Михаил Ямполски, Киното и маргиналността на случая

<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Появата на &bdquo;<strong>Език &ndash; тяло &ndash; случай. Киното и търсенето на смисъла</strong>&rdquo; в българското културно пространство и в частност хуманитаристиката и кинознанието, е безспорно събитие от изключителна важност. Най-малкото защото рядко излизат такива издания, а отделно &ndash; кинотеория не се пише от всеки и не се чете от всеки.</span></span></p> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">За жалост &ndash; съжалявам, не мога да сдържа огорченото си раздразнение &ndash; като че ли бе недостатъчно оценено от професионалните кръгове на премиерата. Например кино- и кинокритическата гилдия, със светли изключения естествено, подмина някак твърде необосновано и странно трудовете на Михаил Ямполски. (Вероятно защото не бяхме обявили, че ще има малък коктейл и чаша вино след представянето?) Контекстът на рефлексия на изданието месец след излизането на Ямполски е също отчайващо рехав &ndash; но хайде, ще го замажем с оправданието, че почти няма издания (и предавания) за култура, а пък това за кино е само едно. А съответно журналистите, в чиято област попада книгата, са били по-заети с други актуални тематики, като да речем появата на жизненоважен нов риалити формат. До настоящия момент отразяването на сборника е, меко казано, под санитарния минимум. Всички го забелязваме, не само аз. <span style="color:rgb(20, 25, 35)">Пост във Фейсбук на един от научните редактори на </span><strong><em>&bdquo;</em>Език &ndash; тяло &ndash; случай. Киното и търсенето на смисъла<em>&rdquo; </em></strong>Галина Д. Георгиева:<span style="color:rgb(20, 25, 35)"> <em>&bdquo;Влизам вчера в книжарницата на НАТФИЗ и питам книжарката: &bdquo;Тази книга купува ли се?&ldquo;, а тя отговаря: &bdquo;Който разбира от кино &ndash; купува, който само се прави, че разбира, я отваря, затваря и подминава&ldquo;.&nbsp;Посветих немалко от летните си дни на редакцията на тази книга заедно с останалите колеги.</em>&rdquo;. Така си е.&nbsp;</span></span></span></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/45201_hnZs1w8ws4F2ludoUPYcisnVfvMARR.jpg" style="height:743px; width:500px" /></p> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Вероятно не си даваме сметка, но <em>устойчивият комплекс на игнорирането</em> работи перфектно, на пълни, грандиозни обороти. В него се включват целеустремено отвикване от качествена, високоинтелектуална хуманитаристика на световно ниво; пренебрежителна надменност спрямо руската школа; липса на интерес към различни задълбочени културологични прочити и анализи (т.е провинциалната самодостатъчност взима връх). Теоретичните дискурси се възприемат от по-широкия кръг на обществото за скука и безполезност, но това не трябва да е така в професионална среда. Стига се понякога и до нелепи обвинения в маниерност. Тук пак стигаме до отвикването и липса на интелектуално възпитание на аудиторията. Доста по-интересно и любопитно се оказва полуграмотното, аматьорско и подповърхностно (строго препоръчително &bdquo;разтропано и с лафове&rdquo;) изпляскване (не мога да го нарека писане, затова използвам този прекалено мек израз) върху &bdquo;белия лист&rdquo; на монитора. За самочувствието на &bdquo;авторите&rdquo; е излишно да коментирам. Както и за липсата на теоретична и историческа основа. Цялата тази работа обаче в перспектива не води до нищо добро, дори е ултравредно, но това ще се осъзнае доста по-натам във времето. Жалко, много жалко. Защото маргинализирането на качествената теоретична мисъл отдалечава културното ни пространство от света. Крачката до скорострелното формиране на лош или липса на вкус в публиките е просто мигновена. И хиперлесна. Затова пък уютно се настаняват профанизация, елементаризмът, непонятността в естетическите категории, турбо кича, неразбиране на кинообраза (особено при сложно конструиране на филмовия артефакт), отсъствие на адекватни критерии за възприятие на което и да е произведение, тотална ампутация на механизма за създаване на асоциативни връзки с други обекти на изкуството, обедняване дори на езика до неподозирани нива (&bdquo;<em>е, па т`ва трябва с речник на чуждите думи да го чета</em>&rdquo; &ndash; гениално&hellip;!) и&hellip; каквото ви дойде на ум в този величествен порядък.&nbsp;</span></span></p> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><span style="color:rgb(0, 0, 0)">Следва реторичният въпрос: Кой носи отговорност за развихрянето на всичко това? Отговорът категорично няма да е еднозначен. </span>За да не е съвсем отчайваща картинката, ще добавя &ndash; в полето на кинознанието в най-ерудираната му еманация, България също притежава изключителни теоретици, които са нивото на Михаил Ямполски. Потърсете имената и разработките им, няма да съжалявате. Удоволствието да коментираме заедно с тях появата на &bdquo;<strong>Език &ndash; тяло &ndash; случай. Киното и търсенето на смисъла</strong>&rdquo; продължава.&nbsp;</span></span></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/45201_TH3ghjcaG7WakhktCG0JlRsLJLncjF.jpg" style="height:303px; width:500px" /></p> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><em>Михаил Ямполски</em></span></span></p> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><span style="color:rgb(0, 0, 0)">Според Михаил Ямполски, който е блестящ киноведски ум, филмът</span> е откровение, а всяко откровение се нуждае от безкрайно нарастващи интерпретации, благодарение на които смисълът набъбва, още повече когато е съотнесено до класически или каноничен текст. Класиката съществува и въобще става такава при артикулиране на множество интерпретации. &bdquo;<span style="color:rgb(0, 0, 0)"><em>Културата сама по себе си е форма на репрезентация на света, тоест създава ред в хаоса на нашето съществуване.</em> </span><em>Без критика културата остава бедна, неразвита, не съгражда вътрешни връзки между текстовете, които я образуват. Кризисът в критиката необратимо довежда до изсъхване на културата. Всяка задача, свързана с построяването на метадискурс, предполага рефлексия над самата критическа херменевтика. А това днес практически много рядко го виждаме. Където нямаме рефлексия, киното става плоско и дребно. Слабостта на критиката повлиява на качествата на филмите, които ще се появят &ndash; тоест на кинематографа като цяло. Смисълът в екранната творба не нараства, не се натрупва във взаимообогатяващата се кинематографична система. Слабостта на киното е неделима от слабостта на критическата рефлексия</em>.&rdquo;&nbsp;</span></span></p> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">От 1992 г. Михаил Ямполски (роден в Москва през 1949 г.) е професор по сравнително литературознание, руски и славянски изследвания в Нюйоркския университет. Завършил е Романо-германския факултет на Московския педагогически институт. Става кандидат на педагогическите науки и доктор по изкуствознание. Работил е като научен сътрудник в Лабораторията за посткласически изследвания &ndash; Институт за философия. Неговите изследвания са в областта на културологията, философията, семиотиката, теория и история на киното. Автор на книгите: &bdquo;<em>Видимият свят. Очерци върху ранната кино феноменология</em>&rdquo; (1993), &bdquo;<em>Паметта на Тирезий. Интертекстуалност и кино</em>&rdquo; (1993), &bdquo;<em>Демонът и Лабиринтът. Диаграми, деформации, мимезис</em>&rdquo; (1996), &bdquo;<em>Безпаметството като източник. Четейки Хармс</em>&rdquo; (1998). Носител и на наградата на името на Андрей Белий, 2004 година, в областта на хуманитарните изследвания, присъдена му за книгата &bdquo;<em>Физиология на символическото. Завръщането на Левиатан: Политическа теология, репрезентация на властта и края на стария режим</em>&rdquo; (2004).</span></span></p> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong><a href="http://litclub.bg/library/kritika/yampolsky/retro.html"><span style="color:#0000FF">&quot;Ретро и конструиране на паметта&quot;</span></a></strong> <em>от Михаил Ямполски в превод на Мария Липискова</em></span></span></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/45201_yUSll1MhGHlwqvaKNWN0qBwAHkuk5P.jpg" style="height:394px; width:500px" /></p> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><span style="color:rgb(0, 0, 0)">В &bdquo;<strong>Език &ndash; тяло &ndash; случай. Киното и търсенето на смисъла</strong>&rdquo; </span>са събрани студиите на Михаил Ямполски върху киното, писани през последните 20 години. Най-ранната статия е публикувана през 1982 година, а последната е написана през 2003 година. Сборникът е разделен на три част: <strong>І) Език и пространство</strong>; <strong>ІІ) Лице и Тяло</strong> (това е моята любима част); <strong>ІІІ) Кайрос</strong>. Естествено книгата не подлежи на преразказ &ndash; би било абсурдно.&nbsp;</span></span></p> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><span style="color:rgb(0, 0, 0)">&bdquo;<strong>Език &ndash; тяло &ndash; случай&rdquo;</strong></span><span style="color:rgb(50, 51, 51)"> е перфектно балансиран компендиум от философия, херменевтика, структурализъм, семиотика, висш пилотаж в мисленето на киното, носещ изключителен интелектуален заряд и детайлни познания от културологията, изкуствознанието, литературознанието, антропологията&hellip; &bdquo;<em>Има</em> <em>два основни типа критика</em>&rdquo; &ndash; пише Ямполски в &bdquo;<em>Какво е това кинокритика</em>&rdquo;, статия, която не е поместена в българското издание. &ndash; <em>Едната е професионална &ndash; </em></span><em>ориентирана към интерпретация на филма като специфична художествена форма. Занимава се с монтажа, звука, наратива, качеството на изображението, актьорската игра и т.н., та чак да икономиката на кинопроизводствения процес. Втората е философска &ndash; фокусира се върху това как филмът отразява света, човешките отношения, разбирането на човека. Аз отдавам приоритет на философската критика по няколко причини. Първо &ndash; импулсът за интерпретация е свързан, както казва и Хайдегер, с битието, а не толкова с използването на едрия план. Защото светът приема тази форма, която е зададена от смисъла на нашето присъствие в същия този свят. Най-добрите критици на ХХ век, като Валтер Бенямин, Зигфрид Кракауер или Ролан Барт, използват художествените текстове и дори детските книжки, старите фотографии и холивудските филми, за да могат чрез тях да обговарят нашата цивилизация с присъщите й проблеми. Обединението на двата типа критика е идеалът</em>.&rdquo; Именно в полето на този идеал работи всъщност Ямполски, макар и да предпочита философския подход. Тотален автор на контекстуалния метод в анализа. Защото филмът е синкретичност, която не може да съществува без мрежата от връзки, изтъкани от равнините на контекста.</span></span></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/45201_4zJ97VTy0eTILm7lwQ2TBAI7eaKNxI.jpg" style="height:281px; width:500px" /></p> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">На пръв поглед <span style="color:rgb(0, 0, 0)">&bdquo;<strong>Език &ndash; тяло &ndash; случай. Киното и търсенето на смисъла</strong>&rdquo; </span>изглежда, че е само за специалисти. Но това не е съвсем така. Категорично е задължителна за киноведите (студенти и професионалисти) и всички, които по един или друг начин се занимават с кино. Всеки, който изпитва нужда да чете и да се обогатява чрез качествената хуманитаристична мисъл, ще почерпи много от автор като Ямполски. Защото е вдъхновяващ. Защото е класа, при това висока. Предизвикателен. Увлекателен. Дълбок. Смислен. Разказвач от друг порядък. Особено интересен и като лектор.&nbsp;</span></span></p> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><span style="color:rgb(50, 51, 51)">&bdquo;</span><em>Според мен киното като предмет на нашето възприятие притежава особен статус. От една страна, киното се явява обект на нашето първично съзерцание, от друга, то притежава съвсем особена форма, която не е езикова форма, а именно фундирана категориална форма, над която може да се надстройва езикът, като начин на изказвания върху филма и за формулирането на онези мисли, които са заложени като категориална форма в него. Формата в киното не е езикова и не се основава на опозиции, това е форма, която вече включва категориални актове &ndash; обектите от външния свят тук вече са сближени, разделени, противопоставени и т.н. Именно до тези категориални актове се свеждат и дадените ни в съзерцанието връзки, които в езика се основават не на съзерцанието, а на смислоносещата система от опозиции. Важно е да се разбере, че филмът въобще не е езикова система, област на изказване, а остава феноменологичен обект, даден ни в съзерцанието.</em>&rdquo;</span></span></p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/-hoaKknxPYs?wmode=transparent&amp;jqoemcache=NBT1I" width="425"></iframe></div> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong>Лекция на Михаил Ямполски: <em>Anthropology of Cultural Models: Two Ways of Appropriating History in the 1920s</em></strong> [на английски език]</span></span></p> <p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">16th Annual Alexander Dallin Lecture held on November 7, 2013 at Stanford University with guest speaker Mikhail Iampolski, Professor of Comparative Literature, Russian and Slavic Studies, New York University</span></span></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>