- Автор: Мартин Мозебах*
- 10 Sep 2020
- 772
- 0
Николас Гомес Дàвила е роден в Кахика (градче близо до Боливия), Колумбия, на 18 май 1913 година в заможна буржоазна фамилия. Когато навършва шест години, семейството му се мести в Европа, където живее през следващите седемнадесет години. В Европа младият Николас прекарва повечето от дните си в парижкото училище на бенедиктинците, но често посещава Великобритания през ваканциите. През късните години на престоя си в Париж се разболява от изключително тежка болест, която го приковава на легло за повече от две години. Именно през този мрачен период на живота си Гомес Давила се научава да чете на гръцки и латински и да обича класиката. Интересен факт е, че неговото формално образование е само средно.
Когато навършва двадесет и три години, той се връща обратно в Богота, столицата на Колумбия, и почти веднага след завръщането си се жени за Емилия Нието Рамос. Според немския писател Мартин Мозебах тя вече е била омъжена, когато се среща с Гомес Давила, и е трябвало да се разведе, за да бъде с него. Без значение как точно са се събрали, трябва да се отбележи, че бракът им продължава повече от петдесет години. След сватбата младата двойка се мести в къщата на Давила в Богота, която ще бъде техен дом до края на живота им. Там те отглеждат три деца – двама синове и една дъщеря.
След като устройва семейния си живот, Гомес Давила, или както го наричат неговите приятели – Дон Колачо, живее охолно. Тъй като баща му през почти целия си дълъг живот е ръководил успешно семейната фабрика за килими, Гомес Давила я управлява много кратко време – преди самият той да я предаде на сина си. Дори когато отговаря за семейния бизнес, Дон Колачо не му посвещава цялото си внимание. Мозебах твърди, че Гомес Давила отивал на работа само за десетина минути, колкото да подкани управителя да увеличи печалбите, и след това бързал за обяд с приятели в клуба на жокеите на Богота, където е бил активен член и играч на поло. Дон Колачо е принуден да се откаже от полото, тъй като пада от коня си, докато се опитва да си запали пура.
Гомес Давила е бляскав член на висшето общество в Богота. Той помага на Марио Ласерна Пинсон да открие университета в Андес през 1948 година. Колумбийски политици често търсят съветите му. Пред 1958 година отказва предложението да стане личен съветник на колумбийския президент Алберто Йера. Въпреки че е в добри отношения с правителствата на Колумбия, Дон Колачо предпочита да стои далеч от политиката и се отдава изцяло на своята писателска дейност. Въпреки че някои негови приятели недоумяват защо не е потърсил кариера в политиката, Мартин Мозебах твърди, че Гомес Давила е щял да пропилее таланта си, ако беше станал просто поредният практичен политик.
Дон Колачо прекарва по-голямата част от живота си, като чете и пише в своята библиотека. Той е пламенен читател, често остава до малките часове, само и само да довърши някоя книга. До края на живота си събира повече от тридесет хиляди произведения на всякакви езици. Освен че научава френски, английски, латински и гръцки още на младини, е можел да чете на немски, италиански и португалски и дори започнал усилено да учи датски малко преди смъртта си, за да чете Сьорен Киркегор в оригинал. Според приятеля му Франсиско Писано Дон Колачо съжалява, че не е успял да усвои руския език, защото е започнал да го изучава твърде късно.
За интелектуалния капацитет, невероятната литературна култура и писателските умения на Гомес Давила говорят неговите афоризми. Изненадващо той не обичал да дава гласност на своите произведения. Първите му два сборника са били достъпни само за неговото семейство и най-близки приятели. През 1954 г. след множество увещания от брат си той публикува Notas I („Бележки”) – колекция от афоризми и кратки есета. През 1959 година излиза още една малка колекция негови есета - Textos I („Текстове”). Близо двадесет години след първите неуверени стъпки в публикуването, след множество преработки, през 1977 излиза Escolios a un texto implícitoс в 2 тома с неговите известни афоризми. През 1986 и 1992 година излизат още две части. Нито една от творбите на Гомес Давила не е била издадена в много копия с комерсиална цел.
Николас Гомес Давила почива в своята емблематична библиотека на 17 май 1994 година, един ден преди осемдесет и първия си рожден ден.
Дон Колачо никога не е желал да дава гласност на своите произведения. Този негов избор почти успява да го заличи от литературната история, ала словата му бавно, но сигурно започват да се чуват по света към края на неговия дълъг живот. Най-странното е, че Гомес Давила първо се прочува в немскоговорещия свят, а не в родната си Латинска Америка. Известни немски писатели като Мартин Мозебах и Ернст Юнгер са впечатлени от неговите творби. Дон Колачо е превеждан на английски, френски, италиански и немски.
Тук ви предлагаме спомен на Мартин Мозебах от срещите му с Николас Гомес Давила:
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/43130_RLpdy0QFrrIkqtqi0WF8q2DmBlWlak.jpg" style="line-height:1.6em" /></p>
<p> </p>
<p>Къщата му тънеше в тежка самота. Не можех да си представя, че тя вече е празна. Приличаше на египетска гробница – някога бляскава и пълна със скъпоценности и история, сега помещенията й бяха празни и занемарени. Повечето негови приятели бяха озадачени, че къщата му е съборена, но за мен не беше чудно, че бляскавото имение на Гомес Давила беше срутено много бързо след неговата смърт. Някои биха казали, че той го е отнесъл заедно със себе си в гроба.</p>
<p>Когато посетих къщата му за първи път, видях една индийка, която продаваше цветя пред прага. Не носех никакъв подарък, защото негови семейни приятели, които издирих, ме бяха предупредили, че „ Дон Колачо вече отдавна не яде, не пие, нито пък чете”. Нямаше как да донеса свежи и красиви цветя точно в този дом. Съседните къщи бяха заобиколени от високи стени, въоръжени охранители патрулираха околностите. Къщата на Гомес Давила беше защитена само от леки решетки на прозорците. Домът му бе разположен близо до бароковия стар град, на една дълга и права улица. Новата част на Богота се ширеше в далечината. Въпреки че градът е построен на сравнително голяма надморска височина, имаш чувството, че се намираш в отвъдното. Преди ме глождеше въпроса защо Дон Колачо е избрал точно това място да издигне своя дом, но като се замисля, къде другаде, ако не точно на ръба на населения свят, би избрал да живее такъв човек?</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/43130_MJpmHBsL3Nzu9rA16n672oo1gi4xTh.jpg" /></p>
<p> </p>
<p>Със сигурност не е нормално да анализираш един писател, като описваш стаите в неговия дом, но в случая на Гомес Давила е напълно подходящо, тъй като те олицетворяват неговото съзнание и идеи. Входната зала беше огромна и почти празна. Подът й бе направен от груб сив камък, имаше дебел килим, жълт като сяра, и в средата имаше герб, който си мислех, че е семеен, но се оказа, че фамилията на Дон Колачо не притежава подобни инициали, въпреки че историята й датира още от пред-републиканската история на Колумбия. Единствената картина в преддверието беше мрачен портрет на испански монах от Ордена на францисканците от ХVIII век. В дъното на залата имаше стъклена врата, която водеше към двора – черен „Буик” от четиридесетте чакаше паркиран там. Салонът на къщата също бе впечатляващ. Почти никой никога не бе сядал в него. Луксозни мебели с червено-сребърна тапицерия в колониален бароков стил стояха опрени до стените – наследство на фамилията Давила от Санта Марта – град, известен с робовладелския си бизнес. В средата на помещението стоеше френска масичка, купена най-вероятно от Париж. Огромно венецианско огледало отразяваше силуета на сиво-синя испанска Мадона, отново в колониален бароков стил. Трапезарията беше отрупана с предмети в стил ар деко – приличаше на салона на луксозна яхта. Дон Колачо, който след като прекарва младежките си години в Париж, ще направи само още едно пътуване до Европа след Втората световна война, изпитва рядкото удоволствие, докато се наслаждава на вечерята си, да има усещането, че пътува по вода.</p>
<p>Сега ще опиша първото си посещение в къщата на Дон Колачо. Почуках на огромната желязна врата на къщата и зачаках. Когато никой не ми отвори, започнах да звъня на звънеца, докато зад едно прозорче на вратата не се появи кръглото лице на портиера, който ме изгледа изпитателно. Вратата се отвори и ме посрещнаха всички слуги на имението, наредени по възраст и ранг. Зад стъклената врата в края на входната зала ме чакаше осемдесетгодишният Дон Колачо, застанал до своя прашен „Буик”. Той стоеше с мъка на краката си, леко приведен като повечето високи хора, беше облечен в халат и държеше между устните си загаснала пура. Когато ме поздрави, тя падна от устата му и аз се спуснах да я вдигна. Гомес Давила имаше голяма глава с широко чело – лице, подобно на готически бюст, бузите му бяха хлътнали, устните – много тънки и тъмни. С ръка ме подкани да вляза в библиотеката му. Не се усмихна, нито ми зададе тривиалните въпроси как съм и как е протекло пътуването ми. А аз бях пропътувал хиляди километри, за да стигна до него, бях минал почти през цяла Южна Америка. </p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/43130_JVQUNchvdTVcWGNIM5D6RC3064ldd0.jpg" /></p>
<p><em><strong>С дъщеря си Роса Емилия</strong></em></p>
<p> </p>
<p>Беше ме заинтригувал. Въпреки че много малко чужденци го четяха и се интересуваха от него, той изобщо не се изненада, че съм дошъл и желая да разговаряме. Библиотеката беше малко помещение, затрупано с книги от пода до тавана. Седнахме пред камината – върху нея беше поставен испански речник от ХVII век. Къщата на Гомес Давила съхраняваше в себе си история от много различни периоди на човешкото културно развитие. Дон Колачо не виждаше себе си като поданик на Колумбия или пък като „гражданин на света”. Неговата страст беше историята, но не защото обичаше да потъва в миналото и да се заравя в прашасали томове – макар да вярваше, че вековете между Константин Велики и Данте са „златна епоха”. Гомес Давила описваше християнското виждане за историята по следния начин: ,,Тя започва с катастрофа, преживява чудо по средата и свършва с катаклизъм”. Тъй като презираше действителността, в която живееше, Дон Колачо определяше себе си като реакционер, защото думата не се признаваше от нито един политически лагер в държавата. Но у посредствените четци, които за Гомес Давила не значеха абсолютно нищо, той беше създал грешно впечатление: според марксизма реакционерите се борят срещу революцията, за да променят хода на историята. Ако чуе тази идея, Дон Колачо само би поклатил неразбиращо глава.</p>
<p> </p>
<p>Той винаги е искал да остави историята такава, каквато е, и само да я изучава. Това беше неговата истинска страст. Ще ви дам един пример за това. Правото на Свещената римска империя (Reichsunmittelbarkeit), не е било от реална практическа полза за когото и да било освен за самия император. Малко ме шокира фактът, че Дон Колачо от Южна Америка, който живее в двадесети век, използва този термин, и то го произнася на немски – език, на който той чете и разговаря с изключителна лекота. Давила не чувстваше Колумбия като своя родина, която презираше заради колониалното й минало, нито се чувстваше като модерен човек от двадесети век, защото според него тази епоха е опорочена от прагматичния капиталистически манталитет. Той виждаше себе си като син на Католическата църква, която за него беше своеобразен обединител на всички съществуващи религии, наследница на езичеството и най-вече стожер на истинската, неопетнена вяра в Бог. Че Църквата е спряла да отговаря на неговия идеал след Втория ватикански събор, му беше пределно ясно. Но това още повече го подтикнало да отказва да живее в настоящето и да води живот на пълно отрицание, усамотен в своя собствен свят.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/43130_ARwTzkEhqnAmjjzVVG86QrQulgpbeF.gif" /></p>
<p> </p>
<p>Повечето приятели на Дон Колачо искрено съжаляваха, че съм го срещнал в залеза на неговия живот. Че не съм успял да видя елегантния член на висшето общество, страстния играч на поло и активен участник в социалния живот на буржоазията. Но според мен самотното му съществуване в студената библиотека-пещера, пълна с несметно количество томове, описва най-добре неговото творчество. Много малко творци са се отнасяли толкова небрежно към своите произведения. Душата ми се стопля, че в свят, който е изцяло завладян от комерсиална и умело рекламирана литература със съмнителни качества, неговите творения без никаква реклама или каквато и да е чужда подкрепа са станали популярни в много държави. Точно като отец Павел Флоренски*, и Гомес Давила първо се прочува в Германия, а не в собствената си държава.</p>
<p>Усилието, което полагаше Дон Колачо да разговаря, дългите паузи между изреченията, възприемам като напътствие как да четем правилно произведенията му. Афоризмите му са като спасителен комплект за първа помощ, който би ни помогнал да оцелеем в полярните пояси за неопределен срок от време. По време на посещенията ми често виждах Гомес Давила заобиколен от семейство и близки приятели, но винаги в мен се таеше чувството, че съм срещнал истински отшелник, наследник на най-отдадените пустинни аскети.</p>
<p> </p>
<p><em>* Мартин Мозебах – немски писател, род. 1951 г., юрист по образование, лауреат на най-престижната литературна награда в Германия, носеща името на Георг Бюхнер. Автор на романи, разкази, стихове, оперни либрета, сценарии, есета. </em></p>
<p><em>* Отец Павел Флоренски е сред най-големите и колоритни руски мислители, личност с разностранни интереси и дълбоки познания в областта на богословието, философията, математиката, музиката, филологията, изкуствознанието.</em></p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><strong><em>Източник: don-colacho.blogspot.com</em></strong></p>
<p><strong><em>Превод Филип Каменов</em></strong></p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
