„Пето, разглезен е!"

Случката трябва всъщност да е често срещана. Шестокластникът Д. – с вече две сърдечносъдови операции и една белодробна интервенция, по сведения на баща му, редовно е тормозен, а наскоро – и пребит, от своя съученик Ив. Родителите на други деца от класа потвърждават сведенията, като допълват, че крайната агресивност на Ив. се е проявявала и спрямо останалите. Поведението на побойника било тема на цяла поредица родителски жалби през последните шест години (т. е. още от постъпването на децата в училище).

Майка на дете от класа: „ И децата подаваха жалби [срещу Ив.], [и] ние като родители подаваме жалби. Просто резултат няма.”

Крайно показателни са сведенията, които дават родителите на Ив.

Майката на Ив.: „На улицата изскача от някакъв храст [бащата на Д.] и започва да го [Ив.] налага с юмруци”.

Бащата на Ив.: „Много е уплашен. Каза ми: „Тате, този човек [бащата на Д.] щеше да ме убие”.

Описанията на родителите на Ив. обаче изглеждат манипулативно пресилени, защото Ив. е настанен в болнично заведение само „за наблюдение”, т.е. обективно отсъстват видимите телесни повреди, които би трябвало според описанията да са налице.

Най-обезпокоителни са изявленията на училищната помощник-директорка М. А. и на училищната педагогическа съветничка М. П.

Училищните власти: „Имаме педагогически съветник, [педагогически] съвет имаме, всички педагози сме тук. Можем да окажем помощ и да се вземат мерки навреме”.

Педагогическата съветничка: „Сбили се две деца и трябва да се намеся на момента. Ако аз нямам разрешение от родителите, как да го направя”.

Макар и уж дребен наглед, ще трябва да направим ужасяващи изводи от случая във Варна – за съвременното българско училище, за възпитанието на децата в семейството, за отношението на околната обществена среда към проявите на безпределна агресия у децата.

Преди да обобщим след това принудително дълго въведение, ще се наложи да направим едно важно уточнение. Особено сложно е да се анализира коя да е случка от междуличностните отношения, която намираме отразена единствено в средствата за масово осведомяване или за която някой трети ни е разказал. Обективен анализ е възможен само след задълбочено специализирано проучване както на обстоятелствата, така и на участниците в събитието и по никакъв друг начин. Това уточнение трябва да се има предвид задължително.

Някои изводи обаче не е трудно да се направят дори предварително. Изявленията на родителите на Ив. са крайно показателни; впрочем всеки от нас е бил свидетел на родителска „загриженост” поне в големите магазини, където децата още от най-ранна възраст свикват да тероризират както родителите си – пищейки с пълен глас за някой хранителен отпадък, опакован в шарена хартийка; и получавайки го винаги), така и присъстващите на подобна срамна сценка, които сме принудени да се примирим с видимите прояви на родителска безпомощност. „Нашето” дете никога не е виновно, винаги другите са виновни, то всъщност ни е едно слъчице; това е пътят за създаването на антиобществените типове, които навсякъде и всеки ден срещаме на пътя си.

Бащата на Ив.: „Колкото е виновен моят син, толкова са виновни и другите деца, защото той реагира обикновено по-изострено, когато бъде провокиран”.

Изявленията на помощник-директорката и на педагогическата съветничка се отличават с примитивно невежество, с нахална безпомощност и арогантна безотговорност. След като шест години (!) децата и техните родители непрекъснато осведомяват училищните власти за проблемното дете, помощник-директорката ни заявява, че можели „да окажат помощ”. Какво всъщност те са правили почти 6 години, за да решат въпроса, та ни (на нас, на цялото общество) предлагат съдействие сега за решаването на очевиден проблем, за който са имали на разположение точно 48 месеца и половина (почти 5 и половина учебни години)?!

Съвременното българско училище е в тежък грях както към българските деца, така и към цялото ни общество. И проблемът започва от Министерството на образованието и науката – там нито разбират от образование, а още по-малко от наука. Цяла редица комични, а и престъпни личности или просто пълни невежи се изредиха начело на това учреждение. Дори учебниците за децата са кошмарни и от научна, и от патриотична, и от възпитателна гледна точка.

В общественото пространство отдавна и усилено се съобщават сумите, които трябва да плати един кандидат за директорския пост в кое да е училище – имам и лични основания, за да твърдя, че поне част от тези сведения са верни. При тези обстоятелства никак няма да е пресилено да се напише въпреки някои изключения навярно, че децата са най-последната грижа за българското училище; там на първо място е личното обогатяване на директорите и на техните началници. Поне в повече български училища директорите са създали свои собствени феодални владения и с пълни шепи черпят от благините там.

* * *

Успоредици

Българското училище през Х–ХI в., рисунка в старобългарския превод на „Александрия” – разказ за живота и делата на Александър Македонски; Национална библиотека „Кирил и Методий” – София. Листът с изображението е със значителни повреди, поради което тук основата е отстранена за повече яснота.

Една любопитна история може би ще помогне в разбирането на историческата основа на днешното ни отношение към децата и към възпитателните методи, които в най-широк смисъл трябва да ползваме при подрастващите. Около средата на ХII в. митрополитът на Дръстър (днешната Силистра) подарил едно българско момче за слуга на известния византийски литератор Йоан Цеца (1110–1180), който от своя страна в недатирано ответно благодарствено писмо, вероятно от 1147 или 1148 г., ни разказва за по-сетнешната съдба на младежа.

В Цариград Севлад (от Всевлад „а владее, да има всичко”) бил преименуван на Теодор, понеже сигурно там им е било трудно да произнасят рожденото му име. „Като ни изпрати предишния Севлад, а сега Теодор, вместо полза – вреда. Защото, най-напред, понеже е малък, макар че трябваше да ни слугува, слугуваме [му] ние... Пето, разглезен [е]. Освен това, шесто, не желае да [се] учи, а иска да яде. Седмо, той е твърде болнав и лежи като труп и учи другия [ми слуга] да прави същото. Защото оттогава и двамата лежат страшно болни”, написал Йоан Цеца.

Не можем да не признаем, че зад шеговития тон на писмото прозира истински домашен проблем. Изтънченият цариградски интелектуалец, който впрочем нямал собствени деца, се отнесъл с разбиране според средновековните представи, естествено, към малкия си нов български прислужник, но получил единствено грижи. Не може да има никакво съмнение, че точно с такова детско поведение майсторите занаятчии например, които приемали значителен брой чираци, са се справяли с голяма лекота; те просто не биха разбрали проблема на Йоан Цеца. Методите им са били толкова сполучливи и бързодействащи, че разглезените се хващали мигом за работа, а „болните” чудодейно оздравявали. Като се има предвид практиката за наемане и обучение на новопостъпващите, средновековните майстори технитари често е трябвало да се справят със случаи като на въпросния Севлад. Повече от сигурно е, че никога не са се проваляли.

Средновековните представи за възпитанието и обучението на децата не са се отличавали с кой знае каква сложност. Повечето родители смятали, че пръчката изправя всяка кривица у подрастващите, а детето, научено на четмо, писмо и малко сметки, на някоя и друга молитва, на малко реторика, поезия и знания за света отвъд отсрещните хълмове, е вече повече от достатъчно образовано.

Само някои семейства възприемали при възпитанието на децата си един по-близък до днешните ни представи поведенчески образец. Византийският учен Кекавмен, който е истински средновековен европеец – впрочем наполовина е българин – става изразител на това различно отношение към децата. „Те са малки и глупави – пише той1 – но не бива да се оскърбяват, а трябва да се уважават, за да се научат и те да почитат баща си. Своите синове и дъщери бий не с пръчката, а със силата на словото.”

Думите на Кекавмен обаче не бива да се възприемат превратно; те са насочени срещу прекомерното насилие към децата и нямат нищо общо с повсеместното днешно лигавене. Обучението и възпитанието на подрастващите се осъществява в ход, простъпките им се оценяват и „възнаграждават” незабавно – по-леките с „грехота е” и „срамота е”, по-значителните – с болка, която се помни дълго. Впрочем съвсем същият педагогически подход се прилага и в училищата. Ненаказана простъпката не остава никога. Похвалите вероятно остават само в житията на светците.

Българските народни сватбени обичаи „Бръснене на младоженеца” и „Плетене на булката” отбелязват официално края на преходния период между детството и зрелостта; възстановки от Хасковско, 1976 г. и на преселници от Солунско, 1980 г., Архив на Националния етнографски институт – София

Израстването на децата е строго разпределено по години, а възпитателните методи остават непроменени. Извън християнското възпитание са някои обичаи, свързани с постепенното приемане на детето в обществото на възрастните. Ако съдим по повсеместното им разпространение в Източна Европа изобщо, те изглежда имат много дълбоки времеви корени. Общ широко разпространен народен обичай както във Византия, така и на Балканите изобщо дори до наши дни е първото подстригване на косата при момчетата и първото сплитане на косата при момичетата. Тези ритуали обикновено се извършват между третата и седмата година, като по-късното им осъществяване бележи началото на преходния период между детството и юношеството.

Преходният период към зрелостта започва при девойките, когато те започнат да участват в пролетния обичай „лазаруване” на 10–12-годишна възраст. За юношите това става, когато ги приемат в коледарските дружини.

В българската народна обичайна практика приемането на детето/юношата за зрял става най-късно при сватбените обичаи. През цялото Средновековие младежите се женят на ранна възраст. По-късно това става само при градските жители – занаятчии и търговци, които трябва преди това да осигурят достатъчно средства за препитание на бъдещото си семейство. През ХIХ и ХХ в. възрастта за брак както при юношите, така и при девойките забележимо нараства.

За край на преходния период към зрелостта се смятат два обичая, извършвани обикновено още в ранни зори на сватбения ден. При юношите това е бръсненето или бриченето, което се извършва, независимо от това дали младоженецът действително има нужда от него. При девойките се преплита косата, а при българомохамеданите косата се и къносва.

Всички коментари, които съдържат жестоки, обидни, нецензурни или дискриминационни думи, ще бъдат изтривани.