- Автор: Гласове
- 20 Март 2022
- 2165
- 17
Автор: Дилян Начев за "Гласове". Завършил е право във Франция (Монпелие и Лион). Работи като главен асистент в Катедрата по теория и история на държавата и правото в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Доктор по право. Адвокат – член на Софийската адвокатска колегия.
Ситуацията през последните дни категорично не може да бъде описана като обичайна, не защото досега не имало военни действия в Европа (такива се водиха не толкова отдавна в някогашна Югославия, по-късно в Сърбия, след това в Абхазия и Южна Осетия, а съвсем последно и в някои части на Донбас), а защото за пръв път имаме толкова сериозен конфликт между две големи по население, територия и военни възможности държави, а също така и толкова сериозна международна реакция. С други думи, положението следва да бъде определено като извънредно и кризисно. Тази извънредна криза се случва едва няколко месеца след затихването на предходната – тази за коронавируса. Близо две години светът живя в състояние на извънредност, но един поглед в не толкова далечното минало показва, че това съвсем не започва с възникването на световната пандемия в края на 2019 г. и началото на 2020 г. Такива световни кризи се редуват почти непрекъснато през последните две десетилетия. Достатъчно е да припомним терористичните актове от 11 септември 2001 г. в САЩ и последвалата борба с тероризма, която съществено измени представата ни за света и гражданските права; финансовата и икономическа криза от 2008-2012 г.; кризата с бежанците след военните действия в Сирия и други по-малки регионални кризи като тази с публичния дълг на Гърция през 2015 г.
Ако приемем за вярна тезата, че случващото се в Украйна има достатъчно общи характеристики с останалите извънредни световни кризи, за които споменах, то тогава вероятно бихме могли да се опитаме да достигнем до определени изводи за това какво предстои да се случи.
Преди това обаче ще се опитам да съпоставя първите дни от настоящата криза с първите дни от кризата с Ковид-19. Няколко неща изглеждат съвсем сходни. Както тогава, така и сега социалните мрежи са пълни с призиви – преди 2 години, ставаше думи за призиви всички да си седят вкъщи, за да спасяват човешки животи, а сега - за призиви в подкрепа на Украйна.
И тогава, и сега по всички телевизии се появяваха различни анализатори, които разказваха колко безпрецедентно е случващото се и как само чрез общи усилия на всички по света можем да се справим със злото.
Впрочем и тогава, и сега има „виновен“, който да бъде посочен като изцяло отговорен за случващото се, и ултимативно зло – при коронавируса виновен беше Китай, заради това, че не е успял да ограничи вируса от лабораторията в Ухан и не е уведомил света навреме за изтичането му, а ултимативното зло беше самият вирус (сякаш това беше първият вирус, с който някога човечеството се беше срещало).
При сегашната криза, основният наратив подсказва, че цялата отговорност за ситуацията е на Русия и дори конкретно на Владимир Путин (сякаш Путин или който и да е световен лидер, в която и да е държава, взема такива решения напълно еднолично и своеволно), а ултимативното зло са военните действия (сякаш никога досега не са се водили военните действия и не са загивали хора). Друга прилика между двете ситуации можем да намерим в персонализирането на „героя“, на „спасителя“.
При Ковид-19 в тази роля бяха, разбира се, донякъде и правителствата на различните държави по света, но преди всичко тя беше отредена на малка група от лекари, които бяха силно медиатизирани до степен да създадат усещането у мнозина, че решенията се вземат от тях, а не от избраните за това политически лица. В САЩ тази роля беше отредена основно на д-р Антъни Фаучи, а у нас на проф. ген. Венцислав Мутафчийски.
В сегашната криза, позицията на „героя“, изглежда, е отредена на украинския президент – Володимир Зеленски, който е представян като безстрашен защитник на родината си, лично нарамил автомат и сражаващ се с руските войски.
Нека сега да се опитаме да прогнозираме и евентуалното бъдещо развитие на ситуацията. Правя уговорката, че не съм в състояние да виждам в бъдещето, а и съзнавам колко рисково е всяко занимание с прогностика. Светът е твърде пъстър, за да сме в състояние да предвидим бъдещето с точност, а и всяка ситуация може да бъде интерпретираната по повече от един начин. Историята никога не се повтаря изцяло, но доколкото човешката психика и инстинкти не са се променили кой знае колко през вековете, все пак вероятно могат да се намерят някои шаблони на поведение, които да ни ориентират за това, което можем да очакваме.
Няколко прилики между случилото се през месеците след началото на кризата с коронавируса и направените през последните дни заявки от страна на различни политици могат да бъдат посочени.
На първо място, това е преосмислянето на концепцията ни за правата на човека. Пандемията доведе до извънредни мерки, които преди това изглеждаха почти немислими – ограничаване на свободното придвижване между държавите членки на ЕС, а също така и в рамките на самите държави. В България например, макар и временно, имаше контролно-пропусквателни пунктове на изходите на големите градове; хора бяха карантинирани, поради това, че са били в контакт с лице, болно от коронавирус, а според една от заповедите на министъра на здравеопазването лица над определена възраст задължително бяха хоспитализирани, без значение от здравословното им състояние или от желанието им. Примерите могат да бъдат продължени и с въвеждането на т.нар. зелени сертификати, ограничаващи достъпа до определени публични места на лица, които не са си сложили доброволната ваксина срещу Ковид-19, не са в състояние да удостоверят, че са изкарали вируса в близкото минало или не разполагат с отрицателен тест, направен непосредствено преди това. Това съществено навлизане в личната сфера на индивидите изглеждаше безпрецедентно и постави на изпитание западната концепция за правата на човека.
Ако се замислим обаче, оказва се, че това не е чак толкова нов процес, тъй като такава тенденция към ограничаване на личната свобода за сметка на мерки, свързани със сигурността, съществува още от края на 2001 г., когато в САЩ, а впоследствие и в останалата част на света бяха предприети различни действия по осигуряването на безопасността на пътуващите със самолети.
В САЩ беше приет т.нар. патриотичен закон, който предвижда различни възможности на държавата да навлиза в личното пространство на гражданите, за да защитава страната от нови терористични атаки. По-късно след атентатите в Париж, Франция също прие подобно законодателство. След започването на военните действия в Украйна пък се създават предпоставки за друг вид преосмисляне на идеята за правата. Това показват някои скорошни действия и заявки за бъдещи действия.
Доскорошната представа за правата на човека беше свързана с всеобщия им характер. Доколко изобщо можем да твърдим, че правата някога са били всеобщи е самостоятелна тема, която не може да бъде изчерпана с няколко изречения, но тук важно е друго – вече изрично се правят заявки за ограничаване на основни права по национален признак и във връзка с лични убеждения на лицата. Нещо повече, създават се предпоставки за понасянето на своеобразна колективна отговорност. Вече стана ясно, че руският национален отбор и всички руски футболни клубове са изключени от надпреварите, организирани под егидата на ФИФА и УЕФА. Вече няколко културни събития с участието на руски артисти бяха отменени, а се правят и открити заявки за прекратяването на договорите на различни руски музиканти и атлети, работещи извън Русия, ако не заявят публично, че се противопоставят на водената от руското държавно ръководство политика.
Друга евентуална прилика е между случилото се в резултат от световната пандемия и това, което може предстои да се случи след началото на военните действия в Украйна, е продължаващото централизиране на държавните правомощия в страни, които до съвсем скоро можеха да бъдат наречени либерални. Този въпрос е непосредствено свързан с предишния, тъй като политическият режим на една държава винаги има отношение към обхвата и вида на правата, признати от правния ред на съответната държава. Така, струва ми се, има риск от продължаване на тенденцията за ограничаването на демокрацията в много държави и трансформирането ѝ в някаква мека форма на авторитаризъм.
Ще си позволя да дам два примера, които биха могли да послужат като аргумент в тази посока. Две от най-важните права за всяка либерална демокрация са правото на свободно изразяване и правото на информация. През последните месеци имаме очевиден процес на централизирано филтриране, т.е. на ограничаване и на двете. Това се случва както по държавна (публична) линия, така и чрез действията на различни транснационални частни компании като Фейсбук и Туитър. Едностранното определяне на това коя информация е достоверна и коя не, само по себе си, представлява ограничаване както на свободата да изразяваш непопулярни възгледи, така и на правото да получаваш и разпространяваш разнопосочна и понякога противоречаща на господстващата в публичния разказ информация. Тази тенденция изглежда сега се засилва. През последните дни става ясно, че има идеи за ограничаване на достъпа на гражданите на ЕС до редица руски сайтове и телевизии. Ограничаването на достъпа до определени неудобни интернет страници обаче е едно от нещата, за които съвсем до скоро, западните държави открито критикуваха държави като Китай и Турция. По подобен начин, все по-ограничено през последните години е и правото на протест, което среща сериозен държавен отпор под различни предлози, свързани със сигурността на гражданите. Дали тези тенденции ще продължат и ще се засилят предстои да видим.
Следващата линия, по която би могъл евентуално да се направи паралел между това, което се случи през последните няколко години и това, което може би предстои да се случи в следващите няколко, е тази за пренасочването на публични средства. След избухването на пандемията от коронавирус се появи разбирането, че здравните системи по света дълго време са били пренебрегвани и са недостатъчно финансирани. Това създаде предпоставки за пренасочването на публичен ресурс от други сфери към тази. Голяма част от тези средства обаче не отидоха за подобряването на националната здравна инфраструктура или по-добро заплащане на лекарите и помощния болничен персонал, а за закупуването на ваксини от няколко големи компании производителки на ваксини. Тук светът отново беше разделен, тъй като достъпът на гражданите от различни държави до ваксини беше ограничен, по всичко личи, според геополитическата им ориентация. По подобен начин, сега все по-упорито се говори за сериозно повишаване на разходите за отбрана. Канцлерът на Германия – Олаф Шолц заговори за допълнителни 100 млрд. евро в бюджета на федералната република за повишаване на отбранителните способности на страната. Подобни, макар и не толкова категорични и значими, заявки направиха и други политически лидери. Можем само да спекулираме за какъв вид въоръжаване става дума, но моето усещане е, че голяма част от тези средства отново ще отидат при ограничен брой производители на военна техника. Важно е да се отбележи и това, че всяко подобно пренасочване в комбинация със строги мерки/санкции водят до съществено влошаване на социалното положение на голяма част от гражданите.
Последната прилика, която бих искал да посоча, се отнася до радикализирането на общественото мнение по темата. През последните години ставаме свидетели на редица ситуации, в които напрежението сред гражданите на определена държава по даден обществен проблем придобива почти невиждани досега размери. Достатъчно е да се сетим за събитията при Капитолия след президентските избори в САЩ в края на 2020 г. В такава среда на яростно противопоставяне умерени позиции трудно получават подкрепа. Крайните мнения сред населението водят донякъде и до радикализация на политическите позиции. Като крайна илюстрация на казаното може да послужи решението на президента на Руската федерация – Владимир Путин да въведе ядрените оръжия на страната в режим на готовност.
Вземам повод от последното сходство между процесите, които обсъждам, за да направя и няколко изцяло лични призиви към четящите тази статия. Първо, нека не забравяме, че всеки човешки живот е безценен и мирът е една от най-важните общочовешки ценности, но ако искаме да гарантираме мира, трябва преди всичко да се стремим към премахването на предпоставките за война. Изострянето на напрежението между определени държави или блокове от държави категорично вреди на усилията за осигуряване на мир. Само пълноценният диалог може да спомогне реално за постигането на тази цел. На второ място, важно е да не забравяме, че във всяко общество има групи от лица с противостоящи си интереси. Характерно за демокрацията е съприкосновение между сфера на обществен консенсус (обществени въпроси, върху които съществува голяма степен на съгласие сред гражданите) и сфера на политическо съперничество (обществени въпроси, по отношение на които се конкурират различни възгледи и политически визии). Политиката обикновено се формира в резултат на своеобразен компромис между различните конкуриращи се възгледи. Пълната, безусловна и „вечна“ победа на една политическа визия за света не е присъща на демократичните общества. И последно, винаги трябва да помним, че правата на човека (граждански, политически, социални и прочие) никога и никому не са били давани даром. Не бива да позволяваме и да ни бъдат отнемани, поне не без съпротива.
