Първата световна война - факти и размисли: Предисторията - 3 част

<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48772_DI1aI6pA5AGH121oUKIhPKwCAUAz8j.jpg" style="height:462px; width:317px" /></p> <p>Когато избухва т.нар. Младотурска революция, двете най- заинтересовани Велики сили на Балканите - Русия и Австро-Унгария, решават, че е възможно да извлекат определени дивиденти от настъпилия катаклизъм в Османската империя. Руснаците се опитват да си осигурят ексклузивно право бойните им кораби да преминават свободно през Проливите, а двуединната монархия - да анексира Босна и Херцеговина*.</p> <p>Външните им министри - Изволски и Фон Ерентал, провеждат преговори на тези теми в курорта Бухлау, като най-общо се споразумяват да си окажат взаимна дипломатическа подкрепа в процеса на бъдещата ревизия на Берлинския договор. Но така и не конкретизират механизма как това ще става. Което се оказва груба грешка от страна на руския дипломат. Защото, ако проблемът с Босна може да се реши в рамките на двустранния формат от Бухлау, то промяната на режима в Босфора и Дарданелите касае по-широк кръг страни.</p> <p>Напускайки Австрия, руският външен министър намира определена подкрепа в Берлин и Рим и продължава совалката си към Париж и Лондон. Но едва стъпил във Франция, той научава от пресата, че Австро-Унгария е обявила анексията на Босна и Херцеговина, а в допълнение и България се е провъзгласила за независимо царство. Следващият тежък удар е нанесен от французите и англичаните, които остават, меко казано, резервирани спрямо руските претенции към Проливите. Изолски разбира, че е майсторски изигран от Ерентал, като срещу едно празно австрийско обещание той е подарил цяла провинция на Хабсбургите.&nbsp;</p> <p>Руската преса и общественост бушуват спрямо коварната виенска дипломация, но истинските страсти се разгарят в Белград. Там наблюдават с ужас как мечтата им да се превърнат в център на южното славянство помръква под тежката сянка на големият северозападен съсед. В Сърбия е обявена обща мобилизация, а във Виена с радост приемат подобно предизвикателство, което би им предоставило възможността да се разправят веднъж завинаги със сръбските &bdquo;разбойници&rdquo;.</p> <p>В този момент се случва и споменатата вече германска намеса. Без да се старае особено да вникне в балканските &bdquo;мелодрами&rdquo;, заела позата на предан съюзник, на 22 март германската страна отправя нота в Петербург, която по същество е ултиматум. В нея се изисква от руската страна да признае бързо анексията, без това да бъде обвързвано с каквито и да било искания за компенсации или условности.</p> <p>Ако Петербург отхвърли този демарш, съвсем ясно прозира намекът, че войната става неизбежна. Невъзстановила силите си след сблъсъка в Далечния изток, отърсваща се от пресата на вътрешните революционни процеси, Русия се вижда принудена да отстъпи пред Берлин. Тя все още не е готова за голяма война. Но случилото се я кара да форсира подготовката си за нея. Лишена от подкрепата на &bdquo;големия брат&rdquo;, Сърбия също &bdquo;свива знамената&rdquo; и признава официално новото статукво, но затаената злоба още повече разпалва стремежа й към реванш.</p> <p><br /> <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48772_Wyx1UvAL8Sp5D8UvgsVSgGKgF4jBfO.jpg" style="height:421px; width:330px" /></p> <p><em>Бетман-Холвег</em></p> <p>Докато кайзерът и канцлерът се наслаждават на своя триумф, те едва ли си дават сметка за появата на опасни последици от собственото им поведение. Нанесли са поражение на Русия, което не я е отслабило, а само я ожесточило. Привидно съществуващата връзка на взаимно доверие между &bdquo;Вили и Ники&rdquo;**&nbsp; окончателно е прекъсната.</p> <p>Австро-сръбските отношения добиват перманентно напрегнат характер, а във Виена решават, че германската солидарност им позволява да провеждат една много по-агресивна антисръбска политика. В Русия новият външен министър - Сергей Сазонов, решава да изостави соловите изяви на своя предшественик и да се опита да изгради монолитен фронт на Антантата, който трябва да има синхронно поведение по отношение на амбициите на Централните сили.</p> <p>В тази насока той се сдобива с двама изключително важни съюзници: първият е Раймон Поанкаре, символът на онази част от френския политически елит, която ратува за повече решителност срещу Германия и по-голяма солидарност с Русия. Вторият е външният министър на Англия Едуард Грей, който чрез серия споразумения с французите превръща страната си по същество в техен съюзник, без да бъде подписван формален договор. Така в периода 1911&ndash;1913 г. се извършва значителна консолидация на Антантата, изразена в по-тясното обвързване на Франция с Русия и на Англия с Франция.</p> <p>Този процес не може да бъде обяснен само през призмата на субективните настроения и виждания на гореспоменатите лица. Той е и следствие от развитието на три кризи, които бележат периода непосредствено преди избухването на Първата световна война: Втората мароканска криза, военноморското съперничество между Великобритания и Германия и Балканските войни.</p> <p>След Русия самите Англия и Франция се виждат принудени да изтърпят шока от немската дипломатическа преса. Но за разлика от Русия те устояват. Когато през 1911 г. Франция се опитва de facto да окупира Мароко, Германия решава, че й се удава случай да се реабилитира за поражението, понесено в Алхезирас 5 години по-рано. Посредством военноморска демонстрация тя обозначава намерението си да не допусне накърняването на мароканския суверенитет. На 1 юли германската канонерка &bdquo;Пантера&rdquo; акостира в мароканското пристанище Агадир, като в специално комюнике Вилхелмщрасе оповестява, че този акт цели не само защитата на намиращите се в страната германски поданици***, но е и реакция на започналата френска инвазия, която Берлин е решен да възпре дори с цената на избухването на общоевропейска война. Позиция, която е посрещната с радостен делириум от немските шовинисти. Едно от техните издания излиза със заглавието &bdquo;Ура!!! Това е подвиг&rdquo;.</p> <p>В Париж обаче не смятат да отстъпват и преминават в дипломатическа атака. На германския посланик е връчена нота, в която се съдържа предупреждение, че в Агадир ще влязат английски и френски кораби, ако в осемдневен срок не започне урегулиране на кризата. За да няма никакво съмнение във взаимната солидарност, английският финансов министър Лойд Джордж публично заявява в Манчестър, че страната му няма да стои безучастна при очертаващия се конфликт. Думите му са подкрепени с концентрация на английския флот в Гибралтар. Изправен пред общ англо-френски фронт, канцлерът Бетман-Холвег решава, че най-добре е да се бие отбой.</p> <p>Изявява готовност да приеме френския протекторат в Мароко, ако страната му получи някаква &bdquo;справедлива&rdquo; компенсация. Тя се изразява в отстъпените от Франция 245 хиляди квадратни километра в Екваториална Африка (приблизително територията на днешна Република Конго), които обаче не съдържат в себе си никаква икономическа ценност. В Германия сделката с французите е възприета еднозначно като поражение, такива са и настроенията в Райхстага. Ораторите подлагат Бетман-Холвег на тежка словесна критика, като си спечелват аплодисменти от самия кронприц Фридрих Вилхелм, заел място в ложите на парламента.</p> <p>Случаят е показателен, до каква степен страната се е превърнала в заложник на мечтите си за световна доминация и отхвърля на политическо и на публично ниво всяка форма на компромис. Като цяло Агадирската криза е урок за германските управляващи (а може би дори антиурок), че ако искат да не рискуват устоите си във вътрешнополитически план, трябва да търсят много по-решителни резултати в областта на дипломацията.&nbsp;<br /> &nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48772_2cnAdi6O3eHsjlBeQSHLKXrvd7zwJO.jpg" style="height:455px; width:500px" /></p> <p>Германските дипломатически несгоди през 1911 година обаче не свършват дотук.&nbsp;В края на септември Италия започва война срещу Османската империя с цел завладяването на днешната територия на Либия. В Берлин не само се изправят пред ситуация, когато един действащ партньор в рамките на Тройния съюз - Италия, воюва срещу един бъдещ потенциален партньор, какъвто е на път да стане Османската империя, но трябва да обуздават и желанието на военната партия в Австро-Унгария да се намеси в конфликта на страната на турците.&nbsp;</p> <p>В типичния си стил Вилхелмщрасе от три опции инкасира три дипломатически поражения: в Рим се убеждават, че англо-френската подкрепа е имала решаващо значение за придобиването на Либия, а съюзникът Германия е взел по-скоро страната на турците; в Истанбул младотурците също се чувстват предадени, че Берлин не се е намесил решително, за да предотврати разпокъсването на империята им; във Виена си задават въпроса доколко могат да разчитат на Берлин, за да възпрат процеса на девалвация на собствената си геополитическа значимост.&nbsp;</p> <p>Берлинската дипломация не успява да постигне пробив и спрямо Великобритания въпреки положените немалко усилия. През 1912 г. са предприети определени инициативи за намаляване на напрежението между двете страни, но противоречията не само не са изгладени, а сякаш се и задълбочават. През февруари английският военен министър лорд Холден пристига в Берлин за разговори с германските лидери, но проведените срещи само маркират разлома, който разделя двете страни. Основният спор се свежда до прекратяване на надпреварата във военноморските въоръжения, но зад него прозира по-мащабният антагонизъм спрямо съхраняването на европейското статукво.</p> <p>Германия е готова да ограничи строителството на бойни кораби само ако Лондон й гарантира безусловен неутралитет по отношение на всяка война на континента. За англичаните тази цена е непосилно висока. Те отказват да се дезинтересират от случващото се на материка, още повече, те са убедени, че разполагат с превъзхождащ финансов и технологичен ресурс, с който да отговорят на немското морско предизвикателство. Приемат закон, който предвижда на всеки построен боен кораб от адмирал Тирпиц****&nbsp; да бъде отговаряно с пускането на вода на два собствени кораба. Парадоксално е, но именно преди атентата в Сараево англо-германските отношения бележат известно разведряване. Двете сили са на път да подпишат споразумение*****, което да разграничи икономическите им интереси в Месопотамия и да регулира един бъдещ трансфер на африкански колонии от Португалия към Германия.<br /> &nbsp;<br /> <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48772_lL1Jmf1t34HKx158gV1XGLV8g9gPGZ.jpg" style="height:280px; width:200px" /></p> <p><em>Адмирал Тирпиц</em></p> <p>Но вече не толкова колониалните спорове, а поредното избухване на Източния въпрос поставя на изпитание европейската сигурност. Обнадеждени от победата на Италия в Либия, балканските страни също изострят апетита си спрямо османските територии. Началото е поставено от Сърбия и България, които сключват помежду си съюзен договор, формално насочен и срещу Османската империя и срещу Австро-Унгария, но фактически третиращ контрола върху Македония.</p> <p>Към съглашението им скоро се присъединяват Гърция и Черна гора. Този блок е изграден със значителната подкрепа на Русия, която си въобразява, че може да сугестира неговото поведение. Но в балканските столици далеч не смятат да играят ролята на четвъртия член на Антантата, а търсят по възможно най-бързия начин да се възползват от момента, когато Османската империя още преживява шока от загубата на Либия, а режимът на младотурците се опитва посредством репресии да укрепи своята власт. В края на 1912 г. избухва Първата балканска война, като за малко повече от един месец турците претърпяват катастрофално поражение.</p> <p>Европейските им владения се свеждат до земите около столицата им Истанбул, Галиполския полуостров и три обсадени крепости - Одрин, Драч и Шкодра. Шокът е огромен. На първо четене случилото се изглежда като триумф на Антантата, за чиито протежета се смятат участниците в Балканския съюз. Така е възприета ситуацията в Берлин и Виена. Именно през призмата на нарушения баланс в Югоизточна Европа на 8 декември 1912 година кайзер Вилхелм провежда специална конференция с военното ръководство на Райха, където идеята за превантивна война срещу Русия и Франция е възприета по принцип, но реализацията й е отложена с 18 месеца по искане на военноморския министър Тирпиц, поради неспособността на флота да премине незабавно към офанзивни действия.</p> <p>Началникът на генщаба Молтке не може да се побере в кожата си от яд поради възприетото отлагане и язвително подхвърля, че и през лятото на 1914 г. флотът пак няма да е готов, а голяма част от преимуществата на сухопътните сили ще бъдат нивелирани от развитието на френската и руската армии. Разбира се, трудно е да се твърди, че на този ден е било предопределено избухването на войната, но фактът е симптоматичен. По същото време началникът на австро-унгарския Генерален щаб изисква от политическото си ръководство да бъде обявена война на Сърбия, за да се предотврати създаването голяма проруски настроена държава на полуострова.</p> <p>Свиканата в Лондон конференция за уреждане на балканските дела сякаш намалява градуса на напрежение в Германия и Австро-Унгария. Възползвайки се от настъпилите разногласия между самите балкански съюзници, дипломатите на Централните сили виждат начин да превърнат творението на руската дипломация в инструмент срещу самата Русия. Както правилно отбелязват съвременниците, ако Първата балканска война е еманация на идеята за славянско единство, то Междусъюзническата я взривява из основи.</p> <p>И все пак Антантата и главно Русия излизат като цяло победители от развоя на ситуацията. Удвоила територията си, Сърбия още повече затвърждава своя проруски уклон, Гърция сключва съюз със Сърбия, а Румъния, получила без почти никакво военно усилие Южна Добруджа, започва да се дистанцира от орбитата на Централните сили.Плод на тази й еманципация е посещението на император Николай II в Констанца, което трябва да символизира новите отношения между Санкт Петербург и Букурещ. По време на политическите разговори в Синая руският външен министър &bdquo;отскача&rdquo; до австрийската граница, пресича с няколко крачки граничната бразда и с широк жест в посока на Трансилвания показва на колегата си Братиану, че всичко &bdquo;отсреща&rdquo; може да стане румънско.&nbsp;<br /> &nbsp;<br /> <em><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48772_E2LGL7VNAYRiIokNxBIyzpkuyAEOqk.png" style="height:458px; width:450px" /></em></p> <p><em>Балканското статукво в началото на 1913 г.</em></p> <p>За Германия и Австро-Унгария остава да &bdquo;утешават&rdquo; победените Турция и България. И да бдят върху новообразуваната Албания. Във Виена считат за безнадеждно да се опитват по дипломатически път да отиграят ситуацията и се концентрират в търсенето на повод за война срещу Сърбия. Най-напрегната е ситуацията в края на 1913 година, когато сърбите навлизат в Северна Албания, за да преследват албанските банди, които нападат териториите им.</p> <p>На 18 октомври Виена изпраща официален ултиматум на Белград, в който се изисква изтегляне на войските. На страната на австрийците застава и Лондон. В тези условия Русия отново оказва натиск върху Сърбия, последната отстъпва, което предизвиква разочарование в хабсбургските милитаристки кръгове, които виждат как за пореден път са лишени от възможността да започне така мечтаната им война.</p> <p>В Берлин кайзер Вилхелм II се опитва да сглоби някаква дипломатическа комбинация на Балканите, която за пореден път се явява плод на собствените му фантазии. Той отправя писмено напътствие до новия си външен министър Готлиб фон Ягов, в което изисква акцентът на външната политика да се постави не върху търсенето на пътища за съхраняването на мира, а в изграждане на възможно най-благоприятни условия за провеждането на успешна война срещу Антантата.</p> <p>В тази негова стратегия се включва и изпращането на нова военна мисия в Турция, която трябва да помогне за повишаване на боеспособността на армията й, а и да бъде контратежест спрямо засиленото руско влияние на полуострова. Нейният ръководител генерал Лиман фон Сандерс пристига в средата на декември 1913 г. в Истанбул, като не просто е определен за военен съветник, но е и назначен за командващ на гарнизона на Истанбул. Руската реакция е направо истерична. И тук Германия отстъпва. Тя се съгласява Фон Сандерс да запази единствено функциите си на военен консултант.</p> <p>Определено е направен реверанс спрямо Санкт Петербург, което показва, че кайзер Вилхелм II разглежда проблематиката за войната през призмата на собствените си настроения и тези на германското общество, а не като някаква стратегическа концепция, която подлежи на безусловно изпълнение.<br /> &nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48772_O5nzL9HGWhEOAndVaKwTj5jDAReeGF.jpg" style="height:480px; width:437px" /></p> <p><em>Смяна на ролите - руската мечка задава музиката, на която танцува френският хусар.</em></p> <p>Прекалено дългото практикуване на начина, по който Германия се застъпва за Австро-Унгария, задава своебразен стандарт, към който започва да се приближава и френско-руският съюз. Избирането на Поанкаре за премиер на Франция през 1912 г. и за президент една година по-късно води до по-тясното ангажиране на Париж с реализацията на руските имперски интереси.</p> <p>В Париж се опасяват, че инкасирането на прекалено много загуби за Русия, изразени в резултатите от войната с японците, анексията на Босна, австрийското &bdquo;малтретиране&rdquo; на Сърбия и военното приобщаване на Османската империя към Централните сили, може да постави под риск самото съществуване на френско-руската коалиция. Назначаването през 1913 г. на германофоба Теофил Делкасе за посланик в Петербург е знак, че Франция смята да работи за повишаване на руската резистентност спрямо политиката на Берлин и Виена.<br /> &nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48772_zuKW4w6Ld23RREf4zpO5j8aCMLu0Zb.jpg" style="height:440px; width:330px" /></p> <p><em>Поанкаре</em></p> <p>По това време в самата Русия едва ли има нужда от подобен &bdquo;катализатор&rdquo; за провеждането на антигерманска политика. Разбирането, че повече не може и не трябва да се отстъпва пред немския натиск, е консенсусно за руските управляващи среди. Те се осланят освен на задълбочаващото се сътрудничество с Англия и Франция, но и на нарасналия капацитет на въоръжените си сили.</p> <p>Провежданите от военния министър Сухомлинов мероприятия водят до излекуване на раните от войната с Япония и през 1914 г. руската армия изглежда като един от най-боеспособните организми в Европа. Или поне така я възприемат съвременниците й. През февруари същата година излиза статията &bdquo;Русия иска мир, но е готова за война&rdquo;, която еднозначно е възприета като открито предизвикателство и предупреждение спрямо Централните сили.</p> <p>В подкрепа на конфронтационната реторика, започналите руско-германски преговори за изработването на нов търговски договор също са превърнати в повод за отправяне на взаимни нападки между двете страни.</p> <p>Германската увереност в бъдещата военна победа обаче надхвърля многократно руската. Генералният щаб е абсолютно уверен, че ще спечели сухопътната битка с французите и руснаците, стига началото на военните действия да не бъде отлагано до момента, когато на изток ще бъде реализирана т.нар. Голяма програма за превъоръжаване на Сухомлинов, а на запад ще бъде структурирана напълно френската армия на базата на тригодишната военна служба.</p> <p>През май 1914 г. началниците на германския и на австро-унгарския генерален щаб се срещат в Карлсбад, където постигат съгласие, че всяко забавяне на войната на Австро-Унгария срещу Сърбия и на Германия срещу Русия (и Франция) намалява шансовете за успех. С много по-неизяснен резултат е срещата от 12 юни между Вилхелм II, придружаван от адмирал Тирпиц и хабсбургския престолонаследник Франц Фердинанд в замъка Конопище. Съществува версията, че там германците са дали съгласие за започване на война срещу Сърбия и предстоящите австрийски маневри в Босна са прикритие за началото на бъдещата военна кампания.<br /> &nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48772_FyGqvKXCvaFz1wdgAMGpR0x2DkN7kN.jpg" style="height:531px; width:396px" /></p> <p><em>Вилхелм II и Франц Фердинанд</em></p> <p>Устремените или заблудени адепти на войната успяват да освободят такива сили на противопоставяне в европейското пространство, че мирната алтернатива добива невъзможни измерения. Да се работи за нея изглежда все по-трудно и все по-непрестижно. Затова и не е никак чудно, че мирът така лесно се изпарява през лятото на 1914 година.</p> <p>.................</p> <p>* Самата област е окупирана от Австро-Унгария още през 1879 г., но формално продължава да се явява част от Османската империя.</p> <p>** Така се обръщат един към друг Вилхелм II и Николай II.</p> <p>*** Само един германски гражданин се възползва от възможността да се качи на борда на канонерката, при това без някой да го е преследвал.</p> <p>**** Военноморският министър на Германия.</p> <p>***** Текстът му е одобрен на 15 юни 1914 г.</p>