- Автор: Николай Грозни
- 10 Sep 2020
- 117
- 29
През 1944 г. Джордж Оруел публикува в британското списание The Observer рецензия на книгата Пътят към крепостничеството от Фридрих Хайек, австрийски икономист и по-късно Нобелов лауреат по икономика. Рецензията на Оруел е двузначна – от една страна, той се съгласява с антисоциалистическата теза на Хайек, че колективизмът неизбежно води до тоталитаризъм, но в същото време отказва да подкрепи извода на Хайек, че единственият изход е свободен пазар и конкуренция. “Едва ли може да се каже прекалено често (по-скоро не се казва достатъчно често), че колективизмът не само не е изначално демократичен, а напротив, че той предоставя на едно тиранично малцинство такава власт, за каквато Испанската инквизиция дори не е сънувала”, пише Оруел. След което продължава: “Но той [Хайек] не вижда или отказва да признае, че за по-голямата част от хората завръщането към свободната конкуренция води до още по-долен и безотговорен деспотизъм от държавния. Проблемът с конкуренцията е, че някой винаги излиза победител. Професор Хайек отрича, че свободният капитализъм неизбежно води до монопол, но на практика това винаги е било така...”.
<p>Ясно е, че за Оруел както колективизмът, така и конкуренцията водят до монополизъм и тоталитаризъм. Първият въпрос е дали конкуренцията и колективизмът са две наистина фундаментално различни философии (първата твърди, че се бори за индивидуализма, а втората – за общото благо), или просто става дума за две наглед противоположни идеологии, които имат една и съща цел. Следващият въпрос е дали може да съществува монопол без някаква форма на колективизъм (вертикален йерархичен или хоризонтален егалитарен), или с други думи, без система за обезличаване на мнозинството, което обслужва елита. Ако колективизмът се дефинира като деиндивидуализиране на група хора с цел тяхното подчинение в служба на даден икономически, социален или културен монопол и власт, тогава в мрежата на колективизма ще се хванат всякакви риби – корпорация, колхоз, държава, култура, цайтгайст. </p>
<p>Интересът ми към архетипа на колективизма се породи в деня, в който за първи път постъпих на работа в корпорация. Бях на деветнайсет, студент по джаз композиция в Бъркли, а корпорацията представляваше верига от кафетерии, обслужващи университетите и колежите в Бостън. По стар американски обичай аз започнах от най-долното стъпало – от пъклено-тропическото подземие за миене на чинии и тенджери. Още щом нахлузих униформата, попаднах в едно странно измерение с натрапчив мирис на прогнил соцреализъм. Нищо не работеше както трябва – това беше повече от очевидно. Храната имаше вкус на добре накиснат във водни бои картон. Готвачите само чакаха удобен момент да се шмугнат в съблекалните и да изпият половин-един литър водка. Касиерката не можеше да смята, а пазачът на задния вход пускаше студенти и случайни минувачи на половин цена. Колегите ми в миялната идваха на работа надрусани и поддържаха тонуса, като пиеха кани с кока-кола, подсладена с ром от стаята, за кетъринг, чийто ключ беше откраднат от колегата, който правеше пици. Нашият супервайзър, Дейв, беше почитател на Grateful Dead, но даваше вид на човек с дълбок корпоративен опит – той пък ходеше да пуши трева в хладилното отделение. Ежедневно от склада изчезваха кашони с плодове и хранителни продукти. Звънът на счупени чинии беше толкова естествен, че Дейв дори не му обръщаше внимание. И докато изгладнелите студенти вдигаха скандали, че фантата е свършила, че шоколадовото мляко е топло или че в седемнайсетте контейнера с корнфлейкс няма точно този вид, който те са яли цял живот в къщи, пънчкард машината подпечатваше размерите на нашите мизерни заплати под зоркия поглед на Мис Пеги, шефката на кафетерията.</p>
<p>Мис Пеги, която беше съпруга на шефа на корпорацията, не пропускаше възможност да ме привика в своя офис и с патоса на партиен секретар да ми разясни принципа на свободната конкуренция. Знаеш ли, че в момента навън има цяла опашка от хора, бленуващи да мият чинии в подземието на колежа, Мис Пеги обичаше да пита, риторически, застанала пред снимката на своето арийско семейство и буркана с шоколадови курабийки, който тя допълваше периодично в кухнята. Веднъж, когато ме хвана да пия вода в коридора на подземието, тя изтича и подпечата работната ми карта, за да не ми плати нито цент до края на вечерта. Какъв си мислиш, че ще станеш, крещеше тя през прозореца на миялната. Музикант, отговорих аз с апокалиптичния апломб на Антон в <em>Балада за комуниста</em>. Мис Пеги изгрухтя и избухна в демоничен кикот. </p>
<p>С течение на времето разбрах, че в корпорацията има два вида хора – тези, които са непоправимо обезличени, и тези, които симулират обезличеност, за да могат да преживеят. Симулирането на работа беше цяла професия и аз, разбира се, реших да се уча от най-добрите. На втората година вече работех в кухнята, а на третата получих предложение да стана супервайзър. Дори и след като напуснах, без двуседмично предупреждение, аз продължих да усещам този странен дъх на прогнил соц навсякъде в Америка. Това естествено беше една олфакторна халюцинация, тъй като в Америка за соц не можеше да става и дума.</p>
<p>Мирисът, който аз разпознавах, беше мирисът на посредствеността, на униформеността, на колективомислието (groupthink, производна на думи като doublethink, crimethink, създадени от Оруел в романа <em>1984</em>), на естетическия пуританизъм, на автоцензурата, на конюнктурата, на следенето, на параноята, на грозотата: мирисът на колективизма. Yes, we can! Teamwork! Go team! Нима тези лозунги (един от тях президентски) не навяват спомен за фанатизирани първомайски манифестации? Групова йога, групова медитация, групова терапия, групов туризъм, групова параноя – всичко се прави групово, в паноптикона на колективомислието. Фейсбук е поредният проект на колективомислие, където можеш да лайкваш, но не можеш да дислайкваш и където платформата диктува да говориш за себе си в трето лице – като корпоративен слуга.</p>
<p>Никъде обаче колективизмът – като аброгация на индивидуалността и пришиване на индивида към метаегото на наложения цайтгайст – не се проявява така очевидно, както в изкуството. Авангардът на най-съвременната американската литература е съставен от безсрамни и брилянтно посредствени конформисти.</p>
<p><strong>Къде е Буковски сега да напсува всички – и бели, и черни, и нормални, и обратни? Къде са Керуак, Джон Фанти, Хънтър Томпсън, Бъроуз, Хъксли, Гинсбърг, Вонегът, Селинджър и Хенри Милър? Кой в Америка би издал сега Томас Бърнхарт и Фердинанд Селин, ако двамата бяха родени в Ню Йорк?</strong></p>
<p>Техният политически некоректен и нонконформистки изказ би им попречил да получат стипендия за магистърски курс по творческо писане, което от своя страна би им затворило пътя към големите нюйоркски издателства. Феноменът на курсовете по творческо писане сам по себе си е перфектен пример за начина, по който колективизмът формира съвременното изкуството. След като две години гледа как неговите колеги поправят в черновите му всяка дума и мисъл, която би могла да обиди някого или да внуши опасни емоции, младият американски писател е готов да пише, без да казва абсолютно нищо съществено. Това е предпоставка за преминаване на по-горно ниво в колектива на писателите, в който цайтгайстът, наложен от монополистите в книжния бизнес, се следва неотлъчно.</p>
<p>Резултатът е налице – навсякъде по света книжарниците са отрупани с десетки хиляди книги от американски автори, които следват едни и същи шаблони и съдържат фатални дози високо концентрирано бездарие. Както казва Оруел, проблемът с конкуренцията е, че някой винаги побеждава. И когато победи, конкуренция вече няма – има монопол (Penguin Random House, един от петте конгломерата, контролиращи американското книгоиздаване, притежава 250 издателства, осигурява 10 000 работни места и издава 15 000 книги на година), който диктува цайтгайста, цайтгайстът колективизира литературата, а писателите, желаещи да се включат в колектива, доброволно събличат своята индивидуалност и нахлузват униформите на посредствеността; след това автоцензурата, клишетата и надрусаната с антидепресанти проза идват от само себе си. Колективизмът в литературата и в изкуството не е място, където отиваш на работа, или договор, който подписваш след завършване на магистърска програма по творческо писане. Той е невидим – до появата на неговите плодове. </p>
<p>Посредствеността, разбира се, поражда определени проблеми – книжарниците масово фалират, литературните списания също, книжният бизнес залага само на изпитани формули и въпреки всичко непрекъснато губи пари. Това се случва в киното, музиката, пресата и навсякъде другаде, където съществува монопол и колективомислие. Къде са Чарли Паркър, Колтрейн, Майлс, Мингъс, Мънк, Долфи, тези гиганти, които създадоха нова музикална култура и традиция от пепелта на естетически банкрутиралата Европа? Ако бяха започнали да свирят след промените в криминалното законодателство, наложени от Бил Клинтън, сега всички те щяха да лежат в затвора за притежание на наркотици. Пуританизмът е едно от основните производни на колективизма. Пуританизмът води до грозота. Грозотата в изкуството върви ръка за ръка с грозотата в обществото – масово подслушване, доноси, тайни служби, лъжи, конспирации и тоталитаризъм. </p>
<p>Колективизмът е унищожил почти всичко уникално и индивидуално и е на път да затрие най-гениалните постижения на нонконформисткото американско изкуство, което дълги години беше последната алтернатива на една културно атрофирала Западна Европа. Вездесъщият цайтгаст сега налага конформизъм, автоцензура, поп култура и политически коректни мантри. Ако някой ден се събудим и всичко е грозно и отново мирише на прогнил соцреализъм...</p>
