- Автор: Фьодор Лукиянов
- 10 Sep 2020
- 62
- 2
Референдумът в Крим постави край на една епоха, продължила почти 25 години. Началото ѝ бе белязано от две речи на генералния секретар на ЦК на КПСС Михаил Горбачов. През декември 1988 г. той се обърна към Генералната асамблея на ООН, заявявайки от най-високата международна трибуна, че световната политика трябва да се определя от „приоритетите на общочовешките ценности“. През лятото на 1989-а Горбачов призова Парламентарната асамблея на Съвета на Европа за изграждане на „общоевропейски дом“. И двете програмни речи развиваха идеите, изложени в книгата на Горбачов „Перестройката и новото мислене – за нашата страна и целия свят“, която претърпя две издания – в края на 1987 г. и в средата на 1988-а.
<p>От онзи момент нататък световният политически ландшафт се промени до неузнаваемост. Изчезна понятието „нашата страна“, за която писа Михаил Горбачов. Но държавата, която официално стана неин правоприемник, независимо от завоите като цяло следваше философията, изложена от последния съветски лидер. А тя се изразяваше в прекратяване на системната конфронтация, в отказа от деленето на света на блокове и в признанието, че съществува някаква универсална, „общочовешка“ идейна основа.</p>
<p>Истината е, че когато Горбачов излагаше своето „ново мислене“, на глобалната арена все още съществуваше баланс: свръхдържавите стартираха от равни позиции, а теоретиците на перестройката виждаха бъдещото взаимодействие в духа на модерните тогава идеи за конвергенция – да се вземе най-доброто от двете системи и да се игнорира лошото.</p>
<p>Бързото разцепване на СССР постави кръст на бляновете за равноправно сближаване и взаимно идейно обогатяване. Правото да тълкува общочовешките ценности и правилата в международните отношения бе „присъдено“ на победилата страна. Тя не беше Русия…</p>
<p>В Русия тези правила (впрочем основно неписани, а просто мълчаливо приети) предизвикаха съмнения още на ранния етап от революционно-демократичната еуфория.</p>
<p>Предизвикаха и крайно външнополитическо безсилие. Степента на антипатия растеше заедно с опциите за възстановяване. Въпреки това главното наследство от епохата на Горбачов се запази: конструктивните отношения със Запада се смятаха за ценни сами по себе си, за жизненонеобходими за развитието на безопасността на страната, както и за нейното бъдеще.</p>
<p>Но конфликти имаше от самото начало – и бяха все по-остри: Кавказ, Югославия, отново Югославия. Ирак, постсъветското пространство – от „цветните революции“ до войните в Южна Осетия и Близкия изток…</p>
<p>Необходимостта да се минимизират търканията в отношенията с Европа и САЩ обаче непрекъснато присъстваше в качеството си на фактор при взимането на решения. Дори най-силният до този момент сблъсък – „принудата за мир“ в Грузия през 2008 г. – бе съпроводен с политико-дипломатически усилия, за да се намали напрежението и да се стигне до някакво споразумение.</p>
<p>Украинската криза и особено нейната кримска фаза задраскаха обичайните схеми. Колапсът на режима на Янукович в Киев, последвалите го „компромиси“ под натиска на европейските министри и лавинообразната правова и политическа суматоха предизвикаха изключително строгите мерки от страна на Москва.</p>
<p>Западът не веднага разбра – ако изобщо го е разбрал – че за Русия украинският въпрос не е просто „червена линия“, това е стратегия без право на коментар.</p>
<p>И когато при активното участие на Европа и САЩ възникна възможността съседна страна да се превърне в нещо изградено на съвършено други принципи (в дадения случай не е важно дали те са повече либерални и атлантически или напротив, мракобесно националистически), пространството за договаряне изчезна. Москва повече не се интересува от разходите, свързани с това дали отношенията ѝ със Запада биха могли да пострадат или дори да достигнат дъното си. </p>
<p>Това, че Украйна е повод за въвеждане на ред, е и случайно, и закономерно. Случайно, защото когато преди почти 23 години Украйна стана независима държава, бе невъзможно да се предположи, че точно тази страна – разполагаща с всички ресурси за разцвет – до такава степен ще се срине и ще бъде разорена заради бездарните си корумпирани управници.</p>
<p>Не би се стигнало до такъв срив на политическата система, породил вътрешен хаос в страната и предизвикал външни апетити, ако Украйна не представляваше плацдарм, от когото зависи както разпределението на европейските сили в Европа, така и физическата безопасност на Русия.</p>
<p>Но има още една немаловажна мотивация, обясняваща действията на руското ръководство. Съдбата на Съветския съюз се реши окончателно на 1 декември 1991 година, когато жителите на Украинската ССР гласуваха на референдум за своята независимост – 9 месеца преди това по-голямата част от населението на републиката беше „за“ запазването на СССР. Отделянето на Киев лиши Съветския съюз от всякакви перспективи, доколкото Украйна бе независима периферия, както и втора след РСФСР системообразуваща опора на общата държава.</p>
<p>Показателен е фактът, че в телефонен разговор с един от лидерите на кримско-татарското движение Мустафа Джемилев Владимир Путин, ако се вярва на думите на събеседника му, е парирал темата за незаконността на кримския плебисцит с напомнянето, че Украйна е напуснала съюзната държава, нарушавайки действащото тогава законодателство.</p>
<p>Това не означава, че сега целта на Кремъл е да си върне страната, която загуби през декември 1991 година. Немалка част от тогавашните територии изобщо не са нужни на Москва. Става дума за повторение на финала на Студената война. В Русия винаги е битувала представата за това, че СССР не толкова е загубил, колкото е капитулирал, напуснал е полесражението. Отчасти заради наивност, поддавайки се на илюзиите за „общочовешките ценности“; отчасти – както са убедени многобройните привърженици на теорията за световната конспирация – заради предателство.</p>
<p>Статусът на Русия като победена държава официално не отбелязан никъде, но е общопризнат. Именно той доведе не просто до необходимостта тя да отстъпва отново и отново, но и до невъзможността да възстанови своите права в рамките на новата система.</p>
<p>Тоест никой няма намерение да се договаря с Русия, възприемайки я като равнопоставен партньор. А това положение по никакъв начин не я устройва. От друга страна, Москва не е способна на продължителна целенасочена и упорита работа по китайски модел – още повече че наличната конкурентна среда в средносрочна и дългосрочна перспектива за нея е убийствена. Всичко, което можеше да се постигне без резки движения и инициативи, бе постигнато към края на 2000 година – както в областта на международните отношения, така и във възстановяването на икономическия ръст.</p>
<p>Предишният модел на развитие се изчерпа. Не се научихме да извличаме пълноценни дивиденти от глобалната интеграция, така и не получихме реален статут на равнопоставен партньор. Никой не се кани да обсъжда с Русия правила на играта, които я устройват; водещите играчи смятат, че системата, възникнала съгласно резултатите от Студената война, не подлежи на сериозни корекции.</p>
<p>По всичко личи, че руското ръководство е стигнало до извода, че ако следва досегашния си път, няма шансове за пробив. Затова Русия или ще успее да преобърне тенденциите и ще бъде приета в „ядрото“, или ще се установи някакъв конфонтационен баланс – с ориентация към незападни партньори.</p>
<p>Никой не беше подготвен за това, че Русия ще поиска толкова рязко и безапелационно преразглеждането на настоящата ситуация. Както и за това, че заплахите от страна на Запада (икономически санкции, политическа изолация, замразяване на активите и пр.) няма да я уплашат. Защо Москва е настроена толкова решително?</p>
<p><strong>Първо.</strong> Руското ръководство не без основание смята, че всички отдавна са се уморили от Украйна и никой не вярва сериозно в нейното бъдеще. Съответно дори в обстановка на ескалация, а тя е налице, пълноценна мобилизация на западния свят най-вероятно няма да има – не и по този повод. Още повече че и в Америка, и в Европа е пълно с разнообразни проблеми, а отгоре на всичко липсват политици с волевите качества на Рейгън или Тачър.</p>
<p><strong>Второ.</strong> Състоянието на Украйна е такова, че всеки опит на Запада да я превърне в поле на противоборство с Русия само окончателно ще срине бездруго крехката ѝ конструкция. Дори ако сега се стигне до компромис и разпадащата се система бъде „слепена“, скоро кризата ще се повтори, но ще бъде още по-опасна и радикална.</p>
<p><strong>Трето.</strong> Макар че в Съвета за сигурност към ООН 13 от 15 страни гласуваха резолюцията за нелегитимността на кримския референдум, а Китай се въздържа, реалното отношение на незападния свят към случващото се не е еднозначно.</p>
<p>Разбира се, че никой не може официално да признае преминаването на част от една страна към друга юрисдикция без съгласието на „метрополията“. Но мнозина с интерес наблюдават как за първи път след разпада на СССР някой така безапелационно предизвиква САЩ. Налице е и умора от липсата на алтернатива в световните дела – така че Русия няма да може да бъде поставена в глуха изолация.</p>
<p><strong>Четвърто.</strong> Затягането на западната политика стимулира политическите начинания, заявени от Русия още преди тези събития: национализация на елита, обръщане на изток, намаляване на зависимостта от външната конюнктура, идейна дисоциация от либералните ценности, ограничаване на западното интелектуално присъствие.</p>
<p>Какви са вероятните рискове? Съществува вероятност от сериозна мобилизация на Запада. От края на 80-те години на ХХ век не е имало такъв очевиден отказ да се следва талвега на САЩ – кресливите самци като Уго Чавес не влизат в сметката, а Иран не притежава достатъчен потенциал. Това може да се превърне в тласък към реално втвърдяване на световната политика.</p>
<p>Образът на „руския експанзионизъм“ може да бъде използван за консолидиране на Запада, който след Студената война е раздиран от все повече противоречия. Още повече че именно сега върви процес на тежки преговори за създаването на Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство, а разкритията на Сноудън отровиха доста отношенията между двата бряга на Атлантика.</p>
<p>Възможен е и опит за икономически натиск, макар че засега никой – особено в Европа – не иска да обсъжда подробно настоящите санкции. Те са достатъчно болезнени и за страните, които ги налагат – феноменът на глобалната зависимост действа.</p>
<p>Ако по някакви причини украинската политика се провали, това ще доведе до трудно предсказуеми по своя мащаб сътресения в Русия. Прецедентът, който Крим създава, може да се върне като бумеранг към Москва. Русия залага на това, че в условията на реално и съвсем не от вчера възцарило се „беззаконие“ в международното право най-важна е способността да постигаш целите си, а юридическото оформяне на нещата е несъществено. Практиката потвърждава този подход, но едновременно с това изисква адекватна оценка на собствените сили.</p>
<p>Москва започна много голяма игра. Рискът е огромен, но възможният джакпот изглежда сериозен. Старият световен ред постепенно престава да функционира, новият трябва съвсем скоро да започне да се оформя.</p>
<p>Михаил Горбачов, който още през 1986 г. пръв заговори за необходимостта от нов световен ред, не успя. Владимир Путин се връща на трънливия терен, за да опита още веднъж.</p>
<p><em>Превод от руски език: Елена Дюлгерова</em></p>
