- Автор: Георги Георгиев
- 10 Sep 2020
- 69
- 26
В разгара на противоборството между Запада и Русия Путин реши да заложи на конфронтационната риторика. С това той не просто показа готовност да продължи двубоя с геополитическите си противници, но и да се опита на базата на това противопоставяне да преследва добиването на определен позитивен резултат за страната си. В най-добрия случай той трябва да бъде изобразен в създаването на нова система на международни отношения. Която не само ще позволи на Москва да заеме много по-значима позиция на глобалната арена, но и ще гарантира руската вътрешнополитическа устойчивост.
<p>В речта си пред т.нар. Клуб „Валдай”, руският държавен глава се нахвърли остро върху съществуващия световен ред, като го изобрази единствено като генератор на кризи. Този (д)ефект се дължи според него на стремежа на Вашингтон да поддържа ролята си на единствен световен лидер, нещо, което надхвърля капацитета му. Прилаганата от американците сила според Путин води до индуциране на нестабилност и напрежение, защото тя нито е съобразена с местните условия, нито е продукт на някаква глобална необходимост, нито използва подходящия инструментариум. С една дума – лишена е от всякакъв стратегически замисъл.</p>
<p><br />
В речта си Путин не се скъпеше на примери. Ирак, Украйна, Сирия, всяка една от тези кризисни точки бе представена именно като резултат не просто на недалновидната, цинична или користна политика на Белия дом, а на самото място, което САЩ са заели на световната сцена. Така очертано, американското лидерство закономерно девалвира не толкова вследствие на външни въздействия, а поради собствения си характер. То не е в състояние да реализира целите, които само поставя пред себе си. От гледна точка на историята това е класически симптом при всяка една империя, преминала зенита на своята мощ. И руският президент е просто онази фигура, призвана да открие дискусията за намиране на нов modus vivendi, който да влезе в ролята на заместител на днешното изчерпващо се откъм ефективност статукво.</p>
<p><br />
Може би най-невнятната част от участието му във форума касаеше въпроса как може да бъде стартиран процесът на съграждането на новия световен ред. Дали това ще стане чрез реформиране на съществуващия, или чрез неговия колапс. По-скоро Путин има предвид второто. Той си дава сметка, че не е в състояние да наложи на Съединените щати доброволно да се откажат от днешните си позиции просто така. Това може да се случи само ако бъдат провокирани поредица от гигантски външнополитически провали, които да предизвикат широк вътрешнополитически резонанс. Така Америка ще бъде подложена на една наистина масирана атака, осъществявана не от нейните конкуренти, а от собствените й граждани. Които не просто няма да виждат смисъл в ангажирането на страната си със световните проблеми, а ще възприемат това ангажиране като противоречащо на собствените им интереси. Вследствие на което би се реализирал и принципът за самоограничаването, който ще предполага, че в самия механизъм на американското общество ще се задействат сили, възпиращи потенциала на страната да осъществява едностранна интервенция навън.</p>
<p><br />
Но все още не е предрешено дали „товарът” от глобалните ангажименти на САЩ ще сломи тяхната воля за хегемония, или само ще я закали. Путин едва ли не си дава сметка за този факт. Но той и добре разбира, че след като в Америка тече дебат около проблема за смисъла и възможността да бъде съхранен еднополярният свят, вече има условия да се конструира негова алтернатива. Именно в подобен момент, от гледна точка на вътрешнополитическите процеси в Съединените щати, е важно пред какви трудности ще се изправят последните и което е по-важно – как те ще бъдат информационно отразени.</p>
<p><br />
Руският президент не е от хората, които обичат да се носят по течението. Макар и дискретно, той ще се опитва да влияе върху кризисните точки по света така, че те да пораждат необходимия му ефект. В момента той има на разположение три подходящи „обекта”. Първият е Украйна, където Москва може да демонстрира, че има по-силни позиции, отколкото цялата западна общност. Крим бе откъснат, Донбас ще придобие очертанията на една квазидържава и ще влезе в графата на т.нар. замразени конфликти, а останалата част на Украйна ще продължи да се гърчи в социалноикономическата и политическа безизходица. И никой да не си въобразява, че изминалите парламентарни избори могат да породят консолидиращ ефект. Напротив, детайлното вглеждане в резултатите показва, че страната е разделена на три зони, всяка от която има различна визия за своето бъдеще. Това, разбира се, е отделна тема, в случая е важно, че в Кремъл разполагат с практически неизчерпаем ресурс да компрометират украинската държавност. А с това и смисъла от политическите намеси на Запада.</p>
<p><br />
Борбата с „Ислямска държава” пък ще подкопава смисъла от военни намеси. След като месеци въздушни удари не са в състояние да защитят дори само един град, може да си представим в какво ще се превърне кампанията за цялостното унищожаване на тази фундаменталистка групировка. Сухопътна операция може би ще е способна да разгроми силите на „Ислямска държава”, но за да се предотврати тяхното възраждане, ще се наложи разполагането на окупационни сили за дълъг период от време.<br />
И накрая, самата конфронтация между Русия и Запада може да се впише в стратегията на Путин. Москва изглежда изолирана и слаба пред мащаба на своите противници, но затова пък е много по-консолидирана. На Европа и Америка липсва подобна хомогенност. Вицепрезидентът Байдън призна, че е било необходимо да се окаже силен натиск върху европейските партньори, за да се решат да приемат налагането на по-строги санкции спрямо Русия. Но това не може да продължава вечно. Едната страна сигурно ще се умори да прокарва по този начин своите решения, а другата ще се умори да ги възприема. Което ще наложи и преформатиране на съществуващото трансатлантическо взаимодействие.</p>
<p><br />
Наслагването на три подобни кризи, всяка една от които е плод на реализирана американска интервенция – политическа в Украйна, военна срещу „Ислямска държава” и дипломатическа спрямо европейските съюзници – би могло да се възприеме за аргумент, налагащ цялостна преоценка на американската външна политика. В посока на съществено редуциране на нейното влияние. Което, разбира се, ще означава и край на съществуващото глобално статукво.</p>
<p><br />
За новото трябва да има подготвена отсега формула. Путин декларира, че един неконтролируем разпад на съществуващия международен ред би имал по-тежки последици, отколкото запазването на днешния. За него идеалният резултат би било едно повторение на сирийската му „партия”. Тогава той се помъчи максимално да затрудни нанасянето на американски въздушни удари, а след това сам предложи пътя за разрешаване на конфликта. Разбира се, да повтори своя триумф и при сегашния залог, изглежда повече от невероятно, но той ще бъде доволен и на някакъв междинен резултат, както и на задаването на определени тенденции, които ще имат дългосрочно въздействие и последици.</p>
<p><br />
На първо място, той се опитва да реанимира идеята за суверенитета на държавите. Обвини директно САЩ, че разглеждат легитимността на всяко управление съобразно степента му на лоялност спрямо Вашингтон. И прокарват политика, която практически налага „диктатура” над местните власти. С което лишават цели народи от възможността да следват свой автентичен път на развитие и да формулират и преследват истинските си национални интереси.</p>
<p><br />
Според Путин тези интереси им диктуват да се обединяват в регионални икономически блокове, посредством които да прокарват политиката си на просперитет, а очевидно и на сигурност. Според него чисто икономическите интереси трябва да вземат примат над политическите, което пък е в прекалено съзвучие с потенциала на Русия да прокарва собственото си влияние. А и задава определена взаимосвързаност между намаляващата относителна тежест на американската икономика и глобалната роля на американската политика. Тази част от концепцията на руския президент е всъщност и най-слабата й страна: трудно една държава ще се лиши от външнополитическите гаранции за собствената си сигурност в името на един имагинерен суверенитет и просперитет. Последните два фактора „увисват във въздуха”, ако зад тях не стои определен потенциал за защитата им.</p>
<p><br />
Самия нов международен ред Путин си го представя като договорно сътрудничество между центровете на новите регионални блокове. Които дефинират ясни правила по отношение на взаимното си сътрудничество и упражняването на военна намеса в отделни кризисни точки по света. Като държавите, които граничат с две такива образувания (както Украйна с Европейския съюз и Митническия съюз), ще се превърнат в кондоминиум. Изобщо руският президент продължава да смята, че епохата на Студената война е била благо за човечеството само защото СССР и САЩ взаимно са омаломощавали амбициите си.<br />
Той се стреми чрез серия от катаклизми да предизвика един наистина гигантски катаклизъм. Предлаганият от него нов световен ред е изпълнен с такива рискове, че наистина дано никога не се случва. Неговото развитие ще се мята между интензивна геополитическа динамика, включваща войни между държавите и граждански сблъсъци и тежка вътрешна стагнация. Рисковете са така грамадни, че не си струва да бъдат поемани дори от самата Русия.</p>
<p><br />
Създаването и запазването на планираните регионални блокове трудно ще бъде съвместимо при съчетаването на суверенитет и демокрация. Най-вероятно ще се наложи първо да се пожертва едното, а след това и другото. При това самият суверенитет ще се радва на жизненост само докато съответната страна се откъсне от американската орбита, а след това ще трябва да агонизира отново в рамките на неясни наддържавни обединения.<br />
На следващо място, хегемонията на САЩ не е въпрос на престиж, а на начин, по който суперсилата гарантира своята сигурност. Тя наистина вярва, че намесвайки се в отделните кризи, защитава своите национални интереси. Нестабилността, която пораждат нейните действия, нямат такъв демотивиращ ефект, какъвто би имало остракирането на нейния потенциал. Да се спре определена американска намеса може да бъде постигнато, но да се зачеркне самата опция за интервенция от американския външнополитически инструментариум, изглежда повече от невероятно.</p>
<p><br />
Трябва да се има предвид, че американската сила има много по-комплексен характер и може би нейните недостатъци не са главната й характеристика, а отпадъчният продукт от нейното функциониране. Сигурността на финансовия, транспортния, комуникационния сектор се базира основно на американски технологии и гаранции. Друг техен еквивалент не съществува към момента. Въпреки всичко усещането за сигурност, което дава партньорството със САЩ, е незаменимо към момента.<br />
Докато путинската алтернатива е връщане назад във времето. Може би най-адекватният въпрос към Путин бе зададен от Ив. Кръстев. Питането гласеше дали наистина руският президент се надява, че революциите могат да бъдат елиминирани като фактор от развитието на народите и дали само с американски натиск си обяснява съгласието на Германия да бъдат наложени европейски санкции на Русия. Отговорът бе доста повърхностен.</p>
<p><br />
Путин напълно изключи опцията за революционна промяна. „Стигат ни революции.” Обяви се за спазването на законовите норми и еволюционната промяна. Само да си помислим колко време ще трябва на еволюцията да преобрази Северна Корея, за да стане като южната си посестрима. Всъщност именно режими, подобни на Путиновия, посяват семената на революциите. Стопирайки за дълго време естественото развитие на политическия процес, те предизвикват натрупване на напрежения, които рано или късно избухват и помитат всичко пред себе си.</p>
<p><br />
На втората част от въпроса Путин отговори еднозначно с „да”. Единствено в наличието на американска преса над Европа той си обяснява наложените санкции. Спорно е дали наистина не разбира, или само си придава такъв вид, но истината е, че европейците са тези, които нямат адекватен отговор на руския неоимпериализъм. Америка все някак може да го преглътне, дори може и да се споразумее с него. Европа, оставена сама на себе си, е наистина безпомощна. За нея е трудно дори психологически да живее в условията на военна заплаха. И ако не бе реагирала, ако не се бе опитала да изработи някакво противодействие, тя щеше да компрометира цялостно идеята за обща сигурност, да предизвика политическо разкъсване на тъканта си, което може и да не бъде възстановено.</p>
<p><br />
Защото появи ли се, многополярният свят ще означава борба между военни блокове. Които ще бъдат лишени от алтруизъм. Те ще трябва да прилагат сила както за запазване на своята вътрешна хомогенност, така и за да разширяват глобалното си влияние. И ако западните лидери и общества виждат в Русия глобална заплаха, това е именно защото тя може да „сервира” подобна реалност.</p>
