- Автор: Гласове
- 23 Май 2024
- 1275
- 10
Автор: Стефан Антонов, Гласове Следвайте ни в Телеграм
След историческата глупост да обложат с данък доставките на газ за суверенни страни (Унгария и Северна Македония), което ни докара заплаха за второ вето по пътя към Шенген, „Продължаваме промяната“ постигнаха и втория провал – да влезем в еврозоната през 2025 година. „Гласове“ прогнозира това точно преди шест месеца със статия в средата на декември.
Не бяха необходими пророчески способности, а само осъзнаване на реалността и правилата, по които нещата се случват. Миналата пролет, пак в предизборна кампания, Кирил Петков обвини служебния министър на финансите Росица Велкова, че е саботирала въвеждането на еврото. Била се отказала да иска извънреден конвергентен доклад, при положение, че бюджетът отиваше на дефицит от 6% спрямо БВП и във Франкфурт щяха да я сметнат за ненормална. А сега, когато доклад има, и той е отрицателен заради политиката на собствената му партия, Петков мълчи.
Точно неговата партия, точно една година, от изтеклия запис, че щял да иска изключение от Урсула, та до февруари тази година, ПП ни заливаха с бодряшки послания, че щом е имало изключение за Хърватска, ще има и за нас. Последният път когато аз чух тази небивалица, беше през февруари от заместник-министъра на финансите Георги Клисурски. „Много ниска топка“ помислих си, докато слушах презентацията му на събитие, организирано от Международния валутен фонд. Замислих дали е редно да се изживявам като инстанция, но следващия момент видях как половината зала му се присмива на нелепиците, които говори и заменя аргументите с политически лозунги.
Точно сега, преди изборите, трябва да се помни, че през изминалите 12 месеца походът за приемане на еврото беше изцяло ръководен от „Продължаваме промяната“, в частност от Асен Василев и Кирил Петков. Единият обикаляше екофини, еврогрупи, стигна и до Вашингтон да обяснява колко сме готови за еврозоната и нито един не му отвърна с „браво, страхотна работа, вземаме ви въпреки малките несъответствия“. Другият повече действаше като мажоретка във вътрешно политически план, но нито Асен Василев, нито Кирил Петков не събра доблест да каже – изхвърлихме се. Това не е толкова лесно. Не трябваше да насъскваме хората по Росица Велкова.
Тук няма значение, че съм от най-гласовитите противници на присъединяването ни към еврозоната на този етап от нашето, и от нейното стопанско развитие. Важното е, че присъединяването към валутния съюз беше приоритетна цел на „Продължаваме промяната“. Представена като един от трите стълба, върху които се градят политическите им амбиции – евро, Шенген и конституционна реформа. Евро не видяхме, Шнеген-ът, който ни дадоха, е някакъв хибрид, а по тъжна ирония абсурдността на конституционните промени, които прокараха засегнаха първо техните политически амбиции. Това трябва винаги да им се натяква. Отвъд осъзнаването на очеизваждащата несправедливост, да се изправяме пред тоталния им провал, а да не се споменава нито дума, да отказват дори да го споменат, и никой да не им го напомня, остава въпросът как да продължим.
От икономическа гледна точка е много важно да не повторим грешката от 2009 година. Тогава фокусът падна върху бюджетния дефицит като измерител за състоянието на икономиката и овладяването му се превърна в самоцел. Тя оправда ненужно потискане и жертване на частния сектор. Белязан от престоя си в Харвард, макар и като преподавател, псевдогероят Симеон Дянков стана най-лошият финансов министър в историята, превръщайки рецесията в депресия и удвоявайки безработицата в години, когато останалите държави, вече бяха забравили за трусовете. Той направи това, забравяйки, че бюджетното салдо е инструмент за диагностика, а не крайна цел. Досега имахме още едно харвардско отроче, този път възпитаник – Асен Василев. Той отне от Дянков титлата за „най-лош финансов министър в историята“, защото дори не осъзнаваше, че докато води политиката си по купуване на популярност с пари на заем, които ще изплащат следващите поколения, сам саботира декларираната си цел да въведем еврото.
Това, което не бива да повторим като грешка е, когато се върнем към нормален политически живот с редовно правителство и Народно събрание, е да не приемем инфлацията като център на икономическата политика, а нейното овладяване като самоцел.
България е догонваща икономика. Предстоят ни години, може би дори цяло десетилетие, а може би не само едно, докато доходите у нас стигнат средните за Европейския съюз. Докато заплатите ни растат, винаги ще има инфлация. Това е икономически закон и предполага, че ако някой сектор изживее подем, то останалите сектори ще с възползват. Дали програмист, или строител ще получи по-висока заплата, когато започне да купува повече, търговците ще вдигнат цените му, така ще постъпят и фризьорката, и автомобилния механик, и всички по веригата.
Мандат на Европейската централна банка е да поддържа инфлация около 2.5% годишно, защото е доказано, че за богатите икономики това е най-благоприятната инфлационна среда за да продължат да растат. И те растат с темпове от 1-2% годишно, най-много три. Обратно, България както и всички останали икономики от Източна Европа сме в положение за догонване. За нас три процента растеж на икономиката на година е компромис и най-малкото, на което трябва да се надяваме. В условия на растеж над три-четири процента годишно инфлация от около 5-6% годишно, точно каквато би ни дисквалифицира по критерия за влизане в еврозоната, ще е най-полезна за икономиката. И пак, да не бъркаме предизборните подаръци от „Продължаваме промяната“ с политика по доходите. Вдигането на пенсиите, с което се хвалят, обрича държавата да тегли заеми за десетки милиарди левове поне до 2026 година. Хвалбите на Василев, че дългът към БВП е под равнищата, на които са го оставили ГЕРБ, премълчават годините на галопираща инфлация, заради които дългът се сви, в относителен план, но номинално тръгна да се удвоява. Не, не е политика по доходите държавата да преразпределя нещо, което го няма.
В най-новата си история България помни два периода на ускорен икономически растеж. Първият беше в началото на века когато достигаше до 7% годишно. Тогава разчитахме на преките чуждестранни инвестиции. Вторият период беше през втората половина на миналото десетилетие. ГЕРБ усетиха силата на европейските средства и създадоха среда, в която усвояването им да върви колкото може по-безпрепятствено. На това се сложи край с ковид кризата. Икономическият растеж в годините след нея, плод на естествен отскок от точката на замръзване, или на антикризисни ликвидни инжекции, у нас беше логичен и не е заслуга на никого. Войната в Украйна даде тласък на военнопромишления комплекс и заедно с износа на електроенергия през 2022 г. създадоха три процента от БВП, които иначе нямаше да ги има.
Всичко това ще си има край. И когато той настъпи, ще се нуждаем от устойчив модел за развитие на икономиката поне за пет години напред, а в по-дългосрочен план от идея как да стимулираме българите да остават тук и емигрантите да се завръщат. Сигурно е, че това решение няма как да дойде от неможещи като „Продължаваме промяната“. ДСБ и ДБ, дори не претендират да разполагат с остра икономическа мисъл. Те са като латерна с една песен – съдебна реформа и дори нея я изпълняват фалшиво. Кой ще предложи решение, не е сигурно. Ясно е, че управлявалите до април тази година не могат. Също толкова ясно е, че решение трябва да се намери, а въздействието върху инфлацията не трябва да е приоритет.
