- Автор: Дарина Григорова
- 04 Март 2022
- 11564
- 51
Когато паметта е свързана с благодарност, както е за 3 март и третата българска държава, тогава политическата идентичност няма нужда от образ на врага, от деструктивна фобия. Третото българско начало е центрирано около образа на “братушките”, “дядо Иван”, конструктивна филия – специално приятелско отношение към Русия.
Благодарността за 3 март не е “унизително чувство”, както я усещат радетелите на премахването на националния ни празник, унизително е да забравиш какво е пет века да нямаш държава, и да хулиш 3 март, солидарен с победените поробители. Русофобията у нас отдавна е обратната страна на османофилията. Рядко, но се среща, с фасон на фес с френско шалче.
Благодарността за 3 март е да помниш, че България се завръща в историческото време благодарение на Русия, на руската армия и нейните войни, а не да изброяваш избирателно “руси, украинци, румънци, финландци, грузинци и други”, забравяйки че през XIX век в руската империя няма “украинци”, а има “малоруси”, включително и Тарас Шевченко се възприема за малорус. Но Малорусия не е покрайнина, има история, руска, на Киевска Рус [няма Киевска Украйна]. В този списък други включват “литовците”, но забравят “беларусите”, защото днес те са заклеймени заедно с Русия, не е политкоректно, и за отбелязването на 3 март на Шипка не бяха поканени руския и беларуския посланик.
В изблик на “солидарност с Украйна” дори се поставят наравно “руски и украински войски” за победата на 3 март, забравяйки, че има руска армия, няма “украински войски”, названията на руските полкове “Киевски”, “Черниговски”, “Литовски” и др., са географски по мястото, където служат и се набират не по национален принцип, а се комплектуват от различни народи от империята, мнозинството сред които е на руснаците. “Енисейският” полк е на името на реката, но няма “енисейци”, а сибиряци – руснаци. В криптата на храма “Рождество Христово” под Шипка е плочата с останките на загиналите за България бойци от Енисейския полк. Във Финландския полк, начело с генерал Лавров, освен финландски гвардейци има и руснаци.
“Харковският” полк е съставен в средата на XVII век от малоруски казаци, избягали от полския терор. По време на Руско-турската война 1877-1878 г. този полк е награден с георгиевски сребърни тръби – георгиевската лентичка е символ на победата и в нашето Освобождение. Впрочем в Украйна след 2014 г. носенето на георгиевска лентичка се възприема като “зрада” [предателство] и симпатия към Русия [символиката за 9 май 1945 г.]. В Харков, пак след майдана, може да попитате защо българите там махат табелката за “дружеството за българска култура М. Дринов”, за да не дразнят украинските националисти.
Някак липсват в изброените народи от руската освободителна армия и доста кавказци като чеченци, ингушети, осетинци, които са набирани като доброволци – и то не само на Кавказкия фронт, но и на Балканския. [Може би заради Кадиров, пак от “солидарност”.]
На страната на османските турци участват и египтяни – над 12 хиляди аскер, включително и на Шипка, а от януари 1878 г. са дислоцирани във Варна. Може би и те да бъдат изброени, ако се спазва този подход. Има и воюващи черкези, пак на турска страна. Войната не може да се спечели само от народи, а от армии – руска и турска, империята побеждава империя, за да я има държавата България, което празнуваме на 3 март.
Пак от “украинска солидарност” покрай 3 март се заобикаля Русия [подлежи на игнориране] със “земите на Киев и Москва”, противопоставени като нещо различно. Подходът е като на северомакедоците, които противопоставят Охрид на Преслав, и за да не споменават България, предпочитат да кажат “земите на Охрид и Преслав”. Заместването на “Русия” с “Москва” или “Московия” – москаляки, е прийом на украинските националисти, чийто лозунг, символизиращ и майданската власт, е “москаляку на гиляку” – московците на бесилото. Да убиеш/обесиш руснака/московеца е национален лозунг.
Да сте срещали руски национален призив “убий украинеца”?! Няма такъв. Защото руснаците не страдат от украинофобия, както и малорусите от русофобия.
Денацификация означава на власт да не са западноукраинските галицийски националисти, за чийто терор след 2014 г. над украинци, рускоезични, руснаци [политкоректното забравяне е да игнорираш, че в Украйна в момента живеят над 12 млн руснаци, обезличавайки ги като “рускоезични”].
Денацификация означава да няма меню в заведение, в което ти предлагат “пържен колорад” – официално рекламирано в Лвов, след изгарянето на одеситите в Дома на профсъюзите на 2 май 2014 г. Да сте срещали някъде в Русия кафе с меню “пържен украинец”? Докато в майданска Украйна имаше и консерви “Луганец фаршированный” [Луганчанин на кайма] – отношението към Донбас.
Братоубийствената гражданска война в Украйна започна на майдана, в Киев, на улица “Грушевска”, с коктейлите “Молотов” по невъоръжените беркути [спецподразделение на МВР на Украйна]. Тепърва ще се разбере кой е ръководил снайперите, избили “небесната сотня”, тепърва ще се разследва Одеса от 2 май, това също е “денацификация”.
Мнозина ми казват днес, това с Донбас, с живи изгорените одесити няма нищо общо с агресията на Путин, не ни интересуват последните 8 години [макар че те са повече], а какво става днес. Емоционална и разбираема реакция, но е все едно поляците да кажат – не ни интересува Мюнхен’38, важен е само Рибентроп-Молотов’39; от своя страна пък руснаците могат да кажат не ни интересува Рибентроп-Молотов’39, важно е 22 юни 1941 г. Може и така, избирателно, но това не променя историческата логика, нито игнорира ефекта от нея.
На улица “Грушевска” между коктейлите “Молотов” и беркут бяха застанали с хоругви православни свещеници от Украинската православна църква. За да се спре безумието на братоубийството.
На 3 март у нас се появи ново внушение, пак покрай “украинската солидарност”, че “в украинския диоцез на Руската православна църква започнаха тежнения за отделяне и обособяване на автокефалия”, която “Московската патриаршия я отказваше”.
Украинската православна църква /Московски патриархат/ не е заявявала досега, че иска автокефалия, а оттук и РПЦ няма как да й е отказала. Не се доизрича обаче, че в Украйна има разколнически псевдоправославни структури като Киевския патриархат, дублиран след майдана от ПЦУ [Православна църква на Украйна] – разколническа корпорация, призната от Константинополския патриарх, и воюваща срещу Украинската православна църква, отнемайки храмове, под покровителството на майданската власт.
И какво общо има 3 март с руската военна намеса в гражданската война в Украйна? Нищо общо няма. Но пък стана повод да се хули историческата ни връзка с Русия. Е, не сме забранили още Чайковски, Шостакович и Чехов, както сториха в Полша от “украинска солидарност”. Да сте чули в Русия да престанат да слушат Шопен заради полската активност в Украйна и не само? Няма и да чуете.
Информационният фон и политическата реторика са в контраст с радостта на българите, поклонили се на Шипка на 3 март 2022 г. Народът знае и помни защо празнуваме. На фона на вагнеровата русофобия в евромедиите и у нас, на Шипка се веят български и руски знамена, Левски редом с руските генерали от Освободителната Руско-турска война 1877-1878 г. – ген. Гурко, ген. Столетов, ген. Радецки. И една снежна топчица за една институция.
На Шипка винаги ще е спокойно, докато българите помним. А на стената на катедралата “Св. Александър Невски” е написано със златни букви: “Вечная слава павшим за свободу Болгарии русским воинам!”.
