- 10 Sep 2020
- 46
- 5
Започналата преди десетина дни западна интервенция срещу режима на Муамар Кадафи все повече придобива характеристиките на операция, преследваща не толкова хуманитарни, колкото политически цели. Наложената зона за забрана за полети е превърната в механизъм за омаломощаване и деморализиране на силите на режима, и обратното, на вдъхване на сила и увереност в редиците на метежниците. Проблемът е дали този процес ще се окаже достатъчно ефективен да способства за помитането на властта на „зеления” полковник, или ще се установи някаква равновесна точка между противоборстващите страни, което по същество означава перманентна гражданска война или силите на Кадафи ще вземат превес въпреки всичко. И не без значение в днешния забързан свят е кога ще се реализира някой от трите варината. Защото липсата на бърз резултат вече може да се разглежда и като провал.
<p>Самата предистория на кризата е доста странна. Защо ударите се насочиха тъкмо към Либия, при положение че целият арабски свят се тресе от протести, и защо точно Великобритания и Франция се явиха техните инициатори. Защо САЩ се дистанцираха от политическата страна на въпроса и предпочетоха скромната роля на оръженосец, а Русия и Китай не използваха правото си на вето в Съвета за сигурност на ООН.</p>
<p>Безспорно вътрешната конфронтация в Либия придоби безпрецедентни размери дори на фона на целия регион. За броени дни правителството в Триполи изгуби контрол върху огромни територии от страната си. Властта бе помитана с такава лекота, сякаш дните ѝ бяха окончателно преброени. В тази ситуация Кадафи прояви стратегическа прозорливост. Той реши да концентрира силите си в столицата, да потуши там избухналите вълнения и да остави останалата част от страната в условията на анархия и вълнения. Трябва да се признае, че планът му сработи. Триполи доби очертанията на негова крепост, петъчните молитви престанаха да бъдат повод за антиправителствени протести, а самият град се превърна в база за реорганизиране на верните му сили, включително и чрез привличането на чуждестранни наемници.</p>
<p>Ако може да се говори за някакъв негов пропуск, това е решението му да използва авиация срещу градовете на опозицията. Определено лидерът на джамахирията не е могъл да схване, че в този негов подход се изразява размер на репресия, граничещ с геноцида. За да не позволи на бунтовниците да завземат няколко склада с боеприпаси, той си надяна примката с образа на злодея. Не че преди някой е виждал херувим в него...</p>
<p>Почувствал се достатъчно уверен в Триполи, Кадафи предприе контраофанзива срещу разбунтувалите се градове. Тя се оказа (изненадващо) успешна. Само за броени дни опозицията загуби почти всички свои завоевания и се оказа изолирана в Бенгази. Развитието на конфликта предполагаше скорошното падане и на това последно огнище на съпротивата. Единствената надежда за спасение на революцията остана външната намеса. Скръбен атестат за всяка революция.</p>
<p>В този момент Париж се активизира. Президентът Саркози реши, че страната му трябва да оглави похода срещу либийския режим. Чувствителната френска дипломация успя да разграничи едно от друго, две почти идентични постановки. Това че Западът не бива да се меси в свалянето на Кадафи, и това, че трябва да се намеси, за да не победи Кадафи. Показателно е, че последствията от победа на правителствените войски се възприеха за кошмарни дори от Пекин и Москва, които не пожелаха да поемат отговорността, че са съдействали за запазването на режима. Френският външен министър закономерно изрази гордост, че ведомството му е постигнало нещо, което не се удаде нито по време на войната срещу Югославия, нито при втората иракска война – санкцията на ООН.</p>
<p>В тази обстановка Съветът за сигурност гласува резолюцията за предприемане на всички необходими мерки, с изключение на наземна операция, за защита на цивилното население. Френската авиация даде първа залп по частите на Кадафи, сякаш да прикрие решаващото американско участие по отношение на ръководството на мисията, логистиката и провеждането на самите операции. Чисто военният аспект лесно бе постигнат – неутрализирането на либийската авиация. Изтребителният парк на джамахирията бе достатъчно слаб, за да окаже някакво осезаемо противодействие на западните сили, и още с началото на операцията пилотите на Кадафи останаха безработни.</p>
<p>Но лесното постигане на този резултат минимизира ефекта му върху развоя на вътрешното противоборство в страната. Очевидно стана, че режимът ще победи и без авиация. Наложи се западната коалиция да прибегне до разширено тълкуване на резолюцията на ООН – защита на мирното население и от наземните сили на Кадафи, като тяхното унищожаване става без сухопътна операция. Така практически цялата либийска военна машина бе поставена под удар. И резултатите не закъсняха – натиканите в Бенгази въстаници започнаха така бързо да завземат градовете, както ги и бяха бързо отстъпили.</p>
<p>Обзелата ги наново военна сполука едва ли може да бъде обяснена само със започнатата авиационна офанзива срещу Кадафи. „Одисея зора” обхваща директното участие на Запада в свалянето на зеления полковник, но няма пречка за провеждане и на серия от тайни операции, които да я допълват. Те най-вероятно обхващат изпращане на инструктури и финансиране на бунтовниците от редица арабски режими, които са врагове на Кадафи, а също и привличане или деморализиране на верните му части. По подобен начин се разпадна, сякаш от само себе си, и военната машина на Садам Хюсейн.</p>
<p>Доста неловка ситуация се получи в момента, когато въстаниците доближиха родния град на Кадафи – Сирт. Там не само бе спряно настъплението им, но отново бяха обърнати в бягство. Това скоротечно движение по бреговата ивица много напомня двубоя по тези места от времето на Втората световна война. Нито една от страните не може да постигне траен успех, а и западните страни усещат, че намесата им в този си формат води само до налагането на паритет между двата лагера. Триумфът, на който разчиташе Саркози, не бе постигнат.</p>
<p>Наложи се да се започне изнурителна дипломатическа битка за постигане на търсените резултати.</p>
<p>На първо място, привличането на НАТО в операцията спомага за използването на много по-голям военнен и технически потенциал (нямам предвид фрегатата "Дръзки"), а и ангажира със следвоенното развитие на страната не група от бивши метрополии, а една наднационална структура. За страна като Либия, която още носи травмите си от колониалното минало, това не е без значение. Също така се оформи около една здрава структура аморфната до този момент коалиция срещу режима на Кадафи.</p>
<p>Проведената в Лондон конференция се опита в още по-голяма степен да интернационализира проблема. Сякаш инициаторите на военната намеса се нуждаят от все по-голям брой участници, за да се скрият сред тях, да скрият собствената си отговорност. Има опасност провалът да се породи не от липсата на потенциал, а от загубата на кураж, липсата на достатъчна твърдост в провежданата политика. Дистанцирането на Вашингтон може да се прехвърли и в Лондон и Париж, а това неизбежно ще доведе до повишаване ролята на силите, които се стремят да редуцират военната намеса – Турция, Германия, Русия и др.</p>
<p>Деморализацията на ястребите може да настъпи по две главни линии – липсата на бърз ефект от ударите и невъзможността да убедят обществата си в полезността на своите действия. Към момента просто не звучи реалистично да се прокламират ангажименти за изграждане на една демократична Либия. За това не съществуват нито вътрешни условия, нито външен ресурс, готов да инвестира в подобно начинание. Обама обрисува такава цена за демократизацията на Ирак и Афганистан, сякаш да намекне на сънародниците си, че трети подобен опит е повече от авантюра. А широките дискусии относно изгнанието на Кадафи са просто зле прикрит стремеж врагът сам да свърши работата на тези, които се захванаха с „Одисея зора”.</p>
<p>Но дори и Кадафи да напусне страната, ще останат множество проблеми, като най-големият е да се получи разпад на държавността. Либия може да заприлича на Афганистан след изтеглянето на съветските войски. В момента в страната много хора разполагат с много оръжие и с много идеи за неговото използване. Американските военни вече алармираха Конгреса за възможното инфилтриране на групи на "Ал Кайда" в района на бойните действия. Не бива да се забравя, че ако правителствените войски бъдат разгромени, те са в състояние да се атомизират и да се превърнат в идеални партизански или терористични групи. Размерът на репресията срещу днешните привърженици на режима също може да вземе застрашителни размери.</p>
<p>И доколкото Западът по чисто цивилизационни причини не е в състояние да чертае бъдещите пътища на Либия, това може да се окаже бъдещото предизвикателство пред Арабската лига и Африканския съюз. Парадоксът при тези организации е, че те са сравнително по-демократични от държавите, които ги изграждат. Чрез военни и специалисти те могат да внесат някакъв ред в Либия или поне имат най-голям шанс да го постигнат. И да спрат емигрантския поток към Европа.</p>
