- Автор: Катлийн Хейл, theguardian.com
- 10 Sep 2020
- 100
- 11
Писателка се изправя срещу най-върлия си онлайн критик.
Когато в интернет се появява критична рецензия за първата й книга, Катлийн Хейл е предупредена да не отговаря на нейния автор, но скоро открива, че e затънала твърде дълбоко
<p> </p>
<p>В месеците преди да излезе първият ми роман, направо се бях побъркала – дори истинските луди пресичаха улицата, за да не се разминат с мен. Нервничех, говорех си сама, пренаписвах пасажи от книгата си, нищо че вече беше пратена за печат. Спомням си момента, в който редакторката ми показа завършената версия на романа. Взех книгата в ръцете си и веднага започнах да правя корекции по страниците.</p>
<p>– Не! – каза тя твърдо, като взе химикалката от ръцете ми. – Катлийн, разбираш, че не мога да правя повече промени, нали?</p>
<p>– Просто се шегувах – излъгах аз. След това се наложи редакторката да използва груба сила, за да изтръгне книгата от ръцете ми.</p>
<p>Много писатели наричат моето състояние „следродилен стадий” – романът е своеобразно новородено, за което си налагаш да се чувстваш щастлив. Но аз виждах книгата по-скоро като част от самата мен, която скоро щеше да бъде изложена на показ.</p>
<p>– Вълнуваш ли се за романа си? – питаше ме майка ми често с напевен глас.</p>
<p>– Уплашена съм – отговарях й аз. </p>
<p>Разтревожена, започнах да проверявам в goodreads.com, сайта за онлайн ревюта на книги, собственост на Amazon. От издателството „Харпъртийн” бяха изпратили копия на романа ми на блогъри и исках да видя какво мислят за него те. Колеги ме предупреждаваха да не правя това, но не ги послушах. Скоро дневните ми визити в сайта станаха прекалено много – граничеха с безкрайността.</p>
<p>Повечето потребители даваха на романа ми или една, или пет звезди – нямаше средно мнение. „Е, това все пак е странна книга – напомнях сама на себе си. – Става въпрос за момиче с посттравматично стресово разстройство, което се бори срещу престъпността.” Успокояваше ме фактът, че все пак не всички оценки бяха една звезда.</p>
<p>Веднъж, докато пишех и едновременно триех един и същи пост в Туитър (редакторите ме бяха посъветвали да си създам „интернет присъствие”), на монитора ми се появи малка снимка. Жена – млада, красива, с идеален тен, тъмна коса и прекрасна усмивка. Профилът й в Туитър разкриваше, че е блогър, който пише за книги всеки ден между шест и дванадесет часа вечерта, но публикува най-вече постове за сериала „Клюкарката” (Gossip Girl). Според информацията, която беше оставила в сайта, бе учителка на десетокласници, съпруга и майка на две деца. Името й беше Блайт Харис. Тя ми писа, че има някои идеи за следващата ми книга.</p>
<p>„Супер, Блайт, благодаря ти! – отговорих аз. Опитвах се да бъда близо до читателите си, като ги молех да ми дават творчески идеи в Туитър. – Пиши ми дори и най-странното, което ти дойде наум!” – И й обещах да го включа в продължението на романа.</p>
<p>Стана ми интересно какво мисли Блайт за книгата ми и бързо издирих профила й в goodreads.com. Беше й дала една звезда. „Ех!” – казах си аз и започнах да чета какво е написала за нея.</p>
<p>„Мамка му! – споделяше тя. – Мисля, че тази книга е ужасно написана и обидна, цялата й концепция е отвратителна.”</p>
<p>Блайт предупреждаваше читателите, че героите на романа ми едва ли не оправдават изнасилвачите и леките жени. Обвиняваше ме, че се подигравам с домашното насилие и посттравматичния стрес. „Мога да заявя със сигурност, че това е една от най-лошите книги, които съм чела тази година – пишеше тя, – а може би и в целия си живот.”</p>
<p>Други потребители на сайта бяха писали под ревюто й, че са смятали да прочетат книгата ми, но сега са се отказали. Или пък, че са харесали романа, но разбират какво има предвид Блайт и сега намаляват оценката, която са му дали.</p>
<p>„Изнасилването е представено като нещо нормално – обясняваше Блайт на един от потребителите. – Посттравматичният стрес е показан безчувствено, домашното насилие е използвано за шеги и подигравки, както и психичните заболявания.”</p>
<p>„Но в книгата ми няма нищо, свързано с изнасилване” – мислех си аз. Опитвах се да се сетя къде съм сбъркала. Искаше ми се да редактирам с магическа пръчка всички копия на романа – „Няма да се подигравам с посттравматичния стрес”. Даже щях да добавя реплика на някой от персонажите ми – „Защото това би било неправилно!”.</p>
<p>В дъното на сайта си от Goodreads отбелязват следното: ако сте се вписали като автор, а не като читател, името ви се показва под всяко лошо мнение за ваш роман – „Наистина не ви препоръчваме да коментирате тази рецензия дори ако само искате да благодарите на рецензента. Ако мислите, че тази рецензия е против правилата на сайта, моля сигнализирайте ни. Ако все пак наистина желаете да публикувате ваш коментар, моля, натиснете тук (но отново не ви го препоръчваме!)”.</p>
<p>Скоро щях да разбера защо.</p>
<p> </p>
<p>***</p>
<p> </p>
<p>След като изслуша мрънканията ми за лошата рецензия, мама ми показа сайта stopthegrbullies.com, накратко STGRB. Там Блайт фигурираше в списъка на така наречените „груби рецензенти” – огледален списък на този на „грубите писатели” в goodreads.com. Атина Паркър, един от създателите на STGRB, ми обясни, че „грубите писатели” обикновено са автори, които, без да знаят, са нарушили някое неписано „правило”. След като един писател е заклеймен като „груб”, неговата книга влиза в черния списък на литературните интернет блогъри. </p>
<p>В моя случай аз станах „груб писател”, защото съм писала на теми като посттравматичен стрес, секс и лов на елени, без да включа нравоучителни коментари в романа си.</p>
<p>– Блайт атакува онлайн четиринадесетгодишно момиче през май 2012 година – разказа ми Паркър. – Детето беше написало положителна рецензия за книга, която тя бе оплюла. В нея то си бе позволило да добави: „Мили злобари, всеки си има собствено мнение, но да го изразява по профанен начин не е възпитано. Може да обидите хората”.</p>
<p>В отговор Блайт събрала последователите си, които започнали да коментират под публикацията на момичето, стигайки дори до псувни.</p>
<p>Оказа се, че не само Паркър и това момиче са имали проблеми с Блайт. Един мой приятел редактор ме посъветва да се свържа с други писатели, които са били охулени от нея. Само една от тях се съгласи да говори с мен, но единствено в случай че остане анонимна.</p>
<p>Нека я наречем Патриша Уинстън.</p>
<p>– И ти ли познаваш Блайт? – попитах я аз.</p>
<p>– Боже мой! Не се занимавай с нея. Ще те унищожи! – отговори тя.</p>
<p> </p>
<p>***</p>
<p> </p>
<p>Успехът на писателската професия се измерва от субективното мнение на публиката. Но както Патриша заключи, ако ти пука твърде много какво мислят за теб, ще изглеждаш твърде нарцистичен. Някой комик на сцената би се справил с грубия зрител в публиката, но онлайн етикетът забранява на писателите да отговарят по какъвто и да е начин на негативните коментари.</p>
<p>През следващите седмици отровата на Блайт и последователите й продължаваше да действа. Всеки път, когато някой признаеше в goodreads.com, че харесва книгата ми, те възразяваха, позовавайки се на нейната рецензия. Тези, които наистина ненавиждаха романа, публикуваха мненията си на страницата ми в Туитър. Нещата стигнаха дотам, че благата ми майка, която също следеше как се приема книгата ми, пожела да разбере повече за Блайт Харис. „Кои са тези хора? – попита ме тя, след като, без да иска, беше влязла в профила ми в Туитър. – Не знаех какво натискам! – крещеше по телефона. – Добре, добре излизам от сайта, но не харесвам тези хора!”</p>
<p>Същия този ден Блайт започна да осмива всичко, което публикувам, в Туитър. Ако й отговорех, щях да се издам, че съм търсила името си в тази мрежа, което щеше да бъде прекалено жалко. Вместо това се тъпчех с бонбони и я следях по интернет. Разглеждах профилите й в Туитър и Инстаграм, четях рецензиите й, гледах снимките на сладките, които е правила. Блайт се хвалеше, че е едва ли не единственият човек, който излага на показ истинското си име и професия онлайн. Интересът ми към нея и омразата ми към самата мен се увеличаваха. Напомнях си, че има много по-ужасни неща от свирепи блогъри (ракът например) и че хора са стигали до по-голяма деградация от тази да се превърнат в писатели. Но все пак умирах да й отговоря.</p>
<p>Патриша ме предупреждаваше, че точно това иска Блайт, и Атина Паркър беше съгласна. „Грубите рецензенти” искат да примамят автора да каже нещо, каквото и да е, което после да бъде извадено от контекста. Следващата стъпка за блогърите е да започнат „фазата на унищожение на кариери”.</p>
<p>– Това истина ли е изобщо? – попитах Патриша в чата.</p>
<p>– ДА! ИМА ТАКАВА ФАЗА. УЖАСНО Е. НЕ Й ОТГОВАРЯЙ! </p>
<p>И излезе от чата.</p>
<p> </p>
<p>***</p>
<p> </p>
<p>Защо хейтърите са хейтъри. Неотдавнашни изследвания на университета в Манитоба показват, че грубияните в интернет имат някои сходни черти с педофилите и серийните убийци. Колкото повече си мислех за Блайт, толкова по-често се сещах какво каза Сара Силвърман* в едно свое интервю за „Ентъртейнмънт Уийкли”: „Един тип изведнъж изкрещя „Аз!” по средата на изпълнението ми, и то с особен сърцераздирателен подтекст. Беше невероятно.” В подобна ситуация попаднал и нейният любимец Хауърд Стърн в своето радиошоу. Един от слушателите му, от онези, дето внезапно изкрейзват в ефир, извикал точно преди да му затворят, с ужасяващ заекващ глас: „Аз съществувам!”.</p>
<p>Имах усещането, че мотивите зад грубиянството по интернет, троленето, хейътърството са същите, поради които хората правят всичко останало. Защо да пиша или да си търся името по интернет търсачките като че ли това е някакъв вид професия. Но и аз, и Блайт имахме нещо общо – умирахме за публичното внимание.</p>
<p>Емпатията обаче не успяваше да развърже моряшките възли в стомаха ми. Все още исках да говоря с Блайт, а и самоконтролът ми бавно, но сигурно отслабваше. Един следобед, доста наквасена с бърбън и току-що прочела публикацията на Блайт за почти завършения й ръкопис, се изказах под нея колко много ме дразнят злостно критичните рецензии, но пък какво облекчение е, че блогърите също искат да станат писатели.</p>
<p>Туитърът ми веднага избухна. Блогъри, които се отнасяха с добри чувства към мен, се бяха почувствали засегнати. Тези, които ме ненавиждаха, вече имаха извинение за дълги текстове, в които се жалваха каква кучка съм била и обясняваха, че:</p>
<p>• Рецензиите са за читатели, а не за автори.</p>
<p>• Не е коректно авторите да комуникират с рецензентите.</p>
<p>• Злобните негативни рецензии са абсолютно нормално явление, стига да са свързани с романа.</p>
<p>„Извинявайте! – заявих аз в Туитър. – Нямах предвид всички блогъри, а само тези, които се хвалят с ръкописите си.” Отговорих още няколко пъти, като се закопавах все повече. Цял следобед търпях обидите на тийнейджърки и лелки и приемах извинения от други блогъри, които обаче не смееха да ме подкрепят публично, защото ги беше страх. Изпратих извинение по имейла на блогър, който все още ме харесваше. Когато той го публикува в своя Туитър, хората се кротнаха и пощата ми спря да се пълни с обидни писма. Но оценките от една звезда продължаваха и вече ме наричаха „груб писател”. Книгата ми дори още не беше излязла по книжарниците, а имах чувството, че вече всички мразят и нея, и мен.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/43953_rFciQRykqrTBWJncY7fKumGaBHA5xH.jpeg" /></p>
<p><em><strong>Частица от мен искаше Джуди да ми каже: „Аз съм Блайт”, да ми даде обяснения, да се посмеем заедно и накрая да станем приятелки, макар и при такива необичайни обстоятелства.</strong></em></p>
<p> </p>
<p>***</p>
<p> </p>
<p>Няколко дни по-късно се обадих на приятелката си Сара, за да поговорим, докато се напивам и гледам телевизия. Отваряйки нов интернет прозорец, без да осъзнавам, отново започнах да следя Блайт Харис. Не знам защо, но никога не бях търсила името й в Гугъл. Когато го направих, не излезе никаква информация – беше малко странно, тъй като все пак тя работеше в гимназия.</p>
<p>– Чакай малко – измърморих, докато се пресягах да взема чашата с бърбън.</p>
<p>– И после не знам, просто полудях – разказваше Сара. – Избухнах...</p>
<p>– Какво каза? – попитах разсеяно, докато си мислех какво знам за Блайт – за нейните безбройни снимки и рецензии. И изведнъж се сетих, че за да ги напише, са й нужни часове, много часове. Единствената снимка, която ми изглеждаше автентична, беше тази на кучето й шпиц. Реших, че една съпруга, майка на две деца, не разполага с време, за да пише всекидневно от шест до полунощ. Освен това забелязах, че профилите на Блайт в различните сайтове не се припокриват – в единия пишеше, че е учителка на осмокласници, а в другия на десетокласници. Повечето качени от нея снимки бяха на кучето й.</p>
<p>– Полудях – разказваше Сара. – Полудях и му се развиках. Не помня кога за последно съм крещяла на сваляч. Впрочем добре ли си? – попита ме тя, тъй като не бях казала нищо от няколко минути.</p>
<p>– Добре съм – излъгах, докато отварях със зъби кутия соленки. Но се чувствах много странно, а бърбънът бълбукаше като лава в стомаха ми.</p>
<p>Дали Блайт Харис изобщо беше реален човек?</p>
<p> </p>
<p>***</p>
<p> </p>
<p>През следващите няколко месеца книгата ми излезе, други събития ме разсейваха и успявах да се въздържам да влизам в goodreads.com. Един ден от читателски клуб ми поискаха интервю и предложиха аз да избера блогъра, който да го направи.</p>
<p>– Блайт Харис – казах веднага аз. Познавах много готини блогъри, но все още умирах да се изправя срещу Блайт очи в очи.</p>
<p>От клуба попитаха дали ще им подаря няколко екземпляра от книгата ми с автограф, аз се съгласих и те ми дадоха адреса на Блайт.</p>
<p>Къщата, която видях на картата в Гугъл, изглеждаше много малка, за да побере всички помещения от снимките, които Блайт бе публикувала. А според телефонния указател в района не живееше човек с такова име. Адресът беше на жена, която тук ще нарека Джуди Донофрио, 47, а не 27-годишна – възрастта на Блайт, според интернет проучването ми, която беше вицепрезидент на компания, специализирана в инвалидни застраховки. Хрумна ми, че най-вероятно съм била обиждана и критикувана от човек с фалшива самоличност. Писах на Патриша по чата: „Мисля, че сме жертви на кетфиш**”.</p>
<p>Патриша ме попита откъде съм сигурна, че Джуди Донофрио просто не е наела къщата от Блайт. Признах, че е малко вероятно да съм права. Защо някой, който продава осигуровки срещу физически увреждания, ще се прави на учител по интернет?</p>
<p>– Има само един начин да разбереш – каза ми Сара. – Иди и говори с нея.</p>
<p>„НЕ ГО ПРАВИ!” – предупреди ме Патриша.</p>
<p>„Значи не искаш да говориш с нея?” – отговорих аз.</p>
<p>„НЕ. СТИГА ВЕЧЕ. ОТКЪДЕ ИЗОБЩО СИ СИГУРНА, ЧЕ СИ ПРАВА?” – писа ми тя.</p>
<p>„Не съм” – отговорих аз и влязох в сайт, за да взема кола под наем.</p>
<p> </p>
<p>***</p>
<p> </p>
<p>Планирах да посетя Блайт с колата в близките месеци. Отлагах нарочно, надявайки се да разбуля мистерията, без да се налага да се виждам очи в очи с нея. Пратих й съобщение чрез читателския клуб, в което я помолих да направим интервюто през видео чат. Блайт изчезна за месец, след това обясни на клуба, че има семейни проблеми и няма време да се занимава с видео чатове.</p>
<p>Предложих да говорим по телефона, но тя се изплъзна, като каза, че щяла да заминава за Европа. Европа ми се стори доста мъглява дестинация за възрастен човек, който планира ваканцията си. Няколко вечери след това обаче видях, че Блайт е качила снимки от Гърция. Нощният Акропол. Гледка към морето. Кутийка ореховки, държана от мистериозна ръка.</p>
<p>Снимките ми изглеждаха фалшиви – от тези, които лесно можеш да намериш в Гугъл, но после Блайт си качи снимка, на която беше в хеликоптер. Жената на нея беше същата от профилната й фотография в Туитър.</p>
<p>„Мамка му!” – казах си. Ами ако беше истинска и просто беше дала на клуба грешен адрес?</p>
<p>След това Джуди качи на страницата си във Фейсбук снимки от почивката си в Ню Йорк. Видях, че нейната ваканция е започнала в същия ден, в който Блайт е заминала за Гърция.</p>
<p> </p>
<p>***</p>
<p> </p>
<p>Денят, в който бях планирала да навестя Блайт, наближаваше и реших, че ми трябва експертен съвет как да се държа на предстоящата си среща с измамник на живо. Обадих се на Нев Шулман, продуцент и водещ на шоуто по MTV „Кетфиш”, в което той помага на хора да се видят очи в очи със своите интернет гаджета и врагове – почти всички се оказват с фалшива самоличност. Може би той щеше да помогне и на мен.</p>
<p>– От всички кетфишъри, с които съм си имал работа, само един не беше предупреден, че отивам да го посетя – обясни ми Шулман, очевидно шокиран, че възнамерявам да се появя при Блайт без предупреждение. Въпреки това ми даде няколко съвета:</p>
<p>– Тази жена е свикнала да седи пред компютъра и да говори каквото си пожелае, без да поема никаква отговорност за думите си. Тя никога не вижда лице в лице хората, които критикува и обижда. Няма представа, че е наранила чувствата ти, а и изобщо не й пука.</p>
<p>– Как разбра, че ме е наранила? – попитах аз.</p>
<p>– Защо иначе ще тръгнеш да я търсиш – отговори той.</p>
<p>Посъветва ме да не говоря за „проблемите” си още на първата ни среща.</p>
<p>Шулман използваше толкова често думата „проблеми”, че реших да потърся помощ и от друг специалист, а именно доктор. Бившият режисьор Майкъл Рич преподава педиатрия в медицинското училище на Харвард и води лекции по „Общество, човешко развитие и здраве”. Освен това завежда отделението по педиатрия в детската болница на Бостън и има сайт на име „Попитайте медиатъра***”, където родители търсят помощ срещу интернет измамите с фалшиви самоличности и грубото и вулгарно поведение по сайтовете. Тъй като моят проблем имаше много общо с тези, с които той се занимава, докторът се оказа чудесен източник на информация.</p>
<p>– Интернет не те прави луд – каза ми той. – Но може да луднеш по него.</p>
<p>Идеята, че все още не съм луднала, беше успокоителна. Поведението ни онлайн обикновено е огледало на държанието ни в истинския свят. Аз все още бях на себе си, макар и уголемена до непривлекателни размери.</p>
<p>Попитах Рич за пациентите, които са пострадали от кетфишъри – какво са изпитвали в месеците след разкриването на фалшивата самоличност?</p>
<p>– Депресия, тревожност. Обикновено вместо да намалят престоя си в интернет, те го увеличават още повече. – В миг трескаво изключих три прозорчета на браузъра си, свързани с Блайт Харис. – Стават прекалено бдителни, постоянно си проверяват телефона. Обикновено злоупотребяват с различни вредни субстанции. – Реших да отменя плана си тази вечер да се опияня с коктейли. – Резултатите винаги варират, разбира се, но обикновено са деструктивни – заключи Рич.</p>
<p>– Супер – отговорих аз, като отново проверих адреса на Блайт.</p>
<p> </p>
<p>***</p>
<p> </p>
<p>Паркирах пред дома на Джуди. Приличаше на къща от някоя книга – с капаци на прозорците и с хубава цветна градина. Едва сега осъзнах, че нямам дори бегла представа какво да кажа и че май трябваше да донеса подарък. Щеше ми се да развея белия флаг.</p>
<p>Претърсих чантата си, но единственото, което намерих освен тампони и тетрадки, беше малка книжка на Ана Куиндлън, която ми бяха подарили – „Кратък наръчник как да бъдем щастливи”. Да й предложа точно тази книга може би щеше да изглежда като пасивно-агресивно действие, но си помислих, че е по-добре от нищо.</p>
<p>Преди да успея да размисля, бързо тръгнах към двора на Джуди. Розов суичър лежеше на предната седалка на паркираната в градината мазда, а отзад се виждаше дебела папка, пълна със застрахователни документи. Изведнъж чух по чакъла зад мен да тракат гуми – по улицата минаваше полицейски микробус. За момент ми мина мисълта, че ще ме арестуват, но бусът не спря. Полицаите просто правеха обиколка на спокойния квартал, където единственият подозрителен субект бях аз.</p>
<p>Стигнах до входната врата. Чу се кучешки лай и веднага се сетих за шпица на Блайт. Дали беше същото куче? Звънец нямаше, а като погледнах отблизо, градината ми се стори прекалено обрасла. Почнах да усещам неприятна топлина и ме удари клаустрофобията. Тъпата книга трепереше леко в потните ми ръце. Все още се чудех дали да почукам.</p>
<p>Пердетата бяха спуснати, но забелязах фигурата, очертаваща се зад тях. Наблюдаваха ме.</p>
<p>Лаенето спря.</p>
<p>Оставих книгата на стъпалата и се оттеглих.</p>
<p>Оценявам това си ходене до къщата на Джуди като тотално дъно в моя – смея да твърдя – привилегирован живот. През следващите седмици смятах, че отговорът на загадката „Блайт Харис” е просто „Катлийн Хейл е луда”, и за да сме честни, това беше логично обяснение. Но скоро открих, че не е единственото.</p>
<p>Докато размишлявах дали наистина не съм полудяла, продължавах да разглеждам профилите на Блайт и Джуди в социалните мрежи. И забелязах нещо, което преди бях пропуснала – Блайт беше качила снимки на кучетата на Джуди, дори използваше техните имена – Бентли и Байли – но твърдеше, че са нейни.</p>
<p>Изпратих снимките на Патриша. „Това е краят на една цяла епоха” – написа ми тя по чата на goodreads.com. Никога не е била толкова спокойна през последната една година.</p>
<p>Вместо да се връщам до къщата на Джуди, според мен най-сериозното нарушение на благоприличието, което някога съм правила, реших да й се обадя в службата. Сара и аз репетирахме разговора.</p>
<p>– Какво изобщо се очаква да кажа? – не спирах да питам аз.</p>
<p>– Просто се направи на телефонен анкетьор – каза Сара.</p>
<p>– Значи сега аз я да баламосвам.</p>
<p>Обадих се на номера и щом попитах за Джуди, операторът ме пренасочи.</p>
<p>– Обажда се Джуди Донофрио – каза тя.</p>
<p>Обясних й, че правя анкети по телефона. Тя ми се стори подозрителна, но все пак се съгласи да отговори на няколко кратки въпроса.</p>
<p>– Така ли се пише името ви? – попитах и го казах буква по буква.</p>
<p>– Следващият въпрос! – излая тя, без да ми отговори.</p>
<p>– В Насау ли живеете?</p>
<p>– Не. – Страницата й във Фейсбук твърдеше обратното, а и къщата й се намираше там. С две думи, лъжеше, но не я притиснах.</p>
<p>Попитах я дали е вицепрезидент на компанията.</p>
<p>– Не мога да ви помогна. Лек ден.</p>
<p>– Използвате ли името Блайт Харис, за да пишете в литературен блог? – Почувствах се като онзи тип, който изкрещял „Аз съществувам!” в шоуто на Хауърд Стърн.</p>
<p>Мълчание.</p>
<p>– Не – отговори тихо тя.</p>
<p>Отново мълчание.</p>
<p>– Коя е Блайт Харис? – Тонът й внезапно се промени – сякаш вече не й беше неудобно да разговаряме.</p>
<p>– Тя е литературен блогър – отговорих аз. – Използвала е вашия адрес.</p>
<p>– Литературен блог... да, мисля, че се сещам какво значи това.</p>
<p>– Е...</p>
<p>И двете измърморихме колко странно е всичко това.</p>
<p>– Използва снимки на вашите кучета – добавих, чувствайки се като най-извратения психопат на света, но и с ясното усещане, че може би разговарям с още по-страшен такъв. – Тук имам информация – продължих, правейки се, че ровя из бележки, макар тя да не можеше да ме види, – че имате шпиц, както и още едно куче... Тя използва техни снимки, публикувани от вас.</p>
<p>Джуди ахна:</p>
<p>– Аз наистина имам шпиц!</p>
<p>– Използва и адреса ви – повторих аз. – Имате ли деца, които се подвизават под различни имена онлайн? – Вече знаех, че е майка на двама тийнейджъри.</p>
<p>– Имам, но те вече не живеят тук – пелтечеше тя по телефона. – Знаете ли какво? – добави. – Аз съм Джуди, но не знам коя е тази Блайт Харис и защо използва мои снимки и информация. – Чувах мляскане по телефона, най-невъзмутимо бе започнала да яде. – Не можете ли да я докладвате някъде?</p>
<p>– За съжаление това не се смята за престъпление. Нарича се кетфишинг.</p>
<p>Не знаеше значението на тази дума, така че започнах да й го обяснявам – на човек, който най-вероятно от доста време го прави! </p>
<p>– Често явление е – казах аз.</p>
<p>– Някога, много отдавна, обичах да си поръчвам книги – заяви тя с пълна уста.</p>
<p>Казах й да провери профилите на Блайт Харис в интернет, тъй като там има снимки, които би следвало да разпознае. Не изглеждаше особено заинтересувана.</p>
<p>Попитах я кога за последно е получавала книги от издателства. </p>
<p>– Преди много години – отговори ми тя.</p>
<p>Час след разговора ми с Джуди Блайт Харис изтри профила си в Туитър. Мой познат от издателска къща ми каза, че Джуди е получавала книги от тях през цялата година – последната й бил изпратена преди две седмици.</p>
<p> </p>
<p>***</p>
<p> </p>
<p>– И така – попитах Нед Шулмън, след като му представих доказателствата, – добър ловец на кетфишъри ли съм?</p>
<p>– Наистина ли държиш да ти го кажа? – попита ме той. – По-интересното в случая са въпросите без отговор, като например защо изобщо го е направила? Това върши нашето шоу. Дава на хората пълна развръзка.</p>
<p>– Да, така е – съгласих се аз. От една страна бях доволна, че Блайт Харис се оказа измамница. Но частица от мен искаше Джуди да ми каже: „Аз съм Блайт”, да ми даде обяснения, да се посмеем заедно и накрая да станем приятелки, макар и при такива необичайни обстоятелства. Мистерията все още не беше напълно разнищена.</p>
<p>– Изкушава ме вариантът пак да й се обадиш и да й кажеш коя си всъщност – продължи Шулман. – Ще ми се да науча повече за нея – тези хора са много интересни. За живота, който водят, и личностите, които създават, е нужно голямо въображение, изявен интелект.</p>
<p>И така, аз се обадих на Джуди отново и този път признах коя съм и че знам, че тя е Блайт Харис.</p>
<p>Тя се развика, че това не е вярно и че ще се обади в полицията, за да издирят Блайт Харис.</p>
<p>– Добре – отговорих. Не бях подготвена за крясъците.</p>
<p>– Снимката в профила не е моя! – проплака Джуди. Имаше предвид снимката на Блайт в Туитър. – На приятелката ми Карла е.</p>
<p>– Ти познаваш тази жена? – възкликнах аз.</p>
<p>– Явно е откраднала снимките на Карла от Фейсбук профила й. Шпицът е мой, но снимката на жената не е – каза ми Джуди.</p>
<p>Не пожела да ми даде фамилията на Карла, но аз я открих през Фейсбук страницата на Джуди. Блайт Харис бе взела снимките й оттам. Според Джуди единствените снимки с реален човек от профила на Блайт бяха профилната и тази от хеликоптера – открадната от албум на Карла от посещението й в Гърция.</p>
<p>Попитах Джуди дали е казала на Карла за Блайт Харис. </p>
<p>– Не искам да я притеснявам – обясни ми тя. След това отново се разкрещя. – Всъщност не викам на теб! – И започна да плаче.</p>
<p>– Извинявай – казах аз.</p>
<p>– Чувствам се така, сякаш аз съм виновна – проплака тя.</p>
<p>– Какво имаш предвид? – попитах аз.</p>
<p>– Няма значение – прошепна мрачно Джуди. Тонът й се бе променил. – Хората са глупави – продължи с делови глас. – Ако им проследиш IP адреса, лесно ще ги намериш.</p>
<p>– Добре – казах аз. – Дано се почувстваш по-добре. – Дадох й името и номера си, но тя не показа, че е чувала за мен. – Ако откриеш или се сетиш за нещо, което не си ми казала, моля те, обади ми се.</p>
<p>Пот се стичаше по врата ми, просто усещах, че разговарям с Блайт Харис. Но въпреки всички усилия, които бях положила, все още не можех да го докажа със сигурност. Част от мен се чудеше дали изобщо вече има някакво значение.</p>
<p>– Разбира се! – отговори тя. – Ще ти пратя съобщение по Фейсбук.</p>
<p>След като приключихме разговора, Джуди ме блокира във Фейсбук. После Блайт Харис си върна профила в Туитър и го сложи на личен режим – само определени хора можеха да го разглеждат. Но все още ми беше последовател в Туитър, така че можех да й пратя лично съобщение. Написах й, че знам, че използва снимки на други жени, и я помолих да се свърже с мен.</p>
<p>– Не искам да те засегна, а само да поговорим и да разбера как се чувстваш – написах, следвайки съветите на водещия на „Кетфиш”. Блайт ми отговори, като ме блокира и в Туитър – вече не можех да й пращам съобщения.</p>
<p> </p>
<p>Казаха ми, че тя продължава да пише в goodreads.com. Донякъде съм благодарна на Джуди, Блайт или който и да пише в този блог, че направи акаунта си в Туитър недостъпен за мен – така успях да преодолея една своя мания. Макар като повечето хора, склонни към лека фиксация, понякога да изпитвам носталгия към онова, което ме е влудявало.</p>
<p>В Туитър не можеш да разбереш кога някой е прочел съобщението, което си му изпратил, за разлика от Фейсбук. Въпреки това понякога преглеждам краткия ни чат, горещо желаейки да видя малките буквички под съобщението ми: „Прочетено”.</p>
<p> </p>
<p><em>Някои имена в историята са променени.</em></p>
<p> </p>
<p><strong><em>Заглавието е на "Гласове"</em></strong></p>
<p>* Сара Силвърман – американски комик, писател, продуцент и актриса.</p>
<p>** Кетфиш – американски термин за хора, които се представят в интернет с измислена самоличност.</p>
<p>*** Медиатър – педиатър, който изследва влиянието на медиите върху детското здраве, вкл. поведение на децата в интернет, зависимостта им от него и пр.</p>
<p> </p>
<p><strong>Превод: Филип Каменов</strong></p>
<div> </div>
<div> </div>
<div> </div>
<div> </div>
<div> </div>
<div> </div>
<div> </div>
<div> </div>
<div> </div>
