Проф. Валерий Швец*: Как Съветският съюз обяви война на България

- Валерий Федорович, през 1944 година вашият баща е работил в посолството на СССР в Царска България. Той е един от хората, които връчват на българското правителство нотата за обявяване на война от страна на Съветския съюз на българското правителство. Разказвал ли ви е какви са били времената тогава от негова гледна точка, каква е била обстановката в нашата страна?

- След нападението на фашистка Германия над СССР България остана единствената страна в Европа, съюзник на Хитлер, в която легалното дипломатическо представителство на Съветския съюз се запази.

Съответно, обявявайки своя неутралитет по отношение на СССР, тя също имаше свое представителство в Москва. Съветският съюз използваше успешно това уникално положение на България за организиране на разузнаваческа дейност против Германия. Но се налагаше да се действа във фактически окупирана от немците страна.

По същество българската Дирекция за държавна сигурност и военното й контраразузнаване бяха подчинени на немските спецслужби. Наскоро организираната разузнавателна мрежа бе възпрепятствана във връзка с ареста на българския генерал Владимир Заимов по сигнал на германското контраразузнаване и разстрела му през лятото на 1943 година.

Това бе и една от причините през 1943 година персоналът на съветската дипломатическа мисия да бъде сменен. За ръководител на новата мисия с ранг на дипломатически представител бе назначен Дмитрий Георгиевич Федичкин (в България – под фамилията Яковлев). Запомнил съм го като весел, жизнерадостен и невероятно смел човек.

Баща ми няколко дни преди обявяването на война на България (28.08.44) във вътрешния двор на посолството.

Моите родители също бяха част от мисията. За баща ми беше определена длъжността кореспондент на ТАСС (телеграфната агенция на Съветския съюз) под името Иван Петрович Шаповалов. За характера и съдържанието на работата на майка ми и баща ми не съм научил почти нищо от тях самите чак до смъртта им през 1982 и 1986 година. Те спазваха строго правилата на организацията, в която служеха.

Аз в двора на посолството, 1944 г.

Татко замина за България през 1943 година, а няколко месеца след това го последвахме ние с майка ми. Пътувахме с влак през току-що освободения от немската окупация Сталинград, после – с военен самолет през Черно море.

- Тогава сте били съвсем малък, около шестгодишен. Имате ли лични спомени, свързани с онези събития?

- Всичко, което ще ви разкажа за България през 1943–46 година, е основано единствено на видяното, чутото и преживяното лично от мен. С почуда открих, че си спомням достатъчно много. Явно са ми повлияли обстоятелствата и често възникващите необичайни ситуации. Не всичко съм разбирал веднага, когато то се е случвало, но съм запомнил много и впоследствие съм го осмислил, съпоставяйки го с други информационни източници.

Аз и българският ми приятел Иван Марков  пред дома ни в София.

Съветската мисия тогава се намираше в центъра на София, недалеч от храма „Александър Невски”. Живеехме главно в сградата на мисията, но имахме и квартира близо до нея, непосредствено до Университета.

Посолството бе отцепено от български полицаи, с които, както разбирах, сме имали добри контакти. Виждал съм ги на територията на посолството да разговарят тихо и делово със служители от нашата мисия.

Зад волана на автомобила на посолството, 1945 г.

Бях в чудесни отношения с шофьора на мисията. От него научих, че намиращите се в гаража две американски коли – „Форд” и „Пакард” – са направени по специална поръчка. Изглеждаха сякаш са серийно производство, но бяха много по-силни от обикновените, а моторите им – два пъти по-мощни.

Шофьорът ми разказваше как с лекота можели да се измъкват при преследване и да разбият също така безпроблемно бариерата – което веднъж му се било случило, а пакардът му само незначително се повредил.

- Помните учудващи подробности за такова малко дете…

- Така излиза. И помня много картинно, ярко. Най-различни случки, разкази…

- Ами разказвайте тогава. На мен лично ми е много интересно, надявам се – на читателите ни също.

- И така. Служителите на мисията често излизаха нощно време и доста по-късно се връщаха. Спомням си как веднъж подслушах разказа на прибралия се на сутринта Яковлев (Федичкин). През нощта бил в покрайнините на София, на място, където не е имал право да се намира. Спрял го български патрул и поискал документите му.

Баща ми на работното си място в посолството, 1945 г.

Както разбрах, неговите разкрития са могли да предизвикат големи неприятности и сериозно да заплашат свързаните с него хора от българската съпротива. Светкавично решил да се престори на немски надзирател на българските полицаи. Без изобщо да знае немски език, събрал целия набор от немски и приличащи на немски думи, който имал в главата си, и разиграл ролята на разгневен нагъл началник.

Яковлев (Федичкин) разказа всичко това така колоритно, че слушателите му се смяха дълго и от сърце.

Ако не бе запазил хладнокръвие и се беше паникьосал, нещата нямаше да са никак смешни. За щастие се оказало, че българите също не знаят немски – извинили се, отдали чест и се отправили в посоката, в която той им заповядал да тръгнат.

- Как живееха служителите в посолството – може би сте разполагали със завидно повече храна, с по-добри условия от българите. Или може би – „на война като на война“?

- Ще го кажа така. Положението с препитанието в мисията, независимо от дипломатическия й статут, не беше добро – като в цяла България и цяла София. И ще ви разкажа следния случай.

Аз и родителите ми в София, 1944 г.

Решавайки да купи допълнителни запаси, група служители на мисията, начело с Яковлев (Федичкин), се качиха на две коли и заминаха за някакво село. Когато българските селяни разбрали, че при тях са пристигнали руснаци, събрали от всички къщи кой каквото може. Накрая освен купищата храна връчили на нашите цяла овца. При това категорично отказали да вземат дори стотинка (стотинка – това, разбира се, е фигуративно казано, тогава е имало монети само от 100 лева, но с тях било невъзможно да си купиш почти нищо).

На другия ден при нас в мисията имаше истинска тържествена вечеря. Готвачът на посолството сготви фантастично овцата – не си спомням да съм ял нещо по-вкусно нито преди, нито след това. Морев! Така се казваше готвачът – след 73 години си спомних фамилията му! Специално приготвената глава на овцата бе връчена, естествено, на Яковлев.

- Можете ли да формулирате някоя от първите си асоциации, връщайки се към годините на войната, прекарани в София?

- Разбира се! Спомням си добре бомбардировките над Софиия от английската и американската авиация. Обикновено през деня бомбардираха американците, а през нощта – англичаните. Много бомби паднаха в центъра на София. Една от тях – точно в двора на посолството. Затвори изхода от бомбоубежището, но не се взриви. Излязохме през резервния изход, после немските снайперисти обезвредиха и изнесоха бомбата.

След бомбардирането на мисията, 1944 г. 

Една бомба попадна в историческия музей, който се намираше през една улица от посолството. Целият ни двор бе засипан със средновековни доспехи, търкаляха се саби, мечове, някъде по средата се мъдреше огромен препариран орел.

Веднъж през нощта, след като обявиха тревога, ние с родителите ми не успяхме да се доберем до скривалището на посолството и слязохме в подземието на дома ни. Оказахме се рамо до рамо с немски офицер в униформа на СС. Бомбите падаха съвсем наблизо, една от тях попадна в Университета, съвсем до нашето жилище.

Когато засвистя поредната канонада, стоящият до баща ми служител на мисията извади пистолета си, насочи го към германеца и му каза, че ако тези бомби паднат около нашата сграда, моментално ще го застреля. За щастие това не се случи.

- Усещали ли сте какво е отношението на обикновените българи към германците?

- Бомбардировките засилваха неприязненото им отношение – това мога да кажа със сигурност. Виждах го, започвайки малко по малко да разбирам български. Ако това е била основната цел на „съюзниците“, по-добре да не бяха го правили – твърде висока цена и според сегашното ми виждане, с незначителен ефект. Българите бездруго бяха враждебно настроени към немците. А тези бомбардировки не са имали абсолютно никакво военностратегическо или военнотактическо значение.

Отношението на „посолските“ деца към германците (освен мене имаше още няколко хлапета), естествено, беше същото. Досами посолството всеки ден по едно и също време минаваше взвод немски войници, оглавяван от офицер. Решихме да ги нападнем. В задния двор примъкнахме купчина камъни и железа. По сигнал на нашия човек, който наблюдаваше марша на германците от друг ъгъл, почнахме да мятаме и ги погнахме, уцелвайки строя им точно в средата.

На другата сутрин в мисията пристигна немски офицер в черна униформа и с официално протестно писмо. Родителите ни се отнесоха към нас с разбиране, но трябваше да им обещаем никога повече да не правим така.

- През август 1944 година целият екип на мисията в България освен баща ви и Яковлев е бил изпратен в Истанбул. Какво се случи тогава?

- Озовахме се в Истанбулското посолство на СССР, на западния бряг на Босфора в Биюк Дере.

Яковлев и баща ми трябваше да обявят война на България. Направиха го на 5 септември, връчвайки документа на българския министър-председател Константин Муравиев.

В същото време България обяви война на Германия.

България се оказа във война със СССР, Германия и останалите страни от антихитлеристката коалиция. Разбира се, в тази ситуация всички се безпокояха за татко и Яковлев, бояха се от реакцията на немците, чиято многобройна войска все още бе на територията на България. Но благополучно стигнахме до Истанбул.

Помня как подслушах един разказ на баща ми за процедурата на обявяване на войната. Муравиев погледнал объркано и след връчването на книжата казал: „България е страна малка. Какво можете да направите…“.

Татко произнесе тези думи на чист български, така ги и запомних. Той се отнасяше към Муравиев със съчувствие и прие негативно ареста му по-късно, затвора…

- Какво представляваше неутралният Истанбул през есента на 1944 година в сравнение със София?

- Просто нямаше нищо общо с гладната и разбита София, населена с потиснати хора. В моите представи той бе процъфтяващ град – с пълни магазини, активни, енергични и делови хора. А магазините на Истанбул предизвикваха жив интерес у жените от мисията, които често посещаваха източния бряг на Босфора.

Ето още една случка, която е останала в паметта ми.

В Истанбул паднах от люлката и си счупих главата. Турският лекар я заши, но раната се инфектира, бях на ръба между живота и смъртта. Спаси ме баща ми, който чрез английските разузнавачи успя да достави практически недостъпния в онези години пеницилин и аз бързо си стъпих на краката.

- Какво стана след влизането на Червената армия в България?

- Всички от мисията се върнахме в София. Повечето български военни (с изключение на една бригада, която остана с хитлеристите) преминаха в състава на наново организираната Българска народна армия на страната на Червената армия и по-късно участваха успешно в бойните действия срещу останките от немските войски. Това бе един от резултатите на успешната работа на съветската мисия в България.

- Как лично вие определяте присъствието на Съветската армия в България: като освободител, както изглежда от плакатите с ликуващи хора, или като окупатор, каквато е другата гледна точка?

- В съвременната българска преса може да се прочете, че съюзът с Хитлер е отговарял на националните интереси на България. Би било добре обаче авторите на тази версия да бъдат запитани от обикновените българи, живели в онези времена, каква е била цената за подкрепата на Хитлер, за многобройните жертви на американските бомбардировки, за репресиите от страна на българските и хитлеристките спецслужби, за въвеждането на антисемитско законодателство и практическата загуба на суверенитета на страната.

Казвам „практическа“, защото цар Борис парира исканията на Хитлер да бъде изпратена българска войска на Източния фронт. Познавайки настроенията на българите в онези години, съм убеден, че те реално не биха воювали срещу руснаците.

През есента на 1944 г. животът и обстановката в София рязко се промениха. Хората престанаха да извръщат погледи, станаха общителни и доброжелателни. Вече не живеехме в посолството, преместихме се изцяло на ул. „Св. Климент Охридски“ 8.

Получих пълна свобода и практически цялото си свободно време прекарвах на улицата с българските си връстници, много от които станаха мои приятели. Българският ми бързо стигна нивото на свободното общуване. За съжаление сега вече не мога да разговарям, но все още разбирам езика ви.

Общувахме много със съветските войници. На територията на Университета бе разположен един казашки ескадрон. Имаха си свой „син на полка“, малко по-голямо от нас момче в казашка униформа, обуто с кубинки и въоръжено със сабя. Всички много му завиждахме.

Един взвод редовно идваше в Борисовата градина, както те казваха, за провеждане на военна подготовка. Но по заповед на командира всички си почиваха (спяха, пушеха, приказваха си с нас). Понякога аз се изявявах като преводач, макар че обикновено никой нямаше нужда от това, всички се разбираха помежду си.

Нас, разбира се, ни интересуваха оръжието и разказите за фронта, но войниците не обичаха тези теми – измъкваха се от подобни въпроси или просто замълчаваха. Повече разказваха за своите семейства и децата си, интересуваха се от семействата и живота на момчетата. Животът на всички, с изключение на мен, никак не беше лек.

Според съвременната българска интерпретация става дума за окупация на България от съветските войски. Но няма народ, който да посреща така окупаторите си…

- 9 май 1945 година в София. Как изглежда той през погледа на едно 8-годишно руско момче, прекарало тук голяма част от ранните си детски години?

- Запомнил съм добре 9 май 1945 година. Софиянци излязоха да празнуват Деня на победата, моите родители празнуваха заедно с колегите си в посолството, а аз прекарах целия ден на улицата в центъра на града, с българските си приятели и техните родители.

Там, под дружния смях на многолюдната тълпа, преминаваха камиони, от чиито каросерии стърчаха бесилки с увесени чучела на Хитлер, Гьобелс, Гьоринг и още двамина (тогава не съм могъл да ги идентифицирам).

Ден по-късно имаше военен парад. По булевард „Цар Освободител“ преминаха под строй военни части с голямо количество бойна техника – опиянената тълпа буквално ги замеряше с цветя и възторжена радост.

Аз също хвърлях цветя и честно, едва не попаднах под веригите на един от танковете Т-34. Механикът водач рязко заби спирачки, пребледня и не можеше да продума. Българите ме дръпнаха настрани и взеха да ми се присмиват. А когато всичко свърши, ме изпроводиха до самия вход на къщата ни.

Много по-късно видях публикувани снимки от онези събития и същите онези места, където съм бил тогава. За съжаление не открих себе си там.

- Отново се връщаме към прословутите плакати с ликуващи хора…

- Да, и има смисъл да го направим. Днес в България наричат тези фотографии „пропагандни плакати“. Аз твърдя, че те отразяват чистата истина и по факти, и по дух, тогава много силно усещах настроението но тълпата.

- От разказите ви усещам нещо много специално в отношението ви към нас, българите. Звучи нескромно, но ще ви попитам, така ли е наистина?

- Защо да е нескромно? От онези времена до ден днешен отношението ми към българите е най-топло, като към близки хора, а и имам много приятели у вас. Къде ли не съм срещал българи, но към България винаги ме влече като към втора родина.

След връщането ни у дома през 1945 година съм бил у вас през 1968, 1976, 1978, 1990 и 2003 година. През 1968-а, при първото ми пътуване – на практика със студенти в Бургаския нефтохимически комбинат – бях поразен от случилото се за това време. Видях с очите си как за двайсет и три години от потънала в нищета, изостанала страна България се е превърнала в съвременна държава с развита промишленост, селско стопанство, наука, висше образование и образовано население.

Отношението към Русия и руските хора от страна на всички народни прослойки си оставаше неизменно. В следващите години вече започна да се забелязва известна стагнация, а после и ускоряване на деградацията на страната.

Промени се и отношението към руснаците – първо от страна на младото поколение, а сега то става враждебно и що се отнася до официалната власт в България. Но всичко това вече е друга история.

- Защо не избрахте професията на родителите си? Защо не станахте дипломат, а предпочетохте съвсем друга област – химията?

- Случи се така, че през последните две години в училище (в 9-и и 10-и клас) живеех сам в Москва – родителите ми бяха в продължителна задгранична командировка. В училище се увличах по химията и постъпих в Московския химикотехнологически институт „Д. И. Менделеев“. Родителите ми научиха за това чак след като вече бях станал студент.

- Какво е състоянието на науката в съвременна Русия? Има ли приемственост, или „изтичането“ на мозъци продължава?

- Шоковата терапия в икономиката от 90-те години доведе до рязък спад в промишленото производство, до закриване на много отраслови институти и намаляване на финансирането на науката във висшите учебни заведения и Академията на науките.

Наистина започна „изтичане“ на мозъци – както зад граница, така и в други отрасли на руската икономика. Въпреки това немалко научни колективи се запазиха, един от тях е при нас, в Катедрата по технологии на органичния и нефтохимически синтез в РХТИ „Д. И. Менделев“. Преживяхме 90-те години

благодарение на научните си контакти с фирмите Shell и Dow Chemical.

Днес може да се получи достойно научно финансиране на конкурсна основа чрез държавни договори с Министерството на науката и образованието на Русия. Започнаха да се появяват и нови, добре оборудвани изследователски центрове към крупни фирми. За един от тях (на компанията „Сибур“) провеждаме целева подготовка на специалисти. Така че вече има къде младите хора да приложат знанията си и се надявам нещата с приемствеността в науката постепенно да се подредят.

-------------- 

* Проф. Валерий Федорович Швец е роден на 23 декември 1938 г. в Москва в семейство на дипломати. От 1943 до 1946 г. родителите му са на работа в руската мисия в София. Баща му, известен под името Иван Петрович Шаповалов, е един от двамата руски дипломати, връчили нотата за обявяване на война на Царска България от страна на Русия.

През 1956 г. постъпва, а през 1961 г. завършва МХТИ „Д. И. Менделеев“. От 1961 г. работи в катедрата по технология на основния органичен и нефтохимичен синтез. Оглавява я през 1989 година. Професор, академик на Международната инженерна академия, притежава 40 авторски удостоверения и патенти, автор на 170 научни публикации, както и на учебници и практически справочници. Ученик и последовател на школата на Н. Н. Лебедев.

Снимки: Личен архив