- 10 Sep 2020
- 55
- 5
Внимавайте с „Уикилийкс”! Това явление все още не подлежи на оценяване. Ако сте подозрителен към САЩ, не бързайте да потривате ръце в задоволство, като мислите, че ето го най-после доказателството – не вие сте параноик, а Вашингтон наистина иска да контролира и последната тревичка на вашата поляна. Ако сте подозрителен към „Уикилийкс”, не бързайте да се радвате, че създателят му е обявен за издирване заради каквото мине – тук сексуално насилие, там пресичане на червено. Темите в този скандал са повече от две, а информацията не стига за обсъждане дори и само на една от тях, ако изключим очевидното: че този пробив в системата за сигурност на САЩ нанася трудно поправим удар върху отношенията на доверие, които американската администрация е градила с десетилетия. Но за всички останали изводи още е рано. На фона на повече от 250 хиляди документа ние всъщност не знаем основни неща: нито кой е изнесъл тази бомба от хранилището, нито защо. Не знаем какво има в нея и не знаем за колко далече във времето е настроен моментът на същинския й взрив.
Затова по-добре да видим как изглежда известното в тази история. Разказът, поместен по-долу, е компилиран от публикации в десетина издания на САЩ, Великобритания, Франция, Испания, Германия и Италия.<br /><br /><strong>Кой е истинският издател на хилядите документи</strong><br /><br />Формалният първи глашатай на документите не е точно „Уикилийкс”. Организациите, които първи публикуват тези данни, са четири медии в четири различни държави: „Гардиън” (във Великобритания), „Льо Монд” (във Франция), „Дер Шпигел” (в Германия) и „Ел Паис” (в Испания). Сайтът „Уикилийкс” има следната роля в историята: той по някакъв начин се е снабдил с тези около 250 000 документа и ги е предал на четири вестника, които сам си е избрал. Тези четири вестника са приобщили към групата пети вестник (това е „Ню Йорк Таймс“, вж. за неговото участие по-долу) и заедно са подбрали документите, които всеки от тях ще публикува. Заедно са изработили и график на появата на съответните документи в съответните, вече пет на брой, държави. Заедно са отстранили документите, които по експертна преценка (никъде не се посочват консултираните експерти) биха могли да представляват особено чувствителна информация, която е строго засекретена. „Уикилийкс” публикува на своя сайт само онези документи, които петте медии са подбрали.<br /><br /><strong>Защо документите излизат точно в тези медии, а не в някои други</strong><br /><br />Създателят на „Уикилийкс” Джулиан Асанж е посветил някакво време на издирването на медийни партньори в тази афера. Дотук са известни две медии, които са му отказали партньорство, това са Си Ен Ен и консервативният „Уолстрийт Джърнъл”. Си Ен Ен твърди, че е отказала, защото „Уикилийкс” й е предложил неприемлив договор, но не дава пояснения за това в какво точно се е съдържал неприемливият елемент. „Уолстрийт Джърнъл” обаче няма проблем с признанията. За този вестник неприемливото е било в следните два елемента: първо, че е трябвало да се ангажират да платят 100 000 долара глоба на „Уикилийкс”, ако нарушат ембаргото и публикуват документите по-рано, и второ, че е трябвало да подпишат този договор, преди изобщо да са видели документите. След тези два (а може би повече) отказа „Уикилийкс” не са се обръщали към друга голяма американска медия. „Ню Йорк Таймс“ излиза на сцената през съвсем друга врата – този вестник е получил документите не от „Уикилийкс”, а от британския „Гардиън”. Оказа се, че и в предишни публикации на такива документи вестниците са си партнирали по същия начин – „Гардиън” е получавал материалите директно от „Уикилийкс”, а после ги е предавал на „Ню Йорк Таймс”. Медиите са се ангажирали да не издават това си партньорство. Това условие е отпаднало в неделя, 28 ноември, когато главният редактор на британския вестник е казал, че повече няма интерес от запазването на тази тайна. Главният редактор на „Ню Йорк Таймс“ твърди, че не е подписвал никакъв договор.<br /><br /><strong>Останалите медии, тези в Европа, твърдят, че в разговорите им с „Уикилийкс” никога не е ставало дума за пари.<br /></strong><br /><strong>Достоверни ли са тези документи</strong><br /><br />Засега няма данни тези документи да са фалшифицирани. Преди да се стигне до сегашните публикации, петте вестника са се обърнали към американското правителство с няколко молби. Сред тях и тези: да потвърди или да отрече истиността на документите, а освен това да посочи онези от тях, които са особено чувствителни и чието публикуване би представлявало особен риск. Властите са отказали коментар и участие, но както посочват вестниците, не са направили и намек, че има нередност в тези документи. Петте вестника на своя глава са преценили, че няма да публикуват някои документи, а в други са заличили имената на някои хора, за да ги предпазят. Както посочват главните редактори, „Уикилийкс” няма ангажимент да следва тази медийна политика. Впрочем досега Джулиан Асанж загуби няколко близки съратници, които го напуснаха, след като той отказа да заличи определени имена от предишни документи и с това изложи много хора на опасност.<br /><br /><strong>Що за човек е Джулиан Асанж</strong><br /><br />За него са изписани множество думи от 2006 – годината, в която създава сайта „Уикилийкс”. Сведена до няколко основни факта, биографията му е следната: роден е в Австралия през 1971 г., хакер е от зората на интернет, като още в началото взима на прицел институции, а не отделни граждани. В далечната 1992 г. е осъден да плати глоба, защото е хаквал университет и телекомуникационна компания. Учил е в няколко университета, но никъде не е завършил. Лансира „Уикилийкс” с намерението това да е сайт, който да публикува секретна информация. Оттогава е публикувал около 2 милиона документа, които официално са недостъпни. През август 2010 две жени от Швеция го обвиняват в сексуален тормоз и насилие. На основата на това обвинение го издирва „Интерпол”. Самият Асанж твърди, че е бил в интимни отношения и с двете жени и не е имал причина да ги насилва. Твърди също, че обвинението е скалъпено.<br /><br />Портретът му във вестник „Льо Монд” описва човек, който е гонен и преследван заради това, че иска да информира обществото. Портретът му в „Ню Йорк Таймс” описва надут и високомерен човек, който не иска да знае, че има документи, чието публикуване може да струва човешки живот. И двата вестника описват човек, който няма постоянен дом, нито страна, общува чрез скъпи криптиращи устройства, които постоянно сменя, говори шепнешком и не вярва на никого.<br /><br /><strong>Кой е заподозрян в изнасянето на самата първична информация</strong><br /><br />Засега по случая има един арестуван – това е 23-годишният редник Брадли Манинг, аналитик в разузнавателен отдел на американската армия, който по-рано е служил в Ирак. Той е арестуван още през месец май 2010 г. и е обвинен в предаването на сегашните 250 хиляди документи плюс други десетки хиляди, публикувани по-рано. Сред цитираните доказателства срещу Манинг е негов чат от май месец, в който той доверява на един компютърен хакер, че е свалил кореспонденция между Държавния департамент и американските посолства в цял свят. Манинг сам казва, че е изпратил тези документи на „Уикилийкс”. Много анализатори се съмняват в цялата история, като предполагат, че Манинг има твърде нисък чин, за да стои зад толкова мащабна операция.<br /><br /><strong>Кой би носил отговорност за публикуването на тези документи</strong><br /><br />Ролята на медиите е от особена важност заради правния аспект на скандала. Едно хипотетично разследване неизбежно би въвлякло петте медии като съотговорни за разпространението на цялата информация и дори на част от нея. Само че опитът показва, че е много трудно да осъдиш вестник заради това, че той е публикувал нещо. В редица случаи е трудно дори да издействаш явяване на журналист като свидетел в съда. Ако даден прокурор се заеме с един-единствен документ във вестник „Льо Монд”, да кажем, то, както се вижда от историята, той ще трябва да си общува съдебно и с четири други вестника, които играят ролята на някакъв глобален редакционен съвет, взел колективно решение. Същото ще се случи, ако на подсъдимата скамейка се озове самият създател на „Уикилийкс”. И не стига, че става дума за журналисти, пазени от Конституцията на САЩ, две-три решения на Върховния съд на САЩ, законите в ЕС и съдебната практика в Страсбург, ами международният характер на медийното въвличане допълнително усложнява нещата. Да не говорим за колективното Ай Кю на въпросните медии и на техните адвокати. „Уикилийкс” просто има най-мощния защитник и съмишленик, който човек може да си представи. И не е сигурно дали точно това пък не е по-големият проблем на американската администрация.<br /><br />Проблемът със статута на „Уикилийкс” е също важен за изясняване – дали това само по себе си трябва да се смята за медия или за някаква разузнавателна централа. Това е важно, за да се разбере кои точно закони биха защитили, или обратното, уязвили Асанж. Ако дейността на „Уикилийкс” се тълкува като разузнаване, то в полза на кого се предполага да работи то? Никой досега не е обвинявал Асанж в това, че работи за някоя страна или група страни. Обвиненията към него са не в шпионаж, а в безотговорност. По тази причина е много трудно да се мисли за обвинение към него по така наречения американски закон за шпионажа. Пък и той е ужасно стар – датира от 1917 година. Що се отнася до журналистиката, и тук нещата не са ясни. От една страна, Асанж има поне три награди именно за журналистика, но от друга, „Уикилийкс” нито може да се обяви за медия, нито самата тя някога е претендирала за такова определение. Според специалист по Първата поправка на конституцията на САЩ, цитиран от „Уолстрийт Джърнъл”, най-близкият до вярното правен статут на Асанж е „източник на пресата“. Ако това се приеме за вярно, Асанж не би бил защитен от многобройните правни защити, създадени за журналистите. Но това пък на свой ред е въпрос, който се обезсмисля, щом човек се сети, че за успешното дело ще е нужно доброволното сътрудничество на пет могъщи медии.<br /><br /><strong>Кои са най-съществените разкрития на досега публикуваните документи<br /></strong><br />Дори това е дискусионен въпрос, доколкото онова, което разсмива или възмущава хората, е най-несъществената част в целия екшън. Определянето на президенти и премиери като луди за връзване, надути, по детски хиперактивни или вързани за еди-кого си като Робин за Батман, не дава информация за нищо кой знае колко съществено. Вярно, то разкрива автентичния циничен език, който стои зад ежедневното лицемерие, но пък езикът не се отличава особено от този на обикновените хора. Горе-долу това казва коментаторката на „Вашингтон Поуст” Ан Епълбаум („Пулицър” за разследването на сталинския ГУЛаг). Що се отнася до скандалното съобщение, че държавният секретар е дал указания да се следят представители на различни страни в ООН, същата Ан Епълбаум казва: „Извинявайте, че не съм толкова ужасена от тази новина, колкото се очаква да бъда“. Според самия Асанж пък само заради това указание със следенето на ООН Хилари Клинтън трябва да бъде съдена.<br /><br />Българските медии са втрещени от тоталното следене на български политици и всякакви други лица, разкрито чрез един документ, в който пише, че американското посолство трябва да осигури толкова и такава информация за толкова и такива български фигури, че тук няма да ни стигне мястото дори да преразкажем това. В Испания пък още не са стигнали до този документ, защото имат своя грижа, която в България е пропусната: според „Ел Паис” САЩ са следили испанския върховен съд, за да променят изхода на някои от делата в него.<br /><br />Според външния редактор на „Ню Йорк Таймс“ най-важните открития на „Уикилийкс” до този момент са следните: събирането на биометрични и банкови данни чрез американските посолства; новината, че Северна Корея е предоставила твърде модерно и далече стигащо оръжие на Иран, че Китай, единственият съюзник на Северна Корея, знае толкова малко за тази страна, и накрая това – че САЩ са били в течение на факта, че Китай извършва хакерска дейност срещу „Гугъл”.<br /><br />Ако питате Силви Кофман от „Льо Монд”, вестникът ще даде приоритет на теми, засягащи Франция. На читателски въпрос по чата колко документа отговарят на тези теми, тя отговаря така: много хиляди [документи]. Не се засяга въпросът за това как се прави селекция на много хиляди документи за нуждите на вестник със земни обеми.<br /><br />Истината е, че няма единно мнение за това кои са „най-страшните разкрития“. Причината е в абсурдното количество информация, която работи срещу себе си. „Уикилийкс” е едва в началото на големите си съобщения, а планетата вече се дави в това разтопяване на ледовития океан.<br /><br /><strong>Какво означава 250 000 документа</strong><br /><br />Мъдрите администрации никога не крият документи от своите граждани. Ако искат наистина да им отмъстят за тяхната настойчива любознателност, те правят точно обратното: изсипват върху главите на гражданите такова количество информация, че никой не може да се оправи в нея. Ето това прави и „Уикилийкс” – работи като администрация, враждебна на прозрачността, а не обратното.<br /><br />Дали е по силите на човек да прочете 250 000 документа, съставени от минимум 250 000 страници? Хич не е сигурно. Един роман на Александър Дюма е средно от по 600 страници. Пък и не е само количеството. Това не са 250 000 документа с добре фокусиран сюжет. Това е хаотично изсипване на фундаментална по своята важност информация, обхващаща почти всеки край на света и почти всяка тема. Както биха казали във философския факултет, ако всичко е тук, значи нищо не е тук.
