Автор: арх. Богдана Панайотова за "Гласове". Арх. Панайотова беше избрана след конкурс за главен архитект на София, но няколко месеца по-късно кметът Васил Терзиев поиска нейната оставка. Свързан текст: Арх. Богдана Панайотова при Явор Дачков: Васил Терзиев още не знае къде се намира. Няма екип, не познава законите и не спира корупцията
Проект от национално значение се движи по логика, която повтаря старите модели, срещу които уж се води битка
Националната детска болница е сред най-значимите публични инвестиции в здравната инфраструктура в България. Въпреки наличието на одобрен устройствен план и издадена виза за проектиране, последващите действия показват отклонение от стандартната проектна логика. Възлагат се „прединвестиционни проучвания“, които на практика се превръщат в готов идеен проект, а паралелно се обявява нова поръчка за същото. В същото време липсва доказана инфраструктурна обезпеченост и реална оценка на достъпа до обекта. Така проектът за една от най-важните обществени инвестиции започва да прилича не на добре структуриран процес, а на поредния пример за предварително зададен резултат, който тепърва трябва да бъде легитимиран.
Това, което се случва в момента около спешно обявената обществена, обаче е показателно за това, че служебното правителство не работи за целите, които публично заявяват партиите, които го подкрепят, както и останалите участници в предизборната кампания. Напротив – наблюдаваме продължение на същата линия която повтаря старите модели, срещу които всички „уж“ се борят.

За да се разбере по-добре ситуацията, е необходимо да се върнем назад и да проследим хронологията на действията по този проект.
На 22 май 2023 г. със заповед на тогавашния министър на регионалното развитие арх. Иван Шишков е одобрен Подробен устройствен план (ПУП), като изменение на план за регулация и застрояване (ИПРЗ) за терена, предназначен за болничен комплекс в кв. Горна баня. С този план не само е определено застрояването, но е предвидено и изменение на уличната регулация с цел осигуряване на достъп до бъдещия обект.
С други думи, още през 2023 г. градоустройствената рамка е била уредена след разглеждане от Национален експертен съвет и издаване на съответната министерска заповед. През 2025 г. е издадена и виза за проектиране от тогавашния министър на регионалното развитие Виолета Коритарова. Визата представлява извадка от вече одобрения ПУП. Дотук процесът изглежда логичен и последователен.
Проблемите започват след това.
По реда на Закона за обществествените поръчки от три оферти се избира за изпълнител една фирма, която да изготви „предварителни (прединвестиционни) и обемно-устройствени проучвания“ за проекта. Подобен тип проучвания се възлагат в случаите, когато възложителят няма капацитет да изготви задание за проектиране и има нужда от експертна база, върху която да се изгради следващата фаза. На база на изготвените „предварителни (прединвестиционни) и обемно-устройствени проучвания“ се възлага настоящата обществена поръчка.
Идеята за предварителни прединвестиционни проучвания по смисъла на Наредбата за обхвата и съдържанието на инвестиционните проекти е да дадат отговор на основни въпроси – за целесъобразността на проекта, за възможностите на терена, за връзките с техническата инфраструктура, както и да предложат параметри, върху които да стъпи заданието за проектиране. След такива проучвания може да се изготви подробното задание за проектиране и да се възложи такова.
Това, което е представено като резултат от възложеното проучване, обаче не представлява такова проучване по смисъла на Наредбата.
Вместо анализ и варианти, е представен един готов идеен проект с разпределения по етажи, фасади и конкретни обемно-пространствени решения за бъдещата сграда. При това в момент, в който паралелно се обявява нова обществена поръчка именно за изготвяне на идеен проект.
Така се стига до очевиден парадокс: възлага се проучване, а се получава проект; след това се възлага отново проект, при вече фиксирано решение. Това на практика обръща процеса: вместо анализ - задание - проектиране, се наблюдава предварително решение - последваща процедура.
Този подход създава риск от ограничаване на алтернативите и от избор на неоптимално решение. Допълнителен риск произтича и от липсата на достатъчна яснота относно инфраструктурната обезпеченост.

Несериозно е, при положение че става въпрос за обект от национално значение – детска болница с мащаб, какъвто България досега не е реализирала, и с очакван експлоатационен живот от десетилетия. Подобен подход е не само непрофесионален, но и рисков, още повече, че става въпрос за огромно количество публични средства.
Камарата на архитектите в България обикновено протестира срещу това, че при възлагане на едно училище или детска градина в някой град не се провежда конкурс за най-добро предложение, а тук, за такъв стратегически и важен обект, какъвто няма в България, се изготвя и спешно се публикува обществена поръчка за проектиране с доказано ограничаващи изисквания към участниците и всички мълчат.
Още по-сериозен е въпросът с инфраструктурната обезпеченост на проекта. В представените „проучвания“ липсва реален анализ дали и как ще бъде осигурено електрозахранване, водоснабдяване, евентуално газоснабдяване, както и канализацията на обекта. Не е направено и пълноценно изследване на достъпа до терена. Представени са единствено частични и непълни изходни данни от експлоатационните дружества, които по никакъв начин не доказват, че подобен обект може да бъде реално обезпечен. В същото време се възлага и ще се похарчат огромни средства за проектиране единствено на сградата.
Единственото, което е представено, е конкретно проектно решение на сградата в идейна фаза, с което се фиксира конкретно проектно решение, без вариантност, без сравнение, без доказателство за оптималност.
Не е доказано, че това е най-доброто обемно-пространствено решение за терена. Не е доказано, че разположението на сградата, броя и местоположението на паркингите, зелените площи, обемно-пространствено и функционално решение на сградата, местоположение на хеликоптерна площадка и всички останали ключови параметри са оптимални. Да предположим, че теренът е предвиден в чистия си вид за болница и е доказано с план-схеми довеждането на инфраструктура и предвиждането на двойни захранвания, предвид предназначението на обекта. Такова не е направено с възложените предпроектни и обемно-пространствени проучвания.
И още нещо – при обект с такъв мащаб, попадащ в различни зони по Общия устройствен план (ОУП), е напълно допустимо и дори необходимо да се разгледа възможност за изменение на ОУП, ако това би довело до по-добро решение. Такава възможност изобщо не е анализирана. Имайки предвид важността и значимостта на предвиденото строителство, е възможно да се организира градоустройствено около 60 дка терен за болница, въпреки че към момента попада в три зони по ОУП и така да се даде пълна свобода за най-оптимално проектно решение.
Особено тревожен е въпросът с достъпа.
Към момента реалният достъп до бъдещата болница би се осъществявал по улица тип „тупик“ с широчина от около 6 метра. При положение че става въпрос за единствена национална детска болница по тази улица следва да преминават линейки и автомобили от цялата страна, градски транспорт, пожарни автомобили.

В същото време ключовата инфраструктура, Южната дъга на Околовръстния път, не е изградена, въпреки че за нея съществуват ангажименти от повече от десет години. Именно тази връзка е съществена за нормалния достъп до обекта.
Улиците, които са показани на схемата в подробния устройствен план, по никакъв начин не могат да бъдат изградени преди изграждането на онези 13 км от Южната дъга на Околовръстния път, които се водят национален обект и които бяха стопирани на ниво МРРБ. И двете основни връзки, включително „преобразуването на тупика“ и свързването му с ул. „Харманлийско възстание“, са невъзможни поради съществуващата денивелация, която няма как да бъде преодоляна преди изграждането на Околовръстния път в тази му част.
И така единствената връзка, по която в момента се работи и за която е намерено съдействие от Столична община, влизане откъм „Западната тангента“. Това означава, че дори при благополучно приключване на отчуждаването от страна на Столична община и изграждане на улицата, тя ще остане единствена връзка – и то непълна, тъй като не може да се свърже с Южната дъга поради огромната денивелация.
Така на практика се стига до ситуация, в която се проектира болница с над 100 000 кв. м разгъната застроена площ и над 400 легла, до която ще се достига с всички видове транспорт, но без да е гарантиран адекватен достъп до нея.

Как при тези условия ще бъде издадено разрешение за строеж и доколко това би било законосъобразно?
Защо първо не се планира и осигурава инфраструктурата и едва след това да се харчат значителни средства за проектни решения, които може изобщо да не могат да бъдат реализирани? Защо не се спазва правилният ред – да се възложи реално прединвестиционно проучване, което да бъде база за грамотно задание за проектиране не само на сграда, а на реално функциониращ обект с осигурена инфраструктура?
Защо е изготвен идеен проект, а в момента се обявява поръчка за нов такъв?
Това е изключително непрофесионално организиран и безотговорен процес. Безхаберие, което още на този етап може да струва на данъкоплатците около 6 000 000 евро.
Паралелно с това процедурата за възлагане поставя изисквания, които не отразяват реалния мащаб и сложност на проекта. Търси се опит с обекти от значително по-малък мащаб, което като минимум не гарантира качество. И така, проектът е изготвен от един проектант, избран между общо трима, без реални критерии за участие, при положение че става въпрос за национална детска болница - обект, какъвто в България няма.
При липсата на подобни обекти в България е напълно логично да се създадат условия за участие на чуждестранни компании с доказан опит. Вместо това процедурата е структурирана по начин, който по-скоро възпрепятства подобно участие.
Това ли е правилният подход - да се изготви един идеен проект, който на практика да предопредели всички следващи фази, и след това да се обяви процедура, която да го „узакони“?
Коя сериозна чуждестранна компания би участвала в подобна процедура, при такива условия? Всичко това води до основния въпрос - как се гарантира, че ще бъде избрано най-доброто решение? А отговорът е - не се гарантира.
Забавянето през годините и липсата на детска болница не могат да бъдат оправдание за прибързани и непрофесионални решения днес, защото цената на подобни решения няма да се измерва само в пари. Напротив, именно натрупаното закъснение изисква още по-висока степен на отговорност.

Не може да се възлага проектиране на сграда, без да е доказано, че тя може да функционира в реална среда и при изискванията за детска болница, при това национална. Не може да се разходват огромни публични средства за решения, които не са аргументирани и проверени. Правилният подход е първо реални прединвестиционни проучвания, след това ясна инфраструктурна обезпеченост, изготвяне на подробно задание и едва тогава възлагане на проектиране чрез прозрачна и конкурентна процедура. Всичко останало е отклонение от този ред. И именно това отклонение е същинският проблем.
А тази поръчка, обявена по този начин и в този момент, се превръща в показателен пример за това, че зад публичните послания за прозрачност и промяна често стоят действия, които следват добре познат модел. Модел, при който процесът не започва с анализ и търсене на най-доброто решение, а с предварително зададен резултат, който впоследствие се „облича“ в процедура. И именно това поражда съмненията.
В крайна сметка въпросът вече не е само експертен, нито само устройствен или процедурен. Той е и политически.
Къде са заявените принципи за прозрачност, за почтеност и за скъсване с практиките на миналото? Къде са обещанията, че обществени поръчки няма да се пишат „за конкретни участници“, че ще има реална конкуренция и че ще се търси най-доброто решение, а не най-удобното?
И ПР посланията, с които ни убеждават, че трябва да избираме между „забавяне“ срещу „бързина“ са също толкова кухи колкото и “почтеността” и “прозрачността” на “промяната”. Всъщност става дума за това дали бързането не се използва като аргумент, за да се прескочат ключови етапи и да се оправдаят решения, които иначе трудно биха издържали на професионален и обществен контрол. Защото моделът изглежда познат - предварително оформено решение, последвано от процедура, която трябва да го легитимира. Разликата е единствено в това, че този път се прави под знамето на „новото“ и „промяната“.
Хората не протестират само срещу конкретни имена или политически фигури. Те протестират срещу усещането, че независимо кой управлява, моделът остава същият - непрозрачност, ограничена конкуренция и решения, които не са в интерес на обществото.
Националната детска болница е тест за това дали държавата може да планира и реализира проект от стратегическо значение по правилния ред, дали убличният ресурс се управлява отговорно, тест за компетентност, експертиза и професионализъм. И тест за това дали политическите обещания за прозрачност и нов модел на управление имат реално съдържание.
И ако днес този модел се възпроизвежда от онези, които дойдоха с обещанието да го прекратят, въпросът вече не е дали има проблем в една конкретна процедура.
Въпросът е дали изобщо има реална промяна.