската икономика.</p> <p>Епохата детерминира симбиозата между контрола над определени територии и съществуващите там пазари. За Берлин ножицата между тези две компоненти все повече се разширява. Икономическото развитие се нуждае от възможности и гаранции, които германските управляващи не могат да дадат, ако не артикулират необходимостта от външна експанзия. Не случайно създадения Пангермански съюз е продукт на промишлените и търговски магнати, които се опитват да очертаят нови рамки на бъдещето на страната, кардинално разминаващи се с конвенционалните представи, заложени още от ерата на Бисмарк. Те мечтаят да създадат такива условия за своето развитие в рамките на континента, с каквито разполагаха техните английски колеги в Индия. И щрихират образа на Mitteleuropa , в която виждат въплътени най-сигурните гаранции за бъдещето на Германия. Образ, който постепенно си пробива път сред управляващите и обществото.&nbsp;</p> <p>&nbsp;<img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41468_uagkAeXorgYNQ6c06VKqNVuA5kal2o.jpg" style="height:338px; width:600px" /><br /> <strong><em>Император Вилхелм II и крал Джордж V</em></strong></p> <p><span style="font-size:13px">Така, когато в началото на XX век на практика борбата за колониални завоевания върви към своя край, в Берлин започват да теоретизират за ново преустройство на Европа. Вече не става въпрос само да се прекършат реваншистките пориви на Франция, а да се унищожи всяка потенциална опасност, която може да се изправи пред Германската империя. От тази гледна точка Старият континент трябва да се състои от Германия, зависими от нея страни и премазани противници. И подобно континентално господство се възприема само като етап в борбата с англосаксонския блок за световно лидерство. В контекста на своето време тези амбиции не са звучали нито така налудничаво, нито дори ретроградно. Напротив &ndash; германският елит е убеден, че може да ги постигне.</span></p> <p>Слабото място в цялата тази конструкция са политиците. На първо място стои кайзер Вилхелм II. Неговата натура сама по себе си представлява опасност за европейския мир. Противоречивият му характер и неуравновесена психика го превръщат в роб на собственото му настроение. Тази спонтанност в реакциите му подлага на тежко напрежение останалите държавни институции, които освен всичко друго, трябва да се опитват да контролират по-някакъв начин непредсказуемото му поведение. Но след оставката на Бисмарк това им се удава все по-трудно.</p> <p>Принудени да се съобразяват с прищевките на монарха, те започват да девалвират от към обществено-политическата си значимост. Уродливата симбиоза между консервативна държавна власт и бързо модернизиращо се общество и стопанство кара германските държавници да следват събитията и да реагират на тях посредством една смес от интуиция и импровизация.</p> <p>Изтласквайки английските промишлени изделия от различни точки по света, Берлин демонстрира амбицията да закрие и ерата на английското морско владичество. Или поне се опитва да блъфира на тази тема. Едва ли има по-недалновидна политика: да се търси сближаване с англичаните, като се заплашва тяхното морско и колониално лидерство. Проявява се тази натрапчива чисто немска черта &ndash; да се подценява решимостта на опонента. Реакцията на Лондон се изразява в лансирането на мощна корабостроителна програма около нов клас бойни кораби (т.нар. дреднаути) и политика на сближение с противниците на Германия, на първо място Франция, а след това и Русия.</p> <p>Помпозно обявената от канцлера фон Бюлов &bdquo;световна политика&rdquo; на Германия си остава чисто риторично упражнение. От произнасянето на речта пред Райхстага през 1899 г. до началото на световната война Берлин не успява да се превърне в световен политически център. Опитвайки да се намесва навсякъде, не постига успехи почти никъде.</p> <p>В двете марокански кризи, по въпроса за англо-бурския конфликт германската страна е по същество губеща. По време на Алхезираската конференция Франция получава контрола над Мароко, а Германия &ndash; екваториални блата в Африка &nbsp;и възможността да удовлетвори тщеславието на императора си, принуждавайки френския външен министър Делкасе да подаде оставка. Откъдето и да се погледне &ndash; две крайно неравноценни придобивки. Неефективната външна политика, липсата на значими резултати и вследствие на това &ndash; засилващата се обществена критика, водят до допълнително втърдяване на позициите на немската дипломация.</p> <p>За да не бъде обвинена в опортюнизъм и слабост, тя се лишава от всякаква гъвкавост. Германското политическо ръководство започва да изпитва нужда от появата на кризи, където прилагането на открити заплахи спрямо конкурентните сили създава илюзията за вътрешнополитическа реабилитация на управлението.<br /> &nbsp;<br /> <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41468_Sxy8R9nPyP5wCVDPWJKG9xCE8HZi31.png" style="height:403px; width:600px" /></p> <p><em><strong>Немска карикатура, изобразяваща амбициите на европейските държави от началото на двадесети век</strong></em><br /> &nbsp;Съчетаването на надменност и всестранна агресивност обрича Берлин на своеобразна международна изолация. Всеки един потенциален партньор неизбежно калкулира възможността да се превърне в бъдеща жертва. Идеята за германска победа е така кошмарна за Стария континент, че ражда абсурдни от историческа гледна точка съюзнически отношения като тези между Англия, Франция и Русия. Обединяват се монархически и републикански режими, превъзмогват се вековни политически и обществени антипатии, загърбват се противоречия, простиращи се върху милиони квадратни километри, с единствената цел &ndash; да бъде спряна Германия.</p> <p>***</p> <p><em>[1] Изграждането на централноевропейска общност, политически и икономически зависима от Германия. Нейният обхват варира в различните проекти, но практически във всичките се варианти води до маргинализация на останалите европейски сили.</em></p> <p><em>[2] Сатиричните издания в Европа пишат, че Германия е получила най-голямата ферма в света за отглеждане на мухи цеце.</em></p>