Министерството на финансите иска да акредитира медии по неадекватни критерии. Какво точно става там?

Следвайте "Гласове" в Телеграм

Едно от най-трудните неща в професията на бодигардовете е да пазят шефовете си от самите себе си. Например, като се напият и поискат да гърмят с пистолета на охраната, да пришпорят някоя от колите, или като почнат да избиват комплексите си по неизживени младини с имбецилно самоизлагане в нощните заведения. 

Познавам сериозни професионалисти, хора с опит във въоръжените сили, изкарали специализирани тренировъчни курсове, които биват уволнени, когато откажат да обслужват шефовете си в техните детинщини. И след като в 10 часа на следващия ден пуснат мълвата, че са на чаршията, до обяд вече са наети да работят за друг. 

Експериментите, които се случват в комуникационната политика на Министерство на финансите, откакто Асен Василев се върна, ме карат да мисля, че има и по-тежки задачи от това да се опазват живота и достойнството на неадекватни олигарси. 

Например, какво правим, когато един министър поиска нещо, което ще го изложи тотално, но така се е фиксирал върху него, че не в пиянството, а в трезвостта си упорства за неговото прокарване. Добрите пиари могат да му кажат „шефе, ще се изложиш“. Отличните пиари могат да кажат, аз няма да участвам в това“ и да откажат съдействие с риск да бъдат уволнени, а защо не и да си тръгнат сами. 

Проблемите с публичността на Асен Василев започнаха, без да го желая, с мен. Не ме допуснаха до бюджетната му пресконференция с обяснение, че не съм акредитиран, но се оказа, че единствен от ресорните журналисти не съм предупреден с имейл, че трябва да се акредитирам. Благодарение на сплотеността в гилдията няколко души се възмутиха и попитаха министъра как може колега да остава отвън, на което Василев отговори, че е поискал ПР отдела му да изготви критерии за акредитация, и само тези журналисти, които ги покриват, ще могат да отразяват пресконференциите му. 

Моето недопускане подейства като пиратка, която гръмна в ръцете на хората, които си играят с нея. Темите, по които желаех да питам министъра пробиха във всички медии, които се поинтересуваха – а те не бяха малко – две телевизии и националното радио. Изградихме си колегиален протокол за реакция – ако не пуснат някой от нас, то колеги да зададат въпросите на недопуснатия журналист. 

Материализацията на волята на Василев да наложи критерии за акредитация обаче се оказа още по-пагубна. Безумните правила стигнаха дотам, че да се правят акредитации и на операторите, или лица от техническите екипи, които на следващата пресконференция може да не присъстват, защото са пратени другаде, и това е нормално, доколкото осветителите не се делят по критерий за кое министерство отговарят. Обратното би означавало за всеки брифинг да се подават нови имена и данни, което пък си е чиста кражба на време.

Поканата към медиите да се акредитират бе така умело написана, че се наложи Министерство на финансите да я пояснява с два допълнителни имейла. 

Ако финансовото министерство иска да осигури атмосфера на компетентност, може да погледне собствените си медийни сводки. Съставят се по няколко пъти на ден. Така нареченият пресклипинг включва всички статии, телевизионни репортажи, техните автори. За един следобед от пресцентъра могат да отсеят медиите и колегите, които пишат най-много, но и това не е легитимен критерий. 

В условията на финансова потиснатост, в която функционират медиите днес, се налага често един колега да покрива по няколко ресора. Така че, ако министерство на финансите иска да пресити присъстващите колеги, без да дискриминира според големината на медията, единственият критерий, който остава е етичното поведение. Хора, които хвърлят ябълки, подаряват тениски, блъскат се в политиците, обсебват микрофоните или по друг начин търсят сензацията, може би ще е оправдано да бъдат предупредени, че скоро същото поведение няма да се допуска. Но и това е трудно, като си дадем сметка, че Василев сам се постави в ситуация да демонстрира певческите си умения, изпълнявайки „Хубава си моя горо“ в зала Буров и така сам отвори вратата да бъде оценяван не само в ролята си на финансист.
Разговор по тези теми е нещо, което от гилдията с радост ще приветстваме. Все пак голяма част от нас четем законопроекти, доклади, готвим се и въпросите ни са плод на някакъв тип интелектуална и професионална подготовка. Ние също се дразним, когато хора, непогледнали една страница по материята, за която питат, не пускат микрофона, докато не зададат четвърти, че и пети, а дори и шести въпрос. 

Но тук става дума за философия. В началото на века, първият ПР екип на финансов министър, с който работих, беше на Милен Велчев. Периодично с организираха семинари за журналисти, на които се обучаваха по теми като данъчното законодателство през следващата година, как ще се промени работата на НАП и Митниците след влизането в ЕС и т.н. 

Тогава се осъзнаваше, че медийната среда е млада, незряла, че пътят е във взаимното уважение и подкрепа. Аз съм от хората, които не смятат, че ПР и журналисти сме от една страна на барикадата. Това са различни страни. Но част от отговорността на публичните институции е да допринесат за подобряване на разбирането за тяхната работа. И ако това означава да образоват журналисти, дори и опозиционни, нека е така. 

Медийният съветник на Милен Велчев – Таня Митова ми подари книга на икономическа и философска тематика, с която смяташе, че ще си помогна да израсна по-бързо. 

Всичко това приключи със Симеон Дянков и последствията са сериозни. Малкото колеги, останали от преди него са видимо по-добре подготвени от мнозинството, което днес изпълва брифингите на Министерство на финансите. Младите колеги не носят вина за това, но я носи Министерство на финансите, което осъзнава огромната си важност за държавата и икономиката, но въпреки това отказва да работи за нормализиране на медийната среда. 

Доскоро се шегувах, че когато остареят, пиарите на Асен Василев ще се хвалят на внуците си как са постигнали огромния успех и професионален връх да осигурят на своя началник бюджетна пресконференция в национален ефир без неудобни въпроси. Вече се притеснявам тези хора как ще си намерят работа един ден, когато Василев го няма, а на някое от интервютата им за работа получат някой от следните въпроси: „Какво направихте за позиционирането на институцията/човека...“. „Изпълнихте ли мълчаливо настояванията за въвеждане на неадекватни акредитационни критерии, или напротив, те бяха ваша идея“.