Обратното на греха е Възкресението, а не безгрешността

Автор: о. Николай Лудовикос Следвайте "Гласове" в Телеграм

Бог, богат с милост, поради голямата Си любов, с която ни обикна,
макар да бяхме мъртви поради престъпленията, оживотвори с Христа (по благодат сте спасени) (Ефес. 2:4-5)

Апостолът прави обобщение на събитията на  Въплъщението – Бог, богат с милост, поради голямата Си любов, с която ни обикна. Разбира се, както казват отците, това възлюбване е предварително възлюбване. Климент Александрийски го нарича така. Това не е любов, която се е появила, понеже човекът е грешен, а любов, която се преобразява и намира начини да преодолее факта на грехопадението, то е предвъзлюбване. Думата е светоотеческа, Бог обича човека в Своята предвечна воля да го създаде. Любовта на Бога към човека и актът на Сътворението са неотделими помежду си. Те са напълно неотделими и неразделни събития. Любовта не идва като резултат от Сътворението, нито защото човекът е паднал, а самото Сътворение едновременно е израз на тази любов, защото, когато казваме Божия любов и Божия воля, говорим за едно и също нещо. Логосите на съществата, според св. Максим Изповедник, са нетварни изволения – те са израз на Неговата любов. Бог понеже обича, създава, а не обича, понеже създава. Много е важна тази подробност. Затова и много велики отци – като св. Максим Изповедник, св. Григорий Палама, св. Николай Кавасила и други отци говорят за предварително замислено Въплъщение.

С други думи, Бог сътворява човека, за да го вложи в тайната на Света Троица и това е предварително замислено. За да стане човекът Христос по благодат. Бог не създава човека както Му е дошло или по някаква причина и след това поради падението да взема решение за Въплъщението. Неговата абсолютна любов няма цел нищо друго, освен да позволи отроичностяването на човека: И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас. Целта на човека изначално е да стане бог по благодат, да стане сътелесник на Сина и да нарича Бога Баща, защото човекът не Син Божий е по природа. Син Божий е само Словото, както само моите деца са мои деца, моите дела не могат да ме нарекат татко. Те са мои дела. Ако предположим, че мога да създам разумни дела, те не могат да ме нарекат баща, както го правят моите деца. Те нямат моята същност, а са резултат от моите енергии (действия), от моята воля. Затова е големият спор, който станал между св. Атанасий Велики и отците на Църквата, от една страна, и Арий, от друга. Дали Синът е роден от волята на Отца или от същността на Отца? Ако е от волята, Той е творение, като нас, но ако е от същността, е Син, и Той Самият е Бог, Бог по природа. Именно това е темата на Първия Вселенски събор.

Бог е богат на милост, Той не се разочарова от това, че човекът отказва да стане бог и отхвърля да напредне към единение с Него. Адам имал това за цел и нищо друго – да напредне толкова, че да стигне до единение с Бога директно, с негова инициатива. Адам отхвърля това, Бог поема тази инициатива и тук вече се вижда милостта на Бога. Бог проявява милост, не оставя човека на неговия избор и решение, а проявява милост. Богат с милост – поради Неговата голяма любов Той е богат на милост, понеже ни е обикнал още преди Сътворението и ни милва в падението и не позволява на Неговата любов да остане бездейна. Любовта поражда милостта.

макар да бяхме мъртви поради престъпленията, оживотвори с Христа (по благодат сте спасени),
и възкреси с Него и постави на небесата в Христа Иисуса,
за да яви на бъдещите векове преизобилното богатство на Своята благодат в доброта към нас чрез Христа Иисуса.Защото по благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас – Божий дар е;
не е от дела, за да не би някой да се похвали.

Съществува – казва – фактът на Възкресението, съществува този Божий дар, което е преминаването през смъртта, и чрез вярата това засяга всички, това е благодат и Бог ни го дарява. Не е нищо, което е от дела – за да не би някой да се похвали. Не е станало от човешки дела, няма никаква човешка причинност в спасението, освен великото Да! на дело на Света Богородица. Да и Амин на Света Богородица. Но не е станало от човек, а е изцяло дело на Христос, на Бога, Който, както казва св. Йоан Дамаскин, прие човешка плът с цел да мине с тази нея смъртта, за да я обезтлени. Затова не е човешко дело, а е благодат. Коя благодат? – на Възкресението. Не е някаква друга благодат, не е благодат на прошка, не е благодат на едно външно възстановяване на отношения, а благодат, която има онтологичен характер. Това е Възкресението. Макар да бяхме мъртви поради престъпленията, оживотвори с Христа. . . и възкреси с Него и постави на небесата в Христа Иисуса. Това е много важно, тоест това, което Христос ни дава, е онтологичното възстановяване. Смъртта идва поради прегрешенията и греховете. Но преодоляването на смъртта не е една небесна прошка, а Възкресението, защото същността на греха е смъртта. Въпросът е, че участваме в това Възкресение чрез вярата, не вяра във Възкресението, а вяра в Христос, Който завършва това Възкресение и прави този преход от смъртта на греха в живота на Божията воля, в живота на Бога, Който е създал същества за битие, създал ги е да съществуват. Той не иска смъртта на човека и затова чрез милостта Си осъществява този път на Своята любов и чрез Христос възстановява тварен човек в обожението. Това е много важно, защото виждаме, че от едната страна е грехът, а от друга е Възкресението. А не от една страна да е грехът, а от друга безгреховността.

Важно е да го разберем, защото причината за греха е свързана със смъртта и със страха от смъртта. От момента, в който влиза смъртта, става много трудно да се избегне грехът. Защото смъртта създава основната рана в човека, основния страх, това основно себезатваряне, основна безизходица, от която никой човек не може да излезе, ако не повярва във Възкресението. Само ако съществува Възкресението като факт пред мене, тогава мога да не съгрешавам, в противен случай не е възможно да не извърша грях, защото безгреховността винаги означава преодоляване на смъртта и безопасност в Божията вечност. Във всеки друг случай грехът е необходим за човека. Човекът, който не познава Възкресението, не може да не съгреши. За да оцелее, той работи за това себелюбие, което се изразява с нарцисизма в психологията и не е възможно да го избегнем. Оттук са и напразните усилия на морализма. Ние, християните, много морализаторстваме – „да не правите едно! да не правите друго!“ Не е възможно един човек, който не е познал Възкресението, да не направи едно или друго. Може от страх да се сдържи и да не го прави, но в себе си ще го направи. И когато намери възможност, ще го направи и извън себе си.

Оттук е и лицемерието, дори на църковни хора. Някой може да е патриарх, но да е обикновен оглашен по отношение на вярата, ако няма екзистенциална връзка със събитието на Възкресението, нещо, което Светият Дух дарява чрез Тайнствата и личната аскеза. Човекът не може да не съгреши, не издържа, няма сили да не извърши греха. Затова е напразен труд Църквата да прави моралистична проповед, както става при протестантите, където тежестта пада върху проповедта и има цяла поредица богослови и традиции, които казват, че Християнството не е нищо друго, освен да се обръщаш към разума и по този начин да доказваш истината на различните добродетели. Резултатът обаче е една светкавична атеизация на обществото. Защото хората слушат, но не е възможно – и от нас тук всички знаете, че никой не трябва да краде, Бог казва да не крадем, давам прост пример, Бог иска да не вършим прелюбодеяния – но много хора нямат силата, именно защото не са причастни на Възкресението Христово, нямат усещане за вечния живот в себе си, което произтича от Тайнствата, т.е. Кръщението, Миропомазанието и Светата Евхаристия и това се утвърждава чрез личната аскеза. Това е жива благодат, която крепи човека и той я чувства осезаемо – по думите на св. Симеон Нови Богослов – както бременната жена усеща детето да рита в нея. Човек го усеща, благодатта го държи далеч от греха или, когато падне в греха, тъй като човешката природа е уязвима, му помага по-лесно да се върне отново към това, което иска Божията благодат и любов. Това произтича от тази връзка, която утвърждава вярата.

Говорили сме за вярата, че е знание, но между личности, а не обективно знание, което ми налага да кажа в този момент, че е ден, неделя, еди-коя си дата. Това не е се нарича вяра. Вярата е (по)знание между личности, взаимно откриване между личности. Бог се открива на човека и човек на Бога и в това откриване единият познава другия, точно както говорим за съпружеска вяра-вярност, или вяра между приятели, което е превъзходно общение; не е отсъствие на общение, а знание, но в тази лична връзка. Вярата е това лично откриване за Бога и оттук участваме в делото Божие и Бог ни прави съобщници, не на борбата, която е водил, а на Неговата победа, казва св. Николай Кавасила. Цялата наша борба след това, цялата аскеза се състои в това да опазим това, което ни е било дарено. Нашата аскеза има за цел да опазим светлината на Кръщението, благодатта на Тайнствата, не да я създадем, затова се казва не от дела, за да не се гордее някой. Не човек е направил това, не ние сме измислили благодатта,нито вечния живот, те идват от Друг, а ние чрез вярата съучастваме.

След това идва и аскезата. Затова преди някой да стане монах, или преди да влезе в Свещенството, много пъти предшества мощно преживяване на Бога, където Бог показва тази превъзходна благодат на някои хора, виждайки тяхното произволение, по един много прозрачен начин. Затова велики светци в началото започват с боговидение – старец Паисий, – поразително е, че като условие за явяването Си в този случаи Христос поставил едно несебично любовно посвещение от страна на стареца, който бил юноша тогава. Христос не се явил, за да каже „виж, идвам!“. Ние изобщо не можем да разберем как действа Бог, защото Той е много по-смирен от нас. Това е затруднението, което имаме, Той е много по-смирен от нас и затова не Го разбираме как действа. Той има собствена логика, която идва от Неговото дълбоко смирение, което има като любов.

Хора от малки приемат тази благодат и след това тя ги води да станат монаси, подвижници, свещеници. Сред духовниците има мнозина с подобни преживявания, където често след това кандидатът за монах или за клирик губи тази благодат, но впечатлението, което остава в него, е много силно. Помня един свещеник, който бил в казармата, минал през много трудности, добър младеж, нямал никакво намерение или идея да стане свещеник, даже се оженил за една девойка, имал страшни затруднения и неговите близки много го онеправдали. Той се борил в себе си да не ги осъжда, да не ги отхвърли, водил голяма борба. Една вечер, казва, докато бил на караул, се молил часове наред:

„Боже мой, прости им! Просветли ги! и „внезапно всичко стана много светло, сякаш беше обед и всичко стана прозрачно, виждах на хиляди километри отворени сърцата на човеците, техните тайни, помнех всичко, виждах в дълбините на земята, на небето, всичко беше бляскаво бяло и в светлина. Докато внезапно ме сръга войникът, който дойде да ме смени. След това ми бяха нужни дни наред, за да се съвзема от това усещане”. Това преживяване е съзерцанието на нетварната светлина. Това и го доведе до Свещенството. След това не е лесно някой да каже, че „ще живея нормалния човешки живот и ще продължа да живея сякаш никога не съм видял това“. Подобни преживявания имали и велики светци.

Една от причините, по които всички ние нямаме тези богоявления, е, че след това нямаме произволението на светците, казват светите отци. Защо Бог не се явява сега на нас? Това е един въпрос, който поставят много отци – например св. Николай Кавасила или св. Силуан Атонски. И казват добре, „да ни се яви Бог и да приключим!“ И продължава: „да, това е лесно за Бога“. Но след това трябва да намери благо произволение в нас. Да, Боже, яви се, да Те позная напълно, да изчезне напълно страхът от смъртта, човекът да мине в друго измерение, но след това ще правиш каквото Аз ти кажа – казва Бог. Там е затруднението. След това животът на човека не е същият. Той не може да живее сякаш това никога не е станало, а се променя. Но ако не направи това, е голям грях, това е страшно осъждане. Затова и Бог предпочита да не се открива на хората така осезаемо. Виждате, при медиумите дяволът бързо се явява, защото това е гибел за човека. Бог не се явява така просто, защото знае, че е много по-тежко осъждането, ако благодатта се яви на някой, и след това той каже, че нищо не е станало. Затова оставаме в греха и страха от смъртта всички ние, въпреки че сме вярващи. Трябва да предприемаш дело след това, но ако не го направиш, какво става? Оставаме в греха и страха от смъртта, и благодатта на Възкресението не ни засяга. Не е нещо, което разбираме. Не да го разберем с ума си, а да почувстваме и да ходим сякаш смъртта не съществува за нас. Това са го живели тези светци, за които ви казах преди и го виждахме в тях – дали старецът Паисий говореше за падащите есенни листа или за смъртта, за него беше едно и също. Никакъв страх от смъртта – една инжекция, и минаваш и излизаш в друга светлина отсреща. И живееше това. Как да не го живее, след като преди това разговарял със св. Арсений, с Христос, имал богоявления, виждал света Евфимия и говорил с нея. За него нямало оттук и оттам, отсам и оттам. Как да го има?

Ние не сме в това състояние и затова не можем да не вършим грехове, и то постоянно същите грехове. В степента, в която имаме опит от Бога, грехът намалява или лесно се изцелява. В противен случай, ако това го няма, човек остава в състоянието на падение и смъртта го намира в падението. И кръщелната благодат, благодатта на Тайнствата може да остане неактивна в този човек, сякаш не се е случила. Това наистина е страшно. Сякаш някой пребогат мъж – или някой пребогата жена – ти отправя покана за брак и ти седиш, не отговаряш нищо и чакаш, докато предложението се оттегли с твоята смърт. Така е в действителност.

Превод: Константин Константинов, sveticarboris.net