- Автор: Николай Гочев
- 10 Sep 2020
- 1541
- 14
Значения на думата: “Провинциалист” е обидна дума. По времето на социализма това беше една от главните обиди. Тогава престижът на София беше голям: нямаше я конкуренцията на западните градове, те бяха труднодостъпни.
Тогава, както понякога и днес, хората използваха тази дума с удоволствие, без да мислят, че тя може да бъде отправена и към тях. Но какво да му мислим предварително. Като ни нарекат нас така, тогава ще се сърдим...
<p> “Провинция” е дума, която дължим на древните римляни. Когато някоя държава/територия бъде завладяна, тя се превръща в административна област начело с висш римски чиновник, назначен с решение на сената. Той отговаря за реда и командва военните части, разположени в базата. Населението е сравнително безправно, макар да му се разрешава да запази обичаите си и известна икономическа самостоятелност. Но данъците не са малки, а римското управление може да извършва каквито още вземания сметне за нужни. </p>
<p> Като изключим териториите на историческа Гърция (полисите в Мала Азия, южната част на Хемуския полуостров и Южна Италия), останалите области, включително Египет, се наричат “варварски”. Причината е, че населението не говори нито латински, нито гръцки. Този термин е възприет от гърците. В началото (докъм гръко-персийските войни) той е бил неутрален – “варварин” означавало просто “човек, неговорещ гръцки език”. Но после към него се прибавят и другите значения. </p>
<p> </p>
<p> Така че в по-нови времена, включително и у нас, “провинциалист” значи почти същото, което в античността е значело “варварин”. В християнска Европа заслугата за това е най-много на Париж – заради отношението му към останалата Франция. </p>
<p>Провинциалистът е човек, нероден в столицата, а идващ “отдругаде” – homo novus, както се е казвало в Рим. Дори да говори същия език, той не го говори “както трябва” – има, примерно, недобро произношение. Всъщност и столичанинът, отишъл в провинцията, не говори точно като местните, но там това не смята за провинциалност. </p>
<p> </p>
<p>“Провинциалистът” не се ориентира добре в столицата, а и не винаги е облечен точно като столичаните. В обществото им понякога се затруднява и изпада в изолация – не толкова защото не го познават, колкото защото не е престижно да се общува с него. Поради това той започва да се събира с хора от неговите си места и така създава “провинциална общност”, което е неприятно за столичаните. Ако пък се окаже, че не прави така, а се среща само със столичани, това също няма да се възприеме добре – ще го сметнат за подмазвач, “комплексар”, кариерист и т.н.</p>
<p>Поради това, че не е израсъл в столицата и малко е контактувал със столичани, той има по-друго поведение и обноски. Те се възприемат като груби (“недодялани”). Въобще той е простоват човек, некултурен и несъмнено се срамува от това и се опитва да го прикрие. Така поне мислят столичаните. </p>
<p>Придобие ли такъв образ, човек трудно може да избегне всякакви укори и подозрения. За думи и постъпки, които при другиго не биха направили никакво впечатление, той може да бъде заподозрян в “агресивност” и да му бъде приписана “завистливост”. И всякакви други пороци. </p>
<p> </p>
<p>Независимо от целта, с която се употребява, думата има такова значение. Да не забравяме обаче, че едно е на човек да му се припише някое поведенческо или нравствено качество, а друго – той наистина да го има. Последното се установява крайно трудно, ако изобщо. Произнесените думи са факт, останалото е смътно. </p>
<p> </p>
<p>И тъй, да приемем, че “провинциализъм” съществува. Това е качество, приписвано на едно мнозинство (“не-столичани”, “външни”) от страна на едно малцинство (“столичани”, които са “вътрешни”). </p>
<p>За столичността се съди по произхода. Как се определя този произход, дали е въпрос на местораждане или родословие и докъде – това отделно. </p>
<p> </p>
<p>*</p>
<p> </p>
<p>Сега да видим дали да не придадем на тази дума други значения – не съвсем различни, а само, струва ми се, по-общи. </p>
<p>Нека “провинциализмът” да е откъснатост от “голямото общество”, благодарение на което сме живи. Защото човек не е жив само благодарение на родителите си. Първо са те; но сами как биха се справили? Нито пък е жив благодарение само, примерно, на колегите си. Той просто работи с тях, среща ги по-често. </p>
<p>И друго: това е откъснатост от източника на живота, който надминава съвкупността на живите същества. Те да не би да се се самопроизвели? Все има и друга причина. И още – откъснатост от истинския човешки живот, който е възможен само ако е осмислен – и то осмислен не от какво да е, а от най-доброто.</p>
<p>Ето това е “провинциализъм” в общ смисъл. Той трябва да се избягва непременно. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><strong>Претенцията за столичност. Въпросът за аристокрацията</strong></p>
<p> </p>
<p>Има такава претенция. Тя е подобна на претенцията за “аристократичност”. “Аристокрация” е дума, която се употребява в литературата отдавна – още Платон в “Държавата” надълго размишлява по въпроса. </p>
<p> </p>
<p>“Аристокрация” има две значения. Едното е познато – съвкупност от няколко рода, които отдавна са на власт. Другото е по-старо и етимологически основно: “власт на най-добрите”. </p>
<p>Гръцките автори не винаги изясняват защо тези “най-добри” (aristoi) са такива. Обикновено aristoi се противопоставят на “народа” (demos). Но превъзходството им над него не се дължи непременно на произход, а често и на нравствени добродетели и образованост. Платон предпочита да употребява думата в този смисъл: “аристократи” в “Държавата” са онези, които благодарение на знание или добро възпитание имат власт над страстите си и поради това могат да бъдат и добри управляващи. Според него образованието трябва непременно да води човека към нравствено усъвършенстване – иначе то не е образование, а само имитация. </p>
<p> </p>
<p>Друг мой любим автор – Достоевски – също мисли в тази посока. В “Юноша” се казва следното: </p>
<p>“ – Нашето дворянство и сега, след като е изгубило правата си, би могло да си остане висше съсловие като пазител на честта, светлината, науката и висшата идея, и, което е главно, като не се затваря вече в отделна каста, което би било смърт за идеята. Напротив, вратите към съсловието са отворени у нас много отдавна; дошло е време вече да се отворят съвсем. Нека всеки подвиг на честта, науката и доблестта дадат у нас право на всекиго да се присъедини към висшия клас хора. По такъв начин съсловието се превръща в едно събрание на най-добри хора, в смисъл буквален и истински, а не в предишния смисъл на привилегирована каста. В такъв нов, или по-право обновен вид би могло съсловието да се задържи.</p>
<p>Князът се озъби: </p>
<p>– Какво дворянство ще бъде то тогава? Вие проектирате някаква масонска ложа, а не дворянство.</p>
<p>Повтарям, князът беше ужасно необразован...” (ІІ, 2,2; превод Рачо Стоянов).</p>
<p> </p>
<p>*</p>
<p> </p>
<p>Напрежението между претендиращите за “столичани” и “останалите” идва от това, че претендиращите настояват, че са различни и отделни, но не се отделят наистина, а остават в същото общество. Защо не прекратят всякакви връзки с останалите? Защо не ги забравят, поне в речта си? Просто да не говорят за това. </p>
<p>Защото се стремят към положение на господари. Господарят обикновено не харесва роба си и го гледа отвисоко; но ако го загуби, тогава няма да бъде господар на никого. Отношението му към роба е противоречиво – пренебрегва го и същевременно го желае. Защото се нуждае от него. </p>
<p>Такова е и отношението на всеки злословещ към онези, за които той злослови. Ако са ти толкова неприятни и ги намираш за непоправими, защо се занимаваш с тях? Забрави ги. Но не ги забравя, защото злословието му е приятно. Така и претендиращият за столичанин се нуждае от “външните”. Ако не мисли за тях, как ще си спомня, че е столичанин? </p>
<p> </p>
<p>Някой ще каже, че имам “фиксация” върху някои въпроси. Вярно е. Но това, което обсъждам, не са нито лица, нито реални общности, а наистина само въпроси. Причината е, че се опитвам да предложа добри решения на някои противоречия, които измъчват хората. Но това не може да стане без говорене. </p>
<p>Ето въпроса за сектантството. Сектантът обича да настоява , че е “по-чист” от онези, от които се е отделил. Но ако това е ценното в него – “чистотата” му – той как ще мине без “нечистите”? Нали чрез сравнението си с тях се оказва “чист”? Така е и със “столичанина”. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><strong>Християнското решение</strong></p>
<p> </p>
<p>Християнската църква се разпространява точно по времето, когато Рим затваря в границите си цялото околосредиземноморско пространство. Границите са: океанът, една преграда между Шотландия и по-южната част на острова, Рейн и Дунав, Черно море, Ефрат и пустините на Арабия и Северна Африка. Властта на столицата над провинциите е сигурна. </p>
<p>Тогава чрез Църквата на хората е предложено решение – духовна общност. Църквата твърди, че независимо от положението си в този живот хората са равни пред Бога; и че това е същественото. Освен това християните не смятат себе си за “по-чисти” или “по-съвършени” от останалите. Всичко, което имат или би трябвало да имат, е вярата, надеждата и любовта. Но това не са притежания, а състояния; и освен това те не ги пазят за себе си, а ги предлагат и на всеки друг, и то изцяло. </p>
<p>Вътре в себе си християнската общност също не се дели на “висши” и “низши”. Християните в Рим и Александрия не са “повече християни“ от тези в Созопол или Лутеция. Причината е, че е невъзможно да се установи дали едните вярват, надяват се и обичат повече от другите. Тези неща се очакват от всекиго; и това е всичко. </p>
<p>Освен това тези общности не са атомизирани – не са от хора с подобни убеждения, но без връзка помежду си – а действителни. Християните се виждат лично – в своите храмове, каквито и да са те. Общностите са във връзка помежду си чрез упълномощени представители, но и чрез всекиго поотделно. Всеки християнин от Ефес е добре дошъл в църква, намираща се във Валенсия. Въпросите на Църквата се решават на срещи на епископите, като никой епископ няма власт над никой друг, макар че някои имат предимство по чест. И сега е така – в православието.</p>
<p>Резултатът от това е, че хората губят потребността да се делят на “повече човеци” и “по-малко човеци”; и никой християнски народ не е “повече народ” от друг, който говори на друг език. </p>
<p> </p>
<p>Сега в “международната общност” е друго: едни са “развити”, а други “развиващи се”. Или “трети свят”. Но колкото и да се сменят термините, същественото остава: винаги някои са “по-висши” и поради това – на власт. Това е положението в едно човечество, изпаднало в провинциализъм по отношение на Доброто. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><strong>Църковнославянски и старобългарски</strong></p>
<p> </p>
<p>Но да се върнем към второто значение на “провинциалността” – откъснатост от водещата култура, тази на “голямото общество”. Не вярвам мнозина да възразят, ако кажа, че водещата култура на Западния свят (западен в исторически смисъл, оформен на гръко-римо-византийска основа) е християнска. Но от това следва, че нехристияните са провинциалисти – и в двата смисъла. </p>
<p>Водещата култура се осъзнава добре от малцина, но тя принадлежи на “голямото общество”, а не на някое малцинство. Затова Тертулиан е казал: “нашата душа е по природа християнка”. </p>
<p>Тази култура се разпростира не само върху голям брой съвременници, но и във времето, през вековете. Поради това хипотезата за “прогреса”, според която днешният ден придава смисъл на всичко, случило се по-рано, е съмнителна. Възможно е случилото се в последно време да е напредък в някое отношение, но с оглед на същественото да е упадък. Ако човек се затвори в съвременността в тесен смисъл (своето поколение), той изпада в провинциализъм по отношение на историята – и на рода си, и на народа си, и на всички хора. </p>
<p>Това “затваряне в днешния ден” силно е тревожило някои големи интелектуалци на ХХ век – като Оруел. </p>
<p> </p>
<p>Ето да вземем нашия език. Някои казват: “не я искам тази държава, български народ всъщност няма, но виж, българския език – да. Него го харесвам”. Да видим колко и от кого се знае българският език. </p>
<p> Може ли нашият език да се състои само от това, което е съчинено и публикувано през последните 20–30 години? С този правопис, да кажем? С този синтаксис, с тези думи? Тогава той би бил твърде беден. За наше щастие той е много богат, тъй като съществува в писмен вид повече от 1150 години. </p>
<p>Но той трябва да се знае. Веднъж Симеон Радев отишъл на гости в дома на Тодор Боров и видял младия Цветан Тодоров да чете Кафка на немски. И казал: “Добре е това. Но три пъти по-добре би било да четеш речника на Найден Геров...” (преразказвам от Елена Огнянова, “Симеон Радев в спомените на съвременниците си”. БП, 1986, с. 425). </p>
<p> </p>
<p>Български език е всичко това, което е в писмената ни традиция от Кирил и Методий досега. Дали много хора могат да четат с лекота съчиненията на Софроний Врачански, които са писани до около 1813? Ако не, как ще четат дамаскини и други сборници на 300 и 400 години? Или по-нататък? </p>
<p> </p>
<p>Един път към целостта на българския език е да се знае църковнославянски – класически език с напълно изяснена граматика, с огромна (богословска, житийна, химнографска) литература. На него се служи в храмовете ни. Но той е затворен в богословските факултети и в семинариите, няма достъп до общото образование. Причината е известна – “светскост” на образованието. Понякога излиза, че колкото по-необразован е един човек, толкова по-светско му е било образованието...</p>
<p>Някои ще кажат: “Ама как, църковнославянският е руска работа...”. Да. Това е руска редакция на българския език от ХІV в. Разликите са малки и засягат по-скоро правописа. Все едно да кажем: “Тя, славянската литература от Х–ХІV век, е българска работа, Кирил и Методий друго са имали предвид... Затова няма да я четем...”. </p>
<p> </p>
<p>Тогава да учим старобългарски. И това е възможно, макар че старобългарската граматика се реставрира въз основа само на текстовете до ХІ в. включително. Това отдавна е направено, учебници има предостатъчно, книгите също са достъпни. Ето, аз съм имал часове три години в гимназията, най-редовно. </p>
<p>И не понесох учебния процес, отказах се. Защото езикът се преподаваше по непонятен начин – само като граматика. Текстове не се четяха. Причината – пак същата. Страх от съдържанието на тези текстове. И също – банално неразбиране. Е, така ли изглежда образованият човек? Отказва да учи и преподава родния си език, защото се дразни от водещата култура, която той изразява? </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><strong>Какво да правим с европейската литература? </strong></p>
<p> </p>
<p>Това, което казвам за неученето и неразбирането на българския език, до което се стигна по идеологически съображения, се отнася и за литературата на цяла Европа. Като казвам “литература” имам предвид всичко – не само художествената, но и философия, историография, есеистика и т.н. </p>
<p> </p>
<p>Трябва да се помисли дали може да се направи жизнеспособно образование на основата на дарвинизма, марксизма и психоанализата – като елементи на една общоприета идеология. Ние тук трябва да имаме мнение по въпроса, защото през последния половин век имахме достатъчно дарвинизъм и марксизъм, само психоанализата ни я добавиха наскоро... </p>
<p>Сега не говоря за влиянието на тези конструкти върху нравственото състояние на хората. Казвам само, че те са твърде нови – появиха се преди малко повече от сто години. Как чрез тях да разбираме предишните книги?</p>
<p>Единственото, което се постига, е това, което виждаме – читателят търси собствените си психоаналитични и други вярвания в книги, писани от хора, които и понятие си нямат за това. Пък тези хора се казват Пушкин, Байрон, Гьоте, Паскал, Сервантес и да не изброявам... </p>
<p> </p>
<p>Ето го този читател в положението на лошия провинциалист. Разсърдил се на водещата култура, защото не я познава, а трябва да се потруди, за да я опознае. А тази водеща култура – за християнската говоря – няма нищо против него. Не го смята за “не-човек”. Просто го кани при себе си. Търпеливо и любезно. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
