Какво означават изборите за Републиканската партия?

<p>Дали републиканците са се справили с проблема си от 2012 година? Те спечелиха сенаторски кресла в червени** щати като Арканзас и Северна Каролина и в исторически пурпурни като Колорадо и Айова. Задържаха властта в два изключително важни щата &ndash; Флорида и Охайо, но загубиха важен губернатор в Пенсилвания, щат, в който мечтаят повече от десетилетие да надделеят отново на президентски избори. Републиканският губернатор Скот Уокър спечели с лекота третия си мандат в Уисконсин.</p> <p>Това са впечатляващи резултати, само че те най-вероятно няма да променят политическата карта през 2016. Обама въпреки всичко спечели Флорида, Охайо и Уисконсин през 2012 г. със същите губернатори и след две години гласоподавателите в тези щати може би просто са уморени от техните управници, както цялата нация е уморена от президента си днес. За нещастие на демократите гражданите най-вероятно ще бъдат още по-уморени от присъствието им в Белия дом след още две години президентство на Обама, но развръзката може да не бъде само една.</p> <p>Републиканските резултати в &bdquo;пурпурна&rdquo; Америка тази година са напълно очаквани, предвид контрастните настроения сред електората на президентските избори през 2008 и 2012 година &ndash; тези щати се наричат пурпурни, защото са своеобразно бойно поле и ако демократите не се представят добре на вота за президент, ще ги загубят. (За малко да изгубят мястото на Марк Уорнър в сената във Вирджиния на изборите миналата година). Вирджиния е щат на поврати и макар да изглежда, че клони към демократите, дори леко разколебаване на гласоподавателите може да го обърне към другата страна. В тази светлина не е задължително губернатор Маколиф да бъде плюс за Хилари Кинтън през 2016 година.</p> <p>Републиканците спечелиха важна победа в няколко сини щата в състезането за губернаторските места &ndash; Илинойс, Масачузетс и изненадващо &ndash; в Мериленд. Тези щати имат склонност да избират републиканци за управляващи на щатско ниво, но остават сини на президентските избори. Нито една от тези победи обаче не е вестител за завръщането на умереното &bdquo;североизточно&rdquo; републиканство на националната сцена. Нито, разбира се, загубата на Скот Браун в сенатските избори в Ню Хемпшир.</p> <p>Всичко това е абсолютно нормално - засилването на партията в опозиция и завръщането на много щати към републиканските си корени в последните години на двумандатно президентство. Ако това е случаят, тогава републиканците се справиха много добре на 5 ноември, без да се променят изобщо, но изправят ли се в бъдеще пред по-неблагоразположен електорат и не подберат ли добре кандидатите си, ще се върнат точно на позицията, където бяха през 2012, а именно като по-малко популярната от две проблематични партии.</p> <p>Тук се гнезди сериозен проблем. Консерваторите винаги са се дразнили от мисълта, че Джордж У. Буш въплъщава тяхната идеология, но най-вероятно е точно така &ndash; Джон Микълтуайт и Ейдриън Улдридж написаха в &bdquo;Икономист&rdquo;, че Буш всъщност е първият републикански президент, връстник на консерваторското движение &ndash; Никсън, Рейгън и Буш-старши са продукт на една по-стара среда. Консерватизмът беше отворен въпрос по тяхно време, на който Буш-младши отговаря през целия си живот чрез самоопределили се като консервативни мозъчни тръстове, списания, книги и политически блокове.</p> <p>При всичките му лични и опортюнистични отклонения определящата политика на администрацията му &ndash; намаляване на данъците, войни и разширяване на изпълнителната власт в името на националната сигурност &ndash; бяха като извадени от учебник на консерваторите. И затова те бяха доволни от него и винаги готови да го защитят от критиците му.</p> <p>Но след падането му изникна нуждата лицето и идеологията на Републиканската партия да се прекроят. След като цялата страна отхвърли Буш и подкрепи демократите през 2006 и 2008 година, неговата партия също го заряза, като през 2010 г. се обърна към &bdquo;Чаеното парти&rdquo; и един нов вид &bdquo;свободомислещи републиканци&rdquo; като сенатор Ранд Пол и Джъстин Амаш. Тези републиканци бяха малко, но станаха изразители на промяната в тона и политическите приоритети на партията, най-вече по отношение националната сигурност и външната политика. Лесно можем да си ги представим като новата вълна на бъдещето, ако тази партия изобщо има такова. Те олицетворяват един жизнеспособен консерватизъм в изключително пъстра държава, където марихуаната е легална, а подкрепата за еднополовите бракове е огромна. Антиавторитаризмът и отдадеността им на културния федерализъм се очертават като алтернатива срещу статуквото в партията. Без значение дали ще надделеят през следващите години, те със сигурност вече не са републиканците на Буш, които хората отхвърлиха през 2006, 2008 и 2010 г.</p> <p>Буш вече е изпята песен, а Барак Обама започна да демонстрира много интересни характеристики &ndash; както каза Брус Бартлет, Обама е нещо средно между умерен републиканец от стария рокфелерски тип и пряко продължение на Джордж У. Буш. Мощната анти-Буш вълна, която прекрои и двете партии в периода от 2006 до 2012 година, създаде една Демократическа партия, защитаваща политиката на Буш, която преди отричаше, и една Републиканска партия, която не подкрепя Обама, но не заради това, че е заприличал на своя предшественик. Днес републиканците отново могат да използват познатите си от десетилетия идеологически оръжия срещу един некадърен във военно отношение, разточителен, социално-либерален демократ. Тези оръжия бяха ефикасни в продължение на цяла вечност &ndash; докато бедствието Буш ги лиши от силата им &ndash; така че кой се нуждае от нови идеи?</p> <p>В партията има нови лица. Джони Ернст е на 44 години, Кори Гарднър - 40, Том Котън - на 37, много други също са от 30 до 40-годишни. Те са достатъчно възрастни, за да са идеологически оформени през 80-те и 90-те години, когато неоконсерватизмът тъкмо изгрява, но не достатъчно млади, за да се провалят като Буш вследствие на формиращ опит от детството. Те са поколението на Алекс Кийтън***.</p> <p>Могат ли тези 40-годишни представители на партия, чиято идеология е формирана от &bdquo;Фокс Нюз&rdquo;, гледана главно от хора на 68 години, да спечелят електората на бъдещето? Ще успеят, ако не се появят други, достатъчно добре организирани, за да ги конкурират. Добре смазаната машина на консерватизма остава изцяло в ръцете на хора, които смятат за единствена грешка на Джордж Буш това, че не е стигнал достатъчно далеч. Американският предприемачески институт за изследване на публичната политика се опитва да гледа по-леко на някои вътрешни реформи &ndash; за затворите, в защита на работниците, но е адски войнствен, стане ли въпрос за външна политика и точно толкова отдаден, колкото Буш, на въпроса за разширяването правомощията на изпълнителната власт. Млади републиканци като Том Котън са олицетворение на най-лошите черти на консерваторите и нито едно ново лице не изглежда да представя най-добрите такива.</p> <p>Републиканските реалисти и либертарианците имат много слаба &bdquo;инфраструктура&rdquo;, за да се захванат с огромните проблеми на войната и мира и прерогативите на законодателната и изпълнителната власт, а и за повечето либертариански институции &bdquo;изкормването&rdquo; на държавната регулация е по-важно от предотвратяването на която и да е война. Демократите междувременно отново са уплашени, че ще изглеждат прекалено миролюбиви &ndash; зле реализираната политика на &bdquo;неохотната интервенция&rdquo; на Обама научи неговата партия, че слабостта от Картъров тип е фатална. Това е вярно: мир чрез сила - точно това искат американските гласоподаватели. И демократите се връщат към своя отговор на Буш &ndash; Хилари Клинтън. Но женската от този вид може много скоро да се окаже по-смъртоносна от мъжкия.</p> <p>Все пак последната дума винаги има обществото, а то се е изморило от дългите войни, които Републиканската партия на Том Котън, изглежда, вещае. Пазарът за реализъм и антиавторитарна политика остава отворен. Но може ли някой да организира институциите и да намери подходящите кадри, за да постигне това? Ако не, съществува малък шанс самотен политик или малка група от либерални републиканци да пренасочат партията или дори държавата далеч от безсмислени войни. Ще се върнем към ерата на Буш и Клинтън, като единственият отцепник ще бъде Ранд Пол, както някога е бил и баща му. Така ще бъде, най-вероятно, докато котъновците и клинтъновците не загубят още една, дори по-голяма война, която ще вкара САЩ в нещо по-лошо и от Голямата рецесия. Тогава вече ще получим промяната, но без да се докоснем до надеждата.</p> <p>&nbsp;</p> <p>* Даниъл Макарти &ndash; главен редактор на сп. <em>The American Conservative</em>. Журналист по професия, той е работил и като интернет комуникационен координатор в предизборния щаб на кандидат-президента през 2008 година Рон Пол.</p> <p>** Според цветните карти, които показват резултатите от изборите в САЩ, червените щати са тези, където печелят републиканците, сините &ndash; където победата е за демократите, а пурпурните &ndash; където подкрепата за едните и за другите варира, но е почти изравнена.&nbsp;</p> <p>*** Алекс Кийтън &ndash; измислен герой от популярния в САЩ сериал &bdquo;Семейни връзки&rdquo;. Сериалът описва завоя на Щатите от културния либерализъм на 60-те и 70-те към консерватизма на 80-те. Президентът Роналд Рейгън веднъж заявява, че това е любимото му шоу.</p> <p><strong>Превод: Филип Каменов</strong></p> <p><a href="http://www.theamericanconservative.com/"><strong>http://www.theamericanconservative.com/</strong></a></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>