- Автор: Георги Георгиев
- 20 Дек 2020
- 1182
- 9
Снимка: "Ройтерс"
Решението от срещата на върха на ЕС за налагане на санкции срещу Турция може да се окаже съдбоносно за Европа и опасно за България. Тук не става въпрос за характера на самите санкции и какво ще бъде конкретното им отражение върху Турция, а за самият факт, че те се превръщат в инструмент на отношенията между Брюксел и Анкара. В областта на дипломацията, действията с голям символен потенциал, са способни да надхвърлят обсега на прякото си въздействие и да породят една съвсем нова реалност.
Европейските лидери явно предпочитат да достигант до поредния си компромис, който хем са удоволетворили едни страни- членки, които настояват Турция да бъде наказана, хем са задоволили интереса на друга група страни, за прилагането на възможно най- мекия санкционен подход. Политиката на половинчатите решения може да е есенцията на взаимодействието „вътре“ в европейската общност, но за останалия свят тя е признак на слабост и нерешителност. Санкции, които не са достатъчно съкрушителни, за да предизвикат незабавен икономически колапс и не са достаъчно всеобхватни, за да предвизвикат политическа промяна, са не просто безмислени, те са вредни и за тези, които ги налагат.
Случаят с Русия е показателен, че санкционното въздействие върху местната икономика е минимално, затова пък бе сътворено чудесно алиби на Кремъл да оправдава собствените си икономически провали. И наместо да изиграят ролята си на фактор за постигане на геополитическо предимство, санкциите се превърнаха в ос, около която се индуцира все по- голямо напрежение.
Сегашният подход на Брюксел към Турция е още по-недалновиден и от този спрямо Русия. Първо, защото бе демонстрирана откровена неспособност дори да се щрихира съдържанието на бъдещите санкции, което минимизира до крайност ефекта от заплахата, свързана с тяхното прилагане. Второ, защото бъдещите санкции ще се отнасят за страна, която играе ролята на военен съюзник за повечето европейски държави. Погледнато обективно, ЕС подрива единството на НАТО.
Засега може да се очаква, че единственият непосредствен резултат от възприетия нов подход на Европа към Турция ще бъде разгневяването на Ердоган. Точно в момента на геополитическия му триумф, свързан с войната в Нагорни Карабах, на него му бе „сервирана“ заплахата от Брюксел. Само наивник може да си повярва, че в подобна ситуация турският президент ще даде признаци на дипломатическа уплаха. И ще клекне пред Европа, само защото европейските лидери са натоварили комисията на ЕС да разработи доклад, в който да се проучат "възможностите и инструментите как да постъпим" с Анкара.
Без да се отчита текущата психологическа атмосфера в една държава, не е възможно да се разчита, че външното въздействие ще постигне първоначално набелязаните цели. По-вероятно е да се получи обратен резултат. Което ще завърти спиралата на взаимното протовопоставяне. В Брюксел ще тръгнат по пътя чрез постепенно разширяване на обхвата на санкциите да прикрият fault start на изначално възприетия си погрешен подход, а Турция ще се посвети да търси някакъв асиметрични отговори.
Което ще означава да се отключи проблема с бежанските потоци, да се засили артикулирането с въпроса за турските малцинства в България и Гърция и с турските емигрантски общности в Западна Европа, както и да се възприеме едно по-трайно антизападно поведение на международната арена. Все неща, които са в състояние трайно да застрашат националната ни сигурност.
И пред страната ни предстои да направи важен избор. Дали ще потърсим допълнителни външни гаранции, за да неутрализираме наборът от възможности, които притежава Турция за да дестабилизира обстановката у нас или ще се опитаме да играем ролята на адвокат на Анкара пред Европа, с надеждата, че самата Турция ще бъде заинтересована от нашата стабилност.
Към момента не се откроява вярното решение. Ако ние изберем първата алтернатива, поемаме риска сами да създадем в Анкара усещането, че се превръщаме в оръдие на антитурска политика. Втората алтернатива ни изправя пред две опасности: да изгубим в един момент ценноста си като партньор за Турция или да бъдем възприети от останалите европейски държави като „троянския кон“ на Ердоган в Европа. Нещо, към което ни тласка сегашното управление на Борисов.
Решението на евролидерите да насочат санкционното „оръжие“ към Турция бе логическо продължение на проведената видео- конференция на външните министри на страните-членки на НАТО, където пактът реши хем да засили военното си присъствие в Черно море, хем отправи остри критики към турския си съюзник.
Зад новата черноморска стратегия всъщност се крие надеждата на Брюксел и Вашингтон, че тя ще доведе до пряка конфронтация между Русия и Турция. Защото проявите на взаимодействие между двете страни серриоозно подрива т. нар. евроатлантическа солидарност. Москва и Анкара установиха отношения, които им позволиха да поемат контрола върху ситуацията в Сирия и Либия, превърнаха се в основни модератори за уреждане на нагорнокарабахския конфликт, надграждат постоянно икономическите си и военно-технически си връзки. Все неща, които принципно не би трябвало да съществуват при днешното състояние на отношенията между Запада и Русия. И обективно саботират услията на НАТО да възпира глобалното разпространение на руско влияние.
Сега надеждата на Запада е, че покачвайки степента на напрежение в черноморския басейн, ще бъде и разрушена системата от взаимовръзки между Путин и Ердоган. Но привличането на Турция към новата линия на поведение няма да стане лесно. Докато сътрудничеството с Русия позиционира Анкара като значим и самостоятелен играч на международната арена, то Западът засега може да ѝ предложи само изпълнителска роля.
Самият факт обаче, че турското ръководство се е съгласило да участва в новата стратегия показва, че то намира определени ползи в нея. В непосредствен аспект, пренасянето на фокуса на внимание на НАТО към района на Черно море, не просто повишава значението на Турция в рамките на Алианса, то я превъща в ключов фактор.
Съгласно договора от Монтрьо, само крайбрежните държави могат да разполагат с военно-морски сили в Черно море. От тази гледна точка, без участието на Турция, само с помоща на България и Румъния, е направо смешно да се говори за възпиране на руския Черноморски флот.
Анкара е наясно с това и сигурно ще се опита да продаде възможно най-скъпо своя изключителен статус. Който ѝ бе сервиран наготово. При това положение за България е важно да не допуснем черноморската инициатива да бъде регионализирана и институционализирана под шапката на Турция. Нещо като ново „триморие“, оглавявано от Ердоган и включващо освен нас и Румъния, още Украйна и Грузия. Подобна комбинация би накърнила сегашната ни евро- ориентация и би отключила безчет заплахи за националната ни сигурност.
Като обобщение може да се каже, че в рамките на Европейския съюз ще ни бъде най-изгодно да се придържаме към позицията за възможно най-малка конфронтация с Турция, без обаче открито да участваме във формулирането на тази позиция. В НАТО трябва да прокарваме идеята, че ангажираността с Черноморието трябва да обхване всички страни членки, а не само Турция, Румъния и България. Като останалите страни могат да демонстрират своята съпрочасност в областта на бреговата и въздушната отбрана. Дори разкриването на чуждестранни военни бази у нас ще си заслужава да бъде възприето, ако така избегнем опасността да се превърнем в оръженосец на Турция.
Дипломацията ни тепърва има да решава проблема как да запазим лоялните си отношения с Турция, без да позволим да бъдем засмукани от „силовото ѝ поле“. Разбира се, ние сме прекалено слаби, за да зададем вектор на развитие в нашия регион, но с внимателно поведение може да ни се удаде шанса да се првърнем в зрънцето, което накланя везните. В наша полза, разбира се.
Свързани статии:
http://glasove.com/categories/komentari/news/novata-normalnost-i-antirevolyuciyata
