- Автор: Тончо Краевски за "Гласове"
- 24 Фев 2025
- 9703
- 95
От русофоби до русофили, всички смятат, че Русия е някакъв много циничен международен играч, а Путин е суров реалполитик. Това, както почти всички друго, което смятаме за Русия, също е внушение на западните медии, които оформят популярния образ на Владимир Путин през последните 25 години. Много от тях му направиха добър пиар без да искат, но не бяха никак малко истинските и мнимите му почитатели, поне в първата половина от неговото управление. Той остана икона на сегменти от левицата дори след окупацията на Крим.
В онези години Оливър Стоун снимаше филм с него. Дори днес, след началото на войната, Роджър Уотърс открито подкрепя Путин. Джефри Сакс от Харвард го подкрепя. Една от причините пропагандата през последните 3 години да се проваля е тъкмо в това, че много рязко и очевидно смениха наратива за Русия и Путин, освен това стоплиха в микровълновата стари конспиративни теории и сантименти от Студената война.
Това, което искам да кажа е, че Путин си остана некоронован цар на неслучилия се ляв глобализъм. Няколкото неговия князе - Милошевич, Мадуро, Кастро, Кадафи, Асад и компания - бяха поетапно отстреляни. Къде потърси убежище Едуард Сноудън? Пробва с Хонконг, Еквадор, Венецуела, Куба - никой друг освен Путин не можа да удържи на американския натиск, въпреки че желаеха да го приберат. И Путин удържа изцяло по идеологически причини - да покаже, че Русия е равностоен полюс, но не като самостоятелна нация, а като глобален лидер на онеправданите. Той искаше да покаже, че държи на международното право повече от Вашингтон и опитите му продължиха чак до 2022 г., когато преписа американската декларация от операцията в Югославия, за да покаже, че американците не са единствените, които могат да говорят от името на закона и справедливостта в света. Засега имат повече успех в Африка, отколкото в Украйна, там ги възприемат доста по-радушно Левият глобализъм трябваше да бъде продукт на конвергенция и взаимно отваряне между двата блока в края на Студената война. Тези илюзии на Горбачов напълно се споделят от Владимир Владимирович, който иначе се води ревизионист на перестройката. Путин е обиден, защото Западът отказа да уважи идеологическото обещание на 1989 г. Това е и смисълът на речта му в Мюнхен 2007 г.
Интервенцията на Русия в Сирия не беше движена от сериозни реалполитически мотиви. Правителството обясняваше на руснаците, че те имат хуманитарен ангажимент да спасяват културното наследство на Палмира от ислямистите, докато в съседна Украйна има етнически конфликт с участието на техни събратя руснаци, но той не е толкова спешен. Накрая нито запазиха Палмира, нито проведоха Украинската война навреме. Подобно на десния глобализъм, левият глобализъм също имаше своите ирационални моралистични фиксации, безсмислени войни и стратегически провали. Съдейки по резултата в състезанието, ако е имало такова, левите глобалисти очевидно са допуснали доста повече стратегически грешки от десните.
Разбира се, именно многото спънки и поражения ускориха еволюцията на Путин към класически реализъм. Но дори сега, когато има десетилетия опит, руското правителство кара по съветска инерция. Москва никога не изгради сериозни връзки с алтернативната десница в Европа, както я обвиняваха. Русия беше използвана като вид обида по адрес на крайнодесните: “вие сте свързани с руснаците”, казано с презрение, сякаш става дума за трафиканти на органи от албанската мафия, защото да си свързан с Русия те прави назадничав и първобитен - Втория свят. През това време реалните партньори на Русия бяха партиите от старата левица в бившия Източен блок. Русия подкрепя Линке и Вагенкнехт, не "Алтернатива за Германия". На изборите в Бразилия през 2022 г. Русия си подкрепяше социалиста Лула, който всъщност е с американците. Партньорствата в десния край на спектъра, като това с Националния фронт във Франция, съвпаднаха във времето и с левите залитания на Льо Пен, която на последните няколко избора се пробва (неуспешно) да пробие със социални икономически послания. Русия си остана ляво кодирана.
Разбира се, тази външна политика, колкото и да търпи критика (а тя търпи сериозна критика от патриотични позиции в Русия), беше необходима на Путин, за да обслужи една по-важна и вътрешна цел. Руският народ има нужда да вярва, че изпълнява мисия, която е по-голяма от самия него. Лидер без такава мисия не може да води нищо в Русия. Друг е въпросът дали тази мисия се изпълнява ефективно или изобщо. Интересното е, че този копнеж за историческа мисия всъщност е нужда на мнозинството, а не на елита в Русия (който няма мисия), нито на някоя от крайните политически фракции (те вярват в свои мисии). Фиктивната хуманитарна империя зад граница продължава да бъде важна за руснаците, така както реалната хуманитарна империя за американците вече не е важна.
В обобщение на всичко това мисля следното: речта на Ванс и преговорите в Рияд са сигнал, че цялото внимание на Вашингтон ще се пренасочи към Китай, докато в Европа ще се търси решение, при което руснаците взимат своето, а остатъкът от Украйна се вкарва в Европейския съюз (ала най-вероятно не и в НАТО), на който ще му бъде поверена задачата да я преизгражда и да я демократизира със собствени сили. Путин ще получи това, което винаги е искал - признание от Запада и почти нищо друго. В определен смисъл червените линии на САЩ спрямо Русия ще се дръпнат до Рейн - както впрочем е казал първи Рузвелт, но това няма да се материализира веднага като политическо влияние за Москва. Напротив, самата Европа по-скоро ще изпадне под по-сериозно американско влияние, отколкото да се еманципира.
И още нещо. Тя (Европа) се страхува на този етап не толкова от Русия, колкото от Украйна. Още от миналата година, покрай Курската офанзива, Арестович каза, че според него вече се конструира медиен наратив за западно предателство в решаващия момент, когато Украйна е можела уж да обърне войната. Въпросът беше само на коя адиминистрация ще се припише и затова колективният Байдън отлагаше предателството на Украйна за след изборите. Но завоят беше започнал. Нямайки следваща администрация, на която да прехвърлят горещия картоф, Тръмп и Ванс го метнаха в ръцете на Европа. В момента руската и украинската армия са двете най-големи войски в Европа, а и двете най-боеспособни в света, с оглед на най-модерната война.
Аз не се връзвам на истерията, особено в западните столици, за които украинският казус ще си остане дълбоко неразбираем и непознат. Мисля, че състезанието по съчувствие и солидарност с Украйна вече е мотивирано от екзистенциалната тревога, че Украйна може да се обърне на запад. Къртис Ярвин каза онзи ден в интервю за The Spectator, че от неговата американска камбанария “не Украйна е протекторат на Европа, а Европа е протекторат на Украйна.” Страхът на европейските политици от украински реваншизъм е водещият мотив за спешните срещи в Париж. Европа иска да запази контрол върху наратива - ние трябва да продължим да подкрепяме Украйна, защото Украйна се бие за нас. Тук не говорим за конвенционална офанзива на ВСУ насочена към Берлин (макар че би било шеметно), а дори и само за предстоящата гнойна рана, която ще секретира тероризъм, след като конфликтът бъде замразен. В Европа може предстоят нови Оловни години, както 70-те и 80-те. Говорейки за това, следващият текст ще бъде за историята на Европейския съюз, неговата идеология и как тя навреди на самия него, но най-вече - на Украйна. Останете на линия.
