- Автор: Проф. Пламен К. Георгиев, доктор на социологическите науки
- 10 Sep 2020
- 295
- 2
Ренесансът в Западна Европа открива пътя за преход от феодална икономика към капитализъм. В много отношения България е лишена от тази прогресивна тенденция. Спонтанните прояви на свобода и гражданственост са потискани от пословичен примитивизъм и културен изолационизъм.
Тези path dependencies /зависимости на пътя/ до голяма степен формират и прословутата наша „философия на оцеляването“. Тя възпрепятства прагматичното начало в политиката и политическия живот.
Българският обществен живот се възприема по-скоро като постоянно предизвикателство и вечно балансиране на ръба на дълбоки различия, отколкото като някакъв образец на последователно, независимо развитие.
Преследванията по политически причини, съперничеството между кланове или отмъщението често се считат за радикален изход от социалните дилеми. Великите сили често са злоупотребявали с тези несигурностти от социален, икономически и политически характер.
Повечето провали в българската история и политика все още се възприемат като „нож в гърба” и резултат от конспиративни теории, отколкото следствие от собствени културни дефицити. Една от причините за това би могъл да е дълбоко вкорененият волунтаризъм и пристрастност на местните елити. Те рядко намират вдъхновение в конструктивни идеи, като по-често проявяват предпочитание към готови, “внесени” решения.
Този еклектичен образец отразява системните кризи на идентичността, кристализирали в твърде назадничав консерватизъм. Идеологиите нямат особен успех в тази част на Балканите, където егоцентричният прагматизъм доминира.
Българското политическо лидерство най-често е поставяло акцент върху вертикалното структуриране, това на „водача“, като често е бивало изкушавано от един „азиатски дух” на властта. Последният изглежда култивиран в „съзнанието за ордяка“ далеч преди годините на османското потисничество.
Впоследствие той е пресиран от руския имперски патернализъм в годините след Освобождението от 1878 г., няколкото авторитарни режима преди Втората световна война. И в крайна сметка преутвърден през 45 години изолация по време на комунизма.
Българинът изглежда все още по-вдъхновяван от управление на „твърдата ръка”. Политиката рядко се възприема като общ ангажимент на националния елит. Тя изглежда не толкова въпрос на шанс, а по скоро възползване от преимуществата да си на страната на по-силния, на победителя.
Политическата лоялност е бивала подлагана на множество изпитания в жестокия образец на „отмъщение” или гарантирана чрез безскрупулни клиентели. В този смисъл българската политическа култура изглежда по-малко „седиментирана“, в сравнение с тази на други европейски нации и народи (Германия, Италия и особено Великобритания).
Тя по-скоро е прикована към една орбита на силно недоверие както към властта, така и към политиката, разбирана като „препитание”, което често води до дълбока резигнация.
Всичко това би могло да илюстрира, но не и да обясни широко разпространения фатализъм, вкоренен в общественото съзнание на българите. Една „катастрофична матрица” седи в основата на склонността на българина „лесно да унива“ /М.Семов/.
Три “фатални петици” бележат и оставят трагична следа в най-новата история на България от 1878 г. до края на Втората световна война – пет потушени въстания, неуспешно участие в пет войни и пет преврата /проф. Н.Генчев/.
Тези събития прекъсват естественото развитие на едно вкоренено чувство за държава и държавност, на каквото се радват редица други народи. За нас то остава в горчивата надежда, че „там, дето е текло, пак ще тече“. Но не и повече.
Повечето елементи на българската аспирираща участващо-поданическа култура и взаимодействието й със собствените й политически обекти носи положителен смисъл, когато погледнем назад към този период от политическата си история. В основата на тази „система“ човек открива удивителна самопожертвувателност и всеотдайност, вложени в делото, докато крайният резултат е повече от позорен и унизителен.
Отчаяният опит да се извлече облага от единствения наличен ресурс – човешкия капитал и неговата саможертва – е резултат от крайните политически амбиции на българския елит, свързан с интересите на империалистическите велики сили и техния монархически егоцентризъм.
Резултатът от двата сблъсъка на Балканите (1912 – 1913), състояли се в рамките на само девет месеца, най-често е бил обсъждан през призмата на тоталитарната индоктринация. Но рядко чрез критичната саморефлексия за един наш „републиканизъм без републиканци“ /Пл. К. Георгиев/.
Страничните психо-идеологически ефекти на тези събития върху политическата култура на българската нация са били коментирани по-малко. Ето защо си струва да се спрем на тях, макар и накратко:
- Систематичното включване на българското поданичество в еволюционната смес от патриархални, поданически и участващи елементи на всяка политическа култура /Алмонд и Верба/ изглежда в българския казус драстично прекъснато.
- Войните нанасят непоправимо поражение върху нормалното протичане на процеса на идентификация, както в посока “към”, така и в посока “извън” формално определените територии на България.
- “Катастрофичната матрица” разрушава както поданическата, така и гражданската ориентация на мнозинството българи, разделени от двете страни на границите на собствената си родина.
- Крахът на националния идеал, свързан по-скоро с достойно положение сред останалите европейски страни, отколкото с амбиции за по-широко “жизнено пространство”, дълбоко наранява българите.
- Това парализира българския национален дух за десетилетия напред и го прави по-податлив на евразийски влияния. Чувството за „съдбовност“, респ. мистична обреченост, прораства върху този манталитет на лесно униние и осланяне на стечението на обстоятелствата.
- Западно ориентираното бъдеще на българската нация дълго е било отричано. Ето защо и присъединяването на България към Европейския съюз през 2007 г. се възприе от мнозинството българи като възстановяване на историческата справедливост след десетилетия на “наказание” от страна на великите сили, последвано от пословична изолация от Ньойския договор, та чак до времето на тоталитарния режим и края на Студената война.
Новопридобитият европейски статус на България не съумя да преоткрие своето “съдържание”. Още по-малко да препотвърди една участваща гражданска култура, демократична ангажираност и отговорност.
Това изглежда едно от най-големите предизвикателства както към младата българска демокрация, така и към европейската интеграция.
Значимата и желана социална промяна, която от дълго време се отлага, може да бъде насърчена само с нови импулси както отвън, така и отвътре.
Повечето наблюдатели обръщат внимание върху липса на политическа воля, постоянство, че и капацитет да се мобилизира обществото. Това са спорни, често и повърхностни тези.
Един начин да се преживее гръцката тирания например е „приятелството като паритет” /Айзенщадт/. Българите са усъвършенствали този древен образец и в 500 години османско потисничество, като са изнамерили начин да се „сприятеляват дори с врага”.
Често това е бил единственият начин да се съхрани и българската идентичност, предизвиквана тъй често.
Като същина на тази „изчакай и виж” философия би могло да се приеме вкорененото чувство за социална справедливост, с която всячески се е злоупотребявало от „силните на деня”.
Най-често времето се е оказвало единственият надежден съюзник на българския народ срещу натиска на многобройните нашествия и сблъсъци тук, на кръстопътя между Запада и Изтока. Но в не по-малка степен и една вътрешно разкъсвана и прекроявана идентичност, която е предизвиквала българинът „въпреки всичко“.
Това хвърля светлина върху самовъзприятията на българина като “самотник” в един все още чужд нему свят. Но пък има и своя позитив, доколкото го кара да се уповава най- вече на собствените сили /Левски/. Стига историята да предостави свой външен импулс, който в нашият казус би могъл да задвижи една значима, но и желана промяна.
Това е възможно само когато в своя резонанс този импулс съвпадне с трептенията на българската душа и съкровените й въжделения за човешко достойнство сред други достойни европейски народи.
22 май 2015
София
----------------------------
Проф. Пламен К. ГЕОРГИЕВ е завършил социология в университета “Александър фон Хумболт”, Берлин. Гост-професор на Хайделбергския университет, Фрайбург, Мюнхен. Автор е на: „Българската политическа култура”, Гьотинген, 2007, „Корупционни покровителства в Югоизточна Европа”, Springer VS 2008, „Самоориентализацията в Югоизточна Европа“, Springer VS, 2012.
Статията е публикувана тук:
