Имаме ли стратегия за „Стратегическа дълбочина”?

Още повече че издаването на български език на този основополагащ за настоящата турска външна политика труд стана в навечерието на официално обявено от нашия премиер посещение на турския министър-председател в София на 15 декември т.г.

Самата визита вече бе отлагана по необявени официално причини, но издаването на книгата в България не само става 15 години след първото й публикуване в Турция, но и след поредица от коментари в Анкара, които категорично определят редица от постановките й като провал при прилагането им в областта на външната политика на страната.

Достатъчно е да се споменат само „нулевите проблеми със съседите” или прилагането на т.нар. „мека сила” като лост за влияние сред държавите, които някога са били в състава на Османската империя. Днес Турция не само има сериозни проблеми с всичките си съседи (ние сме понятно изключение), но и агресивната й намеса в кризисните ситуации само в Сирия и Ирак са доказателство, че „меката сила” е просто теория за други времена и друга геополитическа ситуация. Самият автор многократно е споделял пред турските медии, че трудът му не е актуален и е „надминат от събитията”, че подготвя ново преработено издание, но явно голямата му ангажираност като партиен и правителствен лидер, особено в настоящата световна главоблъсканица, не позволяват творческа ангажираност.

Може би затова най-малкото недоумение буди една публикация във в. „Култура” от 11 декември, която представя „Стратегическа дълбочина” по начин, който навява мисли за васалност сред някои наши интелектуалци по отношение на Анкара. Разбира се, че този труд е епохален за Турция в един сложен период от нейното развитие в края на миналия век. Не е често срещан случай в световната политика и практика, когато явно по държавна поръчка един професор в екип разработва стратегията на страната си в областта на външната политика за следващите десетилетия в научен труд. Глобалните промени, както и политикоикономическата криза в Турция през 80–90-те години са наложили нов прочит, нови действия и нови играчи на политическата сцена, за да успее страната да излезе от „задънената улица”.

Впоследствие самият Давутоглу е включен в екипа, създал Партията на справедливостта и развитието, и заедно с Ердоган и Абдула Гюл като „тройка” координира и целенасочено динамизира външната политика на Турция, чийто идеологически заряд и практическа ориентация е посочил вече в книгата си. После и сам популяризира доктрината, за да може обществото не само да се ориентира и разбере, но и да е съпричастно към поставените цели. Година след първото издаване през 2001 г. на „Стратегическа дълбочина” той прави серия от интервюта по ТV канали, списания, вестници, в които представя основните анализи от своя труд, коментира изводите си и отговаря на уточняващи въпроси. Интервютата са събрани и публикувани за първи път през 2002 г. в „Глобалната криза” и там отново се разясняват вижданията за външната ориентация на страната в света на глобалната криза, ислямския свят, срещите на цивилизациите, новата геополитика и т.н.

Теми като „Философия на глобалната криза и историческите измерения”, „11 септември и философската безизходица в търсене на новия ред”, „Глобалната криза, Западът и САЩ”, „Глобалната криза и ислямският свят”, „Глобалната криза и Турция”, „Търсенето на свобода и глобализацията”, „11 септември и стратегическата дълбочина на Турция”, „Среща на цивилизациите и ролята на Турция”, „Кризите могат да се превърнат в нови открития” и др. са само доказателство, че идеите за отваряне на Турция към света, предварителното начертаване на темповете на това отваряне, създаването на силни кадри, които са в състояние да прилагат това развитие, укрепването на нов политически елит, който да поддържа ритъма на промените в унисон с „дълбочината”, са цели за постигане през следващите десетилетия от страна на Анкара. „За да можем да говорим за една по-силна и влиятелна Турция и за да не се изправим през 2023 г. (100 г. от обявяването на независима Р Турция) пред същите паранои, разпокъсаност и примери.”

Да, това са турски цели, интереси и политика, поставени на научна основа, но засягащи и страни, които по стечение на обстоятелствата са имали нерадостната съдба да бъдат в рамките на Османската империя. Независимо какво казва по въпроса Давутоглу в книгата си, която вече е на българския книжен пазар. А той го казва многократно. „Мюсюлманските малцинства, останали в наследство от Османската империя, са фундаментът на влияние на Турция на Балканите” и тази формулировка се повтаря като рефрен много пъти в книгата, без да се нарича специално „неоосманизъм”.

Да се говори за съхраняване на османското наследство, да се посочва, че „с всяка разрушена джамия и заличен елемент на османската култура се избива по един камък от основите на трансграничната активност на Турция на Балканите”, както и „поддържането на жизнеността на османо-ислямската култура да заеме неизбежно централно място в политиките ни” е само допълнение към „първостепенните цели на балканската политика на Турция в краткосрочен и средносрочен аспект е създаването на международни правни основания за разтварянето на защитен чадър над етническите малцинства в региона и Турция трябва да се стреми непрекъснато към получаване на гаранции, които ще й предоставят правото на намеса по въпросите на мюсюлманските малцинства на Балканите”.

Един вид зовът за съхраняване на османското наследство е зов за съхраняване на турското присъствие в региона, в т.ч. и в България. Защото в раздела, посветен на „Стратегическото завръщане и Балканите”, има и „връзките с България трябва да се развиват както на двустранна, така и на многостранна основа, даже ако е възможно, да се създаде комисия, която да се занимава с балканските проблеми и да се следи пулсът на България непрекъснато”. Е, когато се пише с апломб за достойнствата на „Стратегическа дълбочина”, които са несъмнени като външнополитическа стратегия на Турция, макар и опровергана в голяма степен от настоящите геополитически промени, не трябва ли да се посочва и отражението им върху нашите интереси и отношения?

Върху нашата политика и стратегически цели, ако изобщо сме успели да ги формулираме и разработим по подобен начин. Проф. Давутоглу не само приема, че като наследник на Османската империя Турция е балканска държава и като такава в нея исторически са заложени корените на турското европейство и именно това е т.нар. турска цивилизационна идентичност. Оттук и изводът, който се наложи, че „ислямът днес не само търси разширение на своите пространства, но и еманципация като съставка на европейската цивилизация”.

Защо това се откроява в Белград, и то десетилетие преди нас (проф. Дарко Танаскович), а в „Култура” се цитира, че „Турция ще отхвърли своя зависим периферен статут и ще разшири регионалните сфери на влияние с цел укрепване на международните й позиции в глобален аспект”. А ние къде сме в цялата тази схема и как да се позиционираме в тази рамка? Като „преклонена главичка сабя не я сече” или „Давутоглу е оптимист и не вещае конфликт”?

Ама той целият свят днес е конфликт и ако ни се поднася този труд като „Проф. Давутоглу не само систематизира, концептуализира и конструира определено разбиране за външната политика на Турция в нейната дълбочина и пълнота, но и дава пример за валидността на международните отношения като наука, за учения политик”, не се ли внушава онова преклонение на слабия, което издава ниско самочувствие и наследени андрешковски послания? Не, думите не са силни, а просто са зов най-после да се осмислят заплахите, които носят разни чужди стратегии и разработки, разни чужди открито оповестявани влияния, които рушат тъканта на българската идентичност и разединяват народа. Нашите малцинства са си наши и ние не само ги приобщаваме. Понякога имат и повече права от етническите българи.

Включително и политически. Да си толерантен, не би трябвало да значи, че си недалновиден или наивен. Справка: бежанските потоци и ролята на Турция в този процес. Изтъкването на достойнствата на даден труд не бива да става постфактум или в навечерието на официална визита, защото това също е част от политическия ни пейзаж, създаван от „послушковци”. Никой не обясни защо чак сега се издава тази книга, защо БАН изведнъж реши да прави Балканска конференция, платена изцяло от турска страна чрез Истанбулския университет, защо тя започва с представянето на „Стратегическа дълбочина” и в нея не са участвали наши учени от първия научен ешелон, защо е имало условие да се говори за литература и култура, докато самият труд на проф. Давутоглу не само си е чиста политика, ами и нещо повече. Това е пътят, по който съседите вървяха десетилетие и само те си знаят какво им донесе в областта на външната политика. Нова справка: замразените отношения с всички съседи, а вече и с друга имперска сила, Русия.

Това са вътрешни работи на съседите. Те са голяма и мощна държава. Отношенията ни с нея винаги са били „добросъседски”, но никак не е лошо да си даваме сметка, че политиката винаги има видима и невидима част. Често невидимата е онази, която може да роди заплахи за сигурността, суверенитета, дори и ограничен от ЕС, за добруването между етносите и различните религиозни общности у нас. Никой не обещава „просперитет и благоденствие” безкористно, дори и да го е разработил като „стратегическа дълбочина”.

Не бива да се създават враждебни отношения, напротив, но да не се признава, че в душата българска е останал негативизъм и подозрение още от времето на османското робство/владичество, си е живо „изкривяване на душата”. Затова с повече мярка и повече дълбочинен взор, когато става дума за чужди стратегии.  Можем да завиждаме, че не сме успели да разработим нещо подобно, но е видно, че и то си отживява времето, защото светът е глобален и дори големи държави зависят от „великите” на геополитическата сцена. С малко повече достойнство, с малко повече вяра в собствените сили и с доста познаване на историята можем да посрещнем подобаващо премиера на Турция.

Обречени сме наистина да живеем заедно и всякакъв краен национализъм, включително и неоосманизъм, в едната или другата посока само ще ни изтрови настоящето. А то е заредено с експлозиви. Нова справка: конфронтациите по света, бежански вълни, объркан ЕС, ИД/ДАИШ с нечовешкия терор и заплахи за халифат, нестабилни икономически и политически Балкани, рухнал Близък изток и за капак, мъглява политическа ситуация у нас.

В такава обстановка по-добре е да се съсредоточат усилията за нови идеи, за преодоляване на недъзите в политиката ни, външна и вътрешна, за старание да се намерят начини за обединяване на народа, за намиране на читави личности с воля за промени, за обезкръвяване на задкулисието, за намаляване на безработицата и измъкване от дъното на мизерия на цялата ни провинция. Или както го е казал и Давутоглу, „Мъките на една нация не трябва да стават жертва на стратегическите цели на друга нация”. Анладънъз мъ? (Разбрахте ли?)