Комунистическа муза

<p>Именно в това е и големия риск от хрумването на В. Рашидов, който говори за арт обектите като за някакво културно &bdquo;Лего&rdquo; за пораснали. Оставен сам на себе си, поредният любимец на премиера ще си поиграе и ще си подреди някакво пространство, в което изцяло ще липсват рефлексия, оценка, контекст.</p> <p>Музеят на ГДР в Берлин има своите критици точно в тази посока. За някои той е твърде неутрален, твърде разчитащ на пасивното възпроизвеждане на продукти, ситуации и парчета &bdquo;жив живот&rdquo;. Погледнати сами по себе си, много от нещата извикват подобно усещане. Кухнята в панелния апартамент, старият телевизор в хола или пък запазеният &bdquo;Трабант&rdquo; носят спомени за едни и обикновено любопитство и учудване за по-младите и непосветените в източногерманското ежедневие. Кадрите на почиващи източногерманки по монокини дори на някого могат да приличат на аргумент за определено ниво на социална свобода. Все пак&nbsp; музеят на ГДР не се плъзга по тази плоскост докрай. В него можете да намерите възстановки на служебното бюро на N-ския партиен функционер с многото телефони и задължителните портрети на стената (К. Маркс, Ф. Енгелс, Е. Хонекер), карти на разделения Берлин и Стената. Но дори да приемем, че става дума за известна соцсантименталност и меланхолия, Германия има нещо, което при нас радикално отсъства и което трябва да изградим, за да има истински смисъл разговорът за миналото. Тя притежава това, което може да се нарече инфраструктура на дебата, разговора, осмислянето. С други думи, цяла поредица от институции, места и мотивации за разговор, размяна на аргументи, изследвания на миналото, размисъл, създаване на памет. Негови места са публицистиката, науката, политиката, училището, университетът, музеят, изкуството.</p> <p>На местно ниво поредната нелепа идея на кабинета отново подсеща за идейния профил на ГЕРБ. Той, доколкото съществува, трябва да бъде анализиран като разпадаща се политинженерна конструкция. Идеологическият му пълнеж бе обект на скъпа, по-скоро чуждестранна инвестиция, но разбираемо, така и не &bdquo;покълна&rdquo; върху неподходящия терен. Интензивните и напоителни семинари и наръчници по идеологическа коректност не могат да произведат убеждения и ориентири там, където изцяло властва тръпката на кариерната възможност. Основната маса на формацията просто не излъчва никаква идейна енергия, а опортюнистичен хъс, чийто интензитет стряска. Началникът хвали Тодор Живков, друг прави конференции срещу комунистическия тоталитаризъм, трети се мъчи въобще да разбере за какво става дума. Забавно е и безразличието на външния инвеститор, който явно е склонен да &bdquo;захрани&rdquo; всякаква идеологическа селекция, която ситуацията би родила. Популярната теза на ГЕРБ за престъпния преход пък е отчетливо продължение на ляво/соц/посткомунистическите приказки от последните 20 години. Но това едва ли прави впечатление на актуалните &bdquo;десни&rdquo;. За последните години те така и не намериха за необходимо да кажат една добра дума за промените в страната след 1989-а или поне за хората, които ги направиха.</p> <p>През последните години вече станахме свидетели на едни спомени за социализма (&bdquo;Инвентарна книга на социализма&rdquo;), които обаче по-скоро се завихриха като меланхолично, припомнящо упражнение на конкретно поколение. Тръгнаха реминисценции за лютеницата на баба, първата тийнейджърска любов по време на летните ваканции на село и т.н. Сега мотивацията отново идва от разни спомени и дълбинни идентичности. Така замисленият музей единствено ще подреди пред своите експонати запленените меланхолици и ще остави съвсем оголена комунистическата муза, която вдъхновява най-елементарните и парализиращи реставрации. Трудното усилие е да създадем някаква инфраструктура на тази голяма тема, с която да стигнем до израстване. Иначе ще станем свидетели на поредното възпроизвеждане на познатия ни социален баланс между известните ни отдавна противници и ентусиасти на комунизма.</p>