- 10 Sep 2020
- 50
- 4
Историята на Европейския съюз (ЕС) е разумно следствие от световната история, прагматичен резултат от прозрението, че не трябва да се допуска повторение на катастрофите от първата половина на ХХ век, които изцяло са продукт на национализма и на съперничеството между националните държави. Идеята е икономиките да се обвържат по такъв начин, че това да доведе до колективни действия, солидарност, траен мир и благосъстояние на общността.
<p>Рационалната основа на ЕС, следователно, е преодоляване на национализма чрез постнационално развитие, форсирано от наднационални институции. Какъв е проблемът днес? Съвременните политически елити на Европа отново лансират мислене в национални категории, нещо повече – лансират националистическа неприязън, а се чудят защо наднационалният съюз скърца и трещи. Когато наднационална политика се прави от политици, които на първо място защитават т.нар. национални интереси, това води до увеличаване на противоречията вместо до съвместно решаване на проблемите.</p>
<p>Настоящата криза на ЕС не е финансова – все пак е абсурдно на най-богатия континент изведнъж вече да не могат да се финансират инфраструктурата и общото благо, точно когато, исторически погледнато, е достигната най-високата точка в производството на обществено богатство. Не, имаме най-обикновена политическа криза, чийто симптом е финансовата криза, едно избиване на повърхността на национализма в иначе наднационалните институции на ЕС.</p>
<p>Съществуват всевъзможни представи за това какво е нация, включващи най-противоречиви чувства и фантазии, които поотделно не биха издържали проверката на реалния живот, затова не съществува и общовалидна дефиниция за „нация”. Материално доказуеми по отношение на понятието „нация” са единствено произведените исторически катастрофи.</p>
<p><strong>Нацията е абстрактна, Европейският съюз е конкретен</strong></p>
<p>Представете си, че един французин, един германец и един австриец разговорят помежду си. Споменава се понятието „нация”. И тримата кимат с разбиране. Всеки от тях смята, че на мига е схванал какво се има предвид. Всъщност обаче тримата разбират коренно различни неща под „нация”. Когато разговорът стига до „ЕС”, веднага започва спор, няма колективно кимане с глава, всеки разбира, очаква или се опасява от нещо различно. Не е ли гротескно? „Нацията” е абстрактно понятие, което всеки убедено възприема като нещо конкретно, „ЕС” е конкретен проект, за който се мисли в абсолютно абстрактни и отнесени категории. Дори най-изявените германски интелектуалци и най-новите френски философи не са застраховани от това при своите висши интелектуални летежи непрекъснато да кацат в низините на кръчмарското бръщолевене, за да се заредят с гориво.</p>
<p>След като противно на целия натрупан опит „националното” е здраво набито в главите на хората, излиза, че е твърде рисковано за политиците, чиито длъжности зависят от национални избори, да ги призовават: „Хайде сега, забравете празнословията за нация и национално! С Европейския съюз ще изградим по-рационални рамкови условия за съвместния ни живот!”. Макар и да разбирам този довод на европейските политици, аз ги презирам заради страхливостта им. Тя е глупава, тъй като всеки, който подхранва национализма „просто защото хората са си такива”, бива пометен от националистите. Глупава е, тъй като в Европейския съюз и в глобализирания свят националният гняв никога няма да може да бъде истински удовлетворен. А гневът ще се засили неимоверно, когато хората проумеят, че от самото начало „защитата на националните интереси” е една измама: в крайна сметка се защитават единствено интересите на националните политически и икономически елити.</p>
<p>Разбира се, има исторически моменти, когато за кратко се появява възможност за осъществяване на нещо, което преди това е изглеждало напълно нереалистично. След Втората световна война, след Аушвиц – като символ на най-ужасяващия резултат от национализма, настъпи един такъв момент. Със съзнанието, че случилото се никога не трябва да се повтаря, французи и германци взеха решение да се справят с Европа на враждебно настроените помежду си национални държави, като се откажат от суверенните си национални права и създадат една наднационална институция.</p>
<p>В началото беше Европейската общност за въглища и стомана, чрез която осъществяваха съвместен контрол над важните от военна гледна точка суровини. Така се въведе постнационалното развитие. Невероятно дръзко и много рисковано беше да се обясни в онзи момент на французите, че те – победителите, трябва да преотстъпят част от своя суверенитет на германците – на народа от престъпници! Но се случи. Германците би трябвало да си припомнят това с безкрайна благодарност.</p>
<p>С начинанието се бяха захванали хора, които наистина бяха на политическа висота. Днес техните визии намират място само в „неделни проповеди”, докато от понеделник до петък отново популистки се защитава фикцията „национални интереси”. В момента обаче е наложително да се предприеме радикална реформа в организационната форма на ЕС. Защото в същността си настоящата криза на ЕС е следствие на междувременно остарели компромиси в институционалната организация на общността: европейските национални държави се предадоха на наднационалните институции, но поставиха между Европейската комисия и Европейския парламент една институция, която системно пречи на постнационалното развитие, защитавайки националните интереси – това е Европейският съвет. Нарастващото противоречие между интеграцията и специалните национални желания в рамките на институциите на ЕС е причината за политическата блокада в Европа, от която произтичат съответно по-големи или по-малки проблеми, сред тях и бюджетната криза.</p>
<p><strong>Примитивна реторика</strong></p>
<p>Оттук нататък възниква въпросът дали наистина съществуват национални интереси. Има и контравъпрос. След като западногерманците вече не приемат, че трансферните плащания към новите провинции (бившата ГДР) трябва да продължат, нима ще построим отново Берлинската стена? След като баварците вече не приемат, че трябва да плащат повече в обединената държава, отколкото получават, нима веднага ще разпокъсаме Германия отново на малки държавици? Смешно е, а може би не е?! Но когато европейците от Германия трябва да гарантират кредити на европейците от Гърция, тогава започва абсолютно сериозно да се дискутира дали не е по-добре Гърция да бъде оставена да фалира и да бъде изхвърлена от еврозоната. Несериозно е.</p>
<p>Всъщност става сериозно само защото този въпрос се обсъжда по такъв абсолютно сериозен начин. Изумително е колко бързо могат да бъдат върнати към живот в Германия най-примитивните националистически предубеждения: <em>гърците</em> са мързеливи и корумпирани, докато <em>ние, германците,</em> работим усърдно и поддържаме бюджета си съгласно правилата. Нима Германия не си извади никакви поуки след 1945 година? Днес обаче говоренето по германските кръчми, открили свои филиали не само във в. „Билд”, но и във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”, шокира. Също така шокира и доближаването на реториката на определени части от политическите и икономическите елити до грухтенето на биячите от предградията.</p>
<p><strong>Германците спечелиха предостатъчно от гърците</strong></p>
<p>Щом отново е възможен такъв презрителен национализъм, трябва настойчиво да припомним няколко факта. Откъде идва гръцкият дълг? Значителна част от задълженията се дължат на това, че гръцката държава е пазарувала от Германия много скъпи и ненужни стоки, най-вече оръжия, т.е. военни играчки. Това беше майсторско постижение на германските търговци – да убедят една натовска държава, че трябва да се въоръжава срещу Турция, която също е член на НАТО. Държава, членуваща в ЕС, трябва да може да се защитава с оръжие срещу държава, кандидатирала се за членство в ЕС. В какво всъщност германците обвиняват гърците? В това, че са успели да им продадат безпрепятствено толкова оръжия, че гърците са фалирали.</p>
<p>Къде са в случая „националните интереси”? Германският данъкоплатец със сигурност не се чувства повече германец, когато Гърция се въоръжава ненужно. А гръцките данъкоплатци също нямат никаква полза от това, че тяхното правителство купува германски оръжия и подводници, заради които впоследствие им вдигат данъците и им намаляват заплатите, за да им кажат на всичкото отгоре, че достатъчно дълго време са живели над финансовите си възможности. Впрочем, гръцкият дълг възлиза на около 2% от европейския брутен вътрешен продукт – САЩ биха били доволни, ако Калифорния имаше такъв незначителен дълг.</p>
<p>Прави впечатление обаче каква безславна роля изигра в нарастващата криза Европейският съвет. Именно този Съвет попречи въвеждането на еврото да бъде съпътствано от единна икономическа и финансова политика. Всички бяха наясно, че единна валута без единна финансова политика е безсмислица. След това Съветът премахна и Маастрихтските критерии за стабилност, когато това стана удобно за Германия и Франция, тъй като те самите не можеха да изпълнят критериите. Така Германия и Франция искаха да избегнат предупреждението от ЕК, но точно това вдигна всички прегради пред нехайната бюджетна политика, заради която сега Германия си мисли, че трябва да накаже гърците.</p>
<p>И отново Съветът беше този, който, докато помощта за Гърция беше още евтина, я забави толкова дълго, че тя стана ужасяващо скъпа заради главозамайващото покачване на лихвите. Това също дава основание на всички, чиито ум и сърце са заети с ЕС, да стигнат до извода, че в момента е жизнено необходимо да се реформира институционалното устройство на ЕС, да се ограничи и в крайна сметка да се премахне Европейският съвет.</p>
<p>А когато средностатистическият германец попита: „Кой сега ще защитава моите национални интереси в ЕС?”, най-напред следва сам да си отговори какви всъщност са неговите интереси.</p>
<p>Дали например е в негов интерес, че парите му намаляват, защото германският канцлер пречи на единната европейска финансова политика заради убеждението, че трябва да пази финансовия център Франкфурт от „посегателствата на Брюксел”. Дали е в негов интерес, че Меркел след дълги колебания предлага едно „икономическо правителство”, което е чиста измама, защото това така наречено „икономическо правителство” вече е налице – срещата на върха на правителствените ръководители на големите държави в Европейския съвет. Тоест инструментът за разрешаване на кризата, който тя предлага, е Съветът, предизвикал кризата, да получи в допълнение и етикета „кризисен мениджър”. Предложението на Меркел звучи все едно да сложиш вълка да пази агнетата, наричайки го от днес нататък овчар.</p>
<p><strong>Нужна е европейска медийна политика</strong></p>
<p>Смущаващо е, впрочем, колко непрозрачно бяха представени тези прости факти в германските медии. „Меркел все пак <em>за</em> европейско икономическо правителство” беше подходящо заглавие, но никъде не беше отразено, че всъщност не се променя нищо друго освен името. Акцентирано беше единствено върху въпроса дали „ние, германците” ще трябва да отстъпим още суверенитет на Брюксел. Тук прозира огромен пропуск в политиката на ЕС: тотално е забравена европейската медийна политика. Един постнационален съюз, в който влияние имат само национални медии, може единствено да стесни хоризонтите в публичния дискурс!</p>
<p>Европейската медийна политика е жизненонеобходима. Какво би се случило, ако германските учители например бъдат информирани чрез европейски медии, че гръцки учители при почти еднакви разходи за живот получават само 800 евро месечно, от които трябва да отрежат 20% заради мърморенето на госпожа Меркел? Или ако германските таксиметрови шофьори разберат, че техните гръцки колеги взимат едва 500 евро месечно. Дали биха продължили тогава да повтарят като папагали глупостите за „мързеливите гърци, които живеят над финансовите си възможности”? Или по-скоро биха се солидаризирали с гръцките си колеги?</p>
<p>Да се върнем на интересите. След като средностатистическият германец установи какви са интересите му, той следва да избере и защитниците на своите интереси. Това обаче изисква реформиране на европейското избирателно право. В момента по отношение на европейската политика той избира два пъти, веднъж изобщо не го забелязва – при изборите за Бундестаг, а втория път не го интересува – при изборите за Европейски парламент. Нито един избирател, когато гласува за Бундестага, не се пита кой от водещите кандидати би провеждал разумна европейска политика. Но след вота избраниците седят в Европейския съвет и трябва да бъдат европейски политици!</p>
<p>На изборите за Европейски парламент избирателят пък може да гласува само за национални листи. Националните партии изпращат свои представители в Европейския парламент, на когото Европейският съвет е отнел изцяло парламентарните правомощия. Възможно е някой кандидат от национална листа да стане ангажиран евродепутат. Въпрос на късмет. Но в системата това не е предварително заложено като условие. Смятам, че европейската демокрация не трябва да зависи от късмета. Знаете ли, колко хора отиват в Брюксел като евродепутати през листите на националните партии само защото са се провалили във вътрешната политика и партиите им не знаят как да се отърват от тях? Не мисля, че Европейският парламент трябва да бъде сметище за отровни политически отпадъци. Но при това положение не е чудно, че огромен брой избиратели изобщо не се интересуват от него.</p>
<p>Договорът от Лисабон наистина засили ролята на Европейския парламент, но на твърде висока цена: едновременно се засили и укрепи ролята и на Европейския съвет – той получи свой собствен председател, което беше върхово постижение на политическата самоблокада. Сега Съветът има, така да се каже, двама председатели – правителствения ръководител на сменящата се председателстваща страна и своя постоянен председател. Към тях се прибавя председателят на Европейската комисия, който преди това минаваше и за „председател на ЕС”, но сега е изтикан в някаква паралелна вселена. Освен това имаме още председателя на Европейския парламент, чиято комуникация с имащата право на законодателна инициатива Комисия се смила удобно между воденичните камъни на Съвета. Това е една гротескна конструкция, това е грехопадението на Лисабонския договор. Засилената под натиск роля на Парламента беше изтъргувана срещу реалното блокиране на политиката на ЕС. Затова ще повторя отново какво трябва да се направи: премахване на Европейския съвет, предоставяне на Парламента на всички права, каквито трябва да има в условията на развит суверенен парламентаризъм, и избиране на евродепутати не на национално, а на регионално ниво. Нима не ни беше обещано именно това? Една постнационална Европа на регионите?</p>
<p>Братислава или Шопрон са много по-близки на виенчаните, отколкото Блуденц, например, или Клагенфурт. Какви национал-патриотични интереси могат да споделят жителите на Виена с жителите на Блуденц или Клагенфурт? Ако те имат общи интереси, това едва ли е свързано с „Австрия”. С други думи, регионите, които естествено не се ограничават от и без това изчезващите национални граници, избират депутатите в Европейския парламент. Парламентът избира комисарите. Комисията – единствената истинска европейска институция днес, изработва проектозакони и директиви, които впоследствие се гласуват в Парламента.</p>
<p><strong>Национализмът отмира</strong></p>
<p>Така ще бъдат дефинирани големите рамкови условия, финансовата, икономическата и данъчната политика, а онова, което може да се решава на регионално ниво, ще остане за регионалните парламенти. Всичко това би било понятно и прозрачно, би засилило европейското самосъзнание на всеки отделен човек, но би съответствало и на усещането му, че като европеец е здраво свързан със собствения си регион. Национализмът отмира, в средносрочен план могат да бъдат премахнати и националните парламенти. В една такава Европа няма да има нужда да се борим с разни ирационални явления, като например с това, че за да защити своя финансов и спекулативен пазар в Лондонското Сити, господин Камерън може да блокира единната европейска финансова политика, независимо че държавата му дори не членува в Европейския валутен съюз. Тогава той би могъл да се концентрира върху въпроса защо заради националната му политика половин Великобритания гори. Следователно такава Европа би била много по-полезна за всички.</p>
<p>На когото това му звучи твърде утопично, ще кажа: Римските договори изглеждаха още по-утопични година преди подписването им, падането на Берлинската стена беше пълна утопия ден преди да се случи. Ако нашето поколение има някакъв исторически опит, то той е, че т.нар. прагматичен разум на т.нар. реалисти драматично стана за смях. Въз основа на опита ни ние сме длъжни непрекъснато да подвикваме на политическите елити: „Мислете за Римските договори и си спомняйте за падането на Берлинската стена! Винаги може да се направи много повече от това, което вие смятате за възможно!”</p>
<p>С настоящите политически елити обаче премахването на Европейския съвет няма да бъде възможно. Вероятно най-напред всичко ще трябва да се срути до основи, „неделните” политически проповедници ще трябва да застанат пред димящите развалини на своята политика – и едва тогава да се издигнат до висотата отново да кажат съвсем смутено: „Искаме да изградим свят, в който това никога да не може да се повтори!”</p>
<p> </p>
<p>* <em>Роберт Менасе е австрийски писател, есеист, преводач и драматург. Носител на много международни награди, сред които Златен знак на Виена за особени заслуги. Роден е през 1954 г. във Виена. Следвал е германистика, философия и политология във Виена, Залцбург и Месина. През 1980 г. защитава докторат на тема „Присъствието на страничния наблюдател в литературния процес”. Преподавал е 7 години като гост-доцент в Института по теория на литературата в Университета в Сао Пауло, Бразилия. </em><em><em>Роберт Менасе има 4 книги, издадени на български език. Бил е два пъти в България.</em></em></p>
<p><em><em>Текстът е публикуван в електронното издание на Ди Цайт. Превод от немски език: Мария Дерменджиева<br /></em></em></p>
