- 10 Sep 2020
- 22
- 1
Разговорът за прехода постепенно заглъхва в повечето бивши комунистически държави и се отправя към академичното гето, където може да продължи на тихо и без особени политически последствия. Местните български употреби са вече твърде далечни от първоначалните въпроси, на които тази тема се опитваше да отговори. При едни тя е израз на интелектуална безпомощност и служи като универсално обяснение. За други е оправдание за социален провал. За трети е основание за безобразно оправдаване на всички извършени безобразия от 1989 година насам. Ако обаче се върнем към първоначалния смисъл на този въпрос, ще си спомним, че той главно питаше кога разпаднала се репресивна държава е станала демократична. Именно в този смисъл изборите в Чехия и Словакия дават нов важен знак за това, че са приключили процеса: спечелилият изборите няма да управлява и всички са ОК с това
<p>На пръв поглед пободен изход от изборите прилича повече на ефект от разединени десници и фрагментирани партийни системи, но под това има по-дълбок смисъл. Той е скрит в доверието, вярата и убедеността в собствената политическа система. Дотолкова, че загубилият става печеливш.</p>
<p>На изборите през май 2010 година в Чехия първа сила са социалдемократите (22%), следвани от дясно-центристката гражданска демократическа партия (20%) и по-пазарно настроената ТОП 09 (Традиция, Отговорност и Просперитет) с 16%. С по 11% са бившата комунистическа партия и популистката „Публични дела”, чиято основна характеристика е антикорупционната реторика. Веднага след изборите двете десни партии заедно с популистите заявяват, че са склонни да формират коалиция и на практика обезсмислят победата на левицата. Дори нейният лидер Юри Парубек интерпретира резултатите като десен вот и подава оставката си. Интересното е, че когато президентът В. Клаус кани всички партии след вота, отказва да даде мандат за съставяне на правителство на партията с най-много гласове. Той приканва десните и популистите да проведат разговори за възможна коалиция, преди да вземе решение. След месец, в края на юни, Клаус дава мандат на лидера на партията с втори резултат - Петер Некаш. Изборите са тежък удар по двете водещи партии на Чехия, а относително утвърдени партии като християндемократите и зелените не успяват да преминат бариерата от 5%. Развитието на политическата култура в страната обаче е такова, че дори лидерът на „недостатъчно” победилата партия подава оставката си, а създаването на коалиция на загубилите партии е напълно приемлив изход от изборите.</p>
<p>Още по-интересна е ситуацията в Словакия, където на изборите миналия месец партията на социалдемократа Р. Фицо спечели цели 35%, оставяйки зад себе си християндемократите (15%), десните либерали (12%), християнконсерваторите (8%) и партията на етническата толерантност между словаци и унгарци (8%). Партньорите на Фицо от предходния парламент, националистите са последната партия, преминала прага за представителство с малко над 5%. За разлика от чешкия, словашкият президент дава мандат за съставяне на кабинет на спечелилия националния вот, но бързото формиране на десен „санитарен кордон” около левицата застава на пътя на нов мандат на социалдемократите. Четирипартийният кабинет на загубилите изборите начело с Ивета Радичова ще положи клетва тези дни. Словакия има опит в изграждането на подобни политически „санитарни кордони” още от времето на националиста В. Мечиар, който преди години за малко да дерайлира европейските амбиции на страната. Тук, за разлика от Чехия, има по-силна традиция на относително обединени дясно-центристки партии, които именно по такъв начин успяха да се преборят със силното влияние на Мечиар. Въпреки това игнорирането на голямата изборна разлика от 20% спрямо втората партия подсказва голямо доверие и търпимост към политическата система на страната. И тук оставянето на спечелилия изборите извън властта се приема спокойно, с усещане за нормалност, с доверие към правилата на играта.</p>
<p>Дълбочината на демократичната политическа култура в тези примери ясно прозира в нежеланието на останалия извън властта спечелил да обяви, че е паднал жертва на контрареволюция и да опита кръстоносен поход срещу съвременните узурпатори на демокрацията. Централна Европа наистина забравя прехода. Тя сравнително успешно намира мястото си в глобалния свят, създаде нови индустрии и индустриални бази, които придават плътност и устойчивост на нейните икономики, каквито на югоизток отсъстват. Политическото недоволство подменя части от партийните системи, но не „помита” наред мнозинствата. Години наред гражданите й недоволстваха от западната икономическа инвазия, но не я разглобиха, а се научиха да я използват и управляват по-добре. Недоволните сменят, но не презират своите лидери и представители. Демократичната игра е по-улегнала, по-приета от гражданите, по-спокойна. Преди години различни хора обявиха прехода за приключил, когато партиите започнаха да си предават спокойно властта. Сега спечелилите могат да станат губещи и това не е краят на света. В този смисъл това е край на прехода. Отново, и май този път завинаги.</p>
