- Автор: Гласове
- 16 Sep 2026
- 254
- 0
Автор: Калоян Косоров за "Гласове"
САЩ пуска тока. ЕС пуска речта.
Липсващото изречение в речта на Урсула фон дер Лайен в Страсбург: няма път, който да свързва стратегическите суровини, конкурентната цена на електроенергията, суверенните данни и изкуствения интелект в една вертикално интегрирана система. Има цели, фондове, данъци и още от същото.
В разговора ни с Явор Дачков от 14.08 очертахме новия стратегически дискурс, който вече не може да се разделя на „енергетика“, „климат“ и „технологии“. Той има три оси: добив на стратегически и критични суровини; енергия и енергиен суверенитет; изкуствен интелект. Който държи вертикалата между тях, държи и темпа на следващото десетилетие. Който я няма, плаща чуждата.
Европа избра друга конструкция. В основата ѝ стои политиката за нетни нулеви емисии и т.нар. зелен преход, а оперативният ѝ механизъм е Европейската схема за търговия с емисии. ЕСТЕ не е неутрален пазарен инструмент. Тя е политическа цена, наложена върху базовата енергия по предварителен график за намаляване на квотите. Резултатът е асиметрия: токът за европейската индустрия е трайно два-три пъти по-скъп от този в САЩ и Китай; ВЕИ, батерии и мрежи се превръщат в затворен цикъл от капиталови разходи; индустрията ерозира; ръстът на БВП остава слаб; структурните дефицити се хранят сами.
„Конструктивната“ страна на същата архитектура е по-тясна и по-удобна за Брюксел: централизация на средствата и, от следващата Многогодишна финансова рамка 2028–2034, правно-финансов фундамент за ВЕИ и батерии, който залага високи цени на енергията поне за периода на възвръщаемост на инвестицията. Това не е страничен ефект. Това е моделът.
Както посочихме, над 90% от оборудването и суровините за панели, батерии и свързаната инфраструктура идват от Китай. Кумулативните инвестиции на Съюза до 2050 г. се оценяват в трилиони. Голяма част от разхода за желязо, мед, графит, литий, клетки и инвертори напуска Европа още на касата. Отказът от руския газ не премахна зависимостта — той я преформатира: по-скъп газ през посредници плюс нова технологична и суровинна подчиненост към Пекин.
Батериите не премахват непостоянството на ВЕИ. Те го преместват във времето — за няколко часа, с неизпитан живот при масово внедряване и с риск след изхабяването отново да се купува от същия доставчик. Ниските и отрицателните борсови цени се представят като успех. Те показват друго: система, която в даден час не се нуждае от произведения ток, но продължава да плаща премии, мрежи, балансиране и резерв. Пълната системна цена никога не е цената на екрана.
САЩ премахват въглеродните ограничения за електроцентралите на газ и въглища
Срещу тази спирала САЩ работят с друга логика — и не от вчера. Още през април 2026 г. администрацията продължи линията на вертикална интеграция: базова енергия, високоволтови компоненти, добив и преработка на критични суровини като въпрос на национална сигурност (Defense Production Act). На 14 септември, на енергийна среща на Г-20 в Хюстън, Агенцията за опазване на околната среда отмени въглеродните стандарти на администрацията Байдън за въглищни и газови централи и предложи да се премахне самото правно основание за бъдещо федерално регулиране на въглерода в сектора. Оценката на агенцията е икономия от стотици милиарди и повече ток сега и веднага — не след десетилетие. Ръководителят ѝ Лий Зелдин го каза без евфемизъм: нужни са достъпни и надеждни доставки, по-ниски разходи за транспорт, отопление, производство и национална сигурност. С две думи – енергиен суверенитет.
Причината не е носталгия по въглищата. Причината е изкуственият интелект. Центровете за данни в САЩ вече костват около 5% от електропотреблението; към 2030 г. делът може да стигне 10–15%. Анализи на рейтингови агенции сочат, че само до края на десетилетието са нужни десетки гигавати нова генерация и над 100 млрд. долара инвестиции, като преобладаващата част идва от газ. Ядрените рестарти са под 5%. Администрацията го казва открито: ИИ се нуждае от конкурентна, достъпна и суверенна енергия сега, веднага. Затова се действа в посока непосредствено облекчаване на газа и въглищата. Които са и местен, собствен ресурс. Малките модулни реактори и новата ядрена мощност остават в хоризонта, но не се използват като алиби за недостиг днес.
През това време в ЕС отново се говори за минимална работа и затваряне на ТЕЦ на местни въглища, а България се мъчи да измисли подходящия механизъм за запазване на ТЕЦ „Марица изток 2“ – единствената централа с изцяло местен стратегически ресурс.
Липсващото парче: данните
Защо тази американска структурна логика е правилна — и кое е липсващото парче от пъзела, което малко хора у нас, сред тях д-р Илия Табаков, изобщо поставят на масата.
Изкуственият интелект не е софтуерен лозунг. Той е физическа машина. Моделът се обучава и работи върху чипове, охлаждане, сгради и непрекъсната и сигурна електроенергия.
Но още по-важно: той се храни с данни. Намираме се в период, в който автоматизацията вече не е само при производствените процеси и машините. Тя все повече засяга интелектуалния труд — темата бе подробно разгледана и от Радослав Которов в подкаста на „Гласове“. Целият този поток оставя следа. Въпросът не е „дали ще има ИИ“. Въпросът е къде се съхранява следата, кой държи ключовете и в чия полза работи извлечената от нея стойност. И ще работи занапред.
Данните не са неутрален облак. Те се превръщат в стратегическа суровина от втори род — по-концентрирана от лития, защото от нея се произвежда не батерия или фотоволтаик, а предимство: модел, който знае твоя език, твоите институции, твоите уязвимости и твоите пазари.
Табаков го формулира по-остро: алгоритмите подбират информацията, моделират избора и започват да мислят вместо нас, а държава без собствена технологична защита влиза в епохата като наблюдател на чуждото съзнание.
И тук е връзката с основната суровина, която захранва новата изчислителна икономика: електроенергията. Центровете за данни няма да бъдат изградени там, където тя е скъпа, непредвидима и несигурна. Още по-малко там, където местната енергийна система се демонтира, а на нейно място ударно прониква чужда, вертикално интегрирана технологична верига, върху която нямаш нито производствен, нито капиталов, нито стратегически контрол.
Центровете за данни се строят там, където енергията е устойчиво конкурентна и предвидима, разрешителното излиза бързо, мрежата е надеждна и държавата не се срамува от базовата си мощност. Там, където енергията не се разглежда като разход, който трябва административно да бъде оскъпен, а като стратегическа суровина за индустрията, данните и изкуствения интелект.
ЕС, а до голяма степен и България, позволяват точно обратното. Първо регулаторно оскъпяват собствената базова енергия. После я заместват с капиталоемка система от ВЕИ, батерии, мрежи и балансиращи мощности. След това купуват основните компоненти за тази система от стратегическия опонент в тази вертикала — Китай. Накрая прехвърлят разходите за нейното изграждане и поддържане върху бизнеса и гражданите чрез тарифи, субсидии, публични гаранции и нов дълг. Когато върху такава разпокъсана и външно зависима основа се изгражда инфраструктурата на изкуствения интелект, всяко чуждо звено се превръща в точка на уязвимост. Колкото повече енергийни компоненти и съоръжения, софтуер, облачни услуги и системи за управление идват отвън, толкова по-голям е рискът от компрометиране, технологична зависимост и загуба на контрол върху данните и автоматизирания интелектуален труд.
Тук се затваря вертикалата. Критичните суровини правят чипа и батерията. Суверенната енергия прави изчислението евтино и непрекъснато. Собственото или поне контролираното съхранение прави данните актив, а не износ на суров материал, който се връща като платена „интелигентност“. Който има трите, притежава стратегическото предимство. Който има само директиви и фондове, има изоставане с красиво име.
Именно затова в такива процеси решаващи са дързостта, бързината и готовността да се действа, но по цялата верига — от минно-добивния процес и електроцентралата до центъра за данни — а не по най-удобния сегмент за субсидия и преразпределение на средства.
Същият модел, още по-висока сметка
ЕС продължава да залага на същия модел, който вече произведе най-скъпата индустриална електроенергия сред големите сили и най-бързата деиндустриализация в развития свят. Не защото „преходът е труден“, а защото конструкцията е обърната. Първо се затваря базова мощност. После се пълни дупката с непостоянни мощности, чието оборудване не се произвежда тук в мащаб. След това волатилността се лекува с батерии и мрежи. На следващо място мрежите се оказват тясното място и искат стотици милиарди. Не на последно място, публичната каса не стига и се „мобилизират спестяванията“. Гражданинът влиза в ролята на инвеститор, гарант и платец на тарифата за архитектура, която не му обещава по-евтин ток и социално-икономически ползи. Глобалните емисии междувременно растат извън Европа. Вътрешният спад не купува стратегическо предимство. Купува сметка върху сметка.
Поредната реч срещу дела
На 16 септември в Страсбург Урсула фон дер Лайен отново облече тази конструкция в езика на силата. Съюзът бил по-силен и по-несигурен едновременно. Зависимостта от Китай при критичните суровини била стигнала „преломна точка“ — търговски дефицит от милиард евро на ден и деиндустриализация в индустриалното сърце на Европа. Отговорът: електрификация; удвояване до 2040 г. на дела на „достъпна, местна, чиста енергия“; шесткратно повече ВЕИ; технологична неутралност, в която влизат и биометан, и ядрена енергия; огромни инвестиции в мрежи и съхранение; рамка за климатична устойчивост; повече отбрана — разходите вече са скочили с близо 80% за пет години; нови общоевропейски данъци за следващия бюджет; инициативи за ИИ в здравеопазване, транспорт, храни, производство и отбрана. Спестените вносни изкопаеми горива се смятат на 260 млрд. евро годишно.
Чуйте какво има в речта. После помислете какво няма.
Ще има цели, фондове, съюзи и данъци. Ще има повече климатична амбиция, повече слънце, повече батерии, повече мрежи, повече оръжие и по-малко „стратегическа зависимост“ — платени с инструменти, в които някак никога не влизат по-евтиният ток и по-евтината енергия изобщо.
Възобновяеми източници, съхранение и мрежи означават нова вълна от капиталови разходи за оборудване, което Европа не произвежда в мащаб. Това не е суверенитет. Това е трансфер към веригата на Китай.
Отбрана, изградена върху най-скъпата индустриална електроенергия и зависимост от стратегически суровини, не е сила, а тъкмо обратното. А когато „касата е празна“, „мобилизирането на спестяванията“ ще се появи като партньорство от последна инстанция. Не е. Това е домакинството като окончателен кредитор на същата архитектура, доказала се като структурно и изначално сгрешена.
Следете липсващото изречение. Няма ясно обоснован и достоверен път към по-ниска сметка за домакинствата и гражданите, конкурентна индустриална цена на електроенергията и по-конкурентна промишленост. Няма отговор къде ще се съхраняват данните на европейския интелектуален труд и с каква енергия ще функционират моделите, които утре ще пишат, лекуват, проектират и командват. Ако Комисията отново не може да каже как този модел става по-евтин или по-конкурентен от американския и китайския, това не е стратегия. Това е прогноза за още от същото.
САЩ премахват регулаторните пречки пред производството на електроенергия, защото вече са решили къде искат да бъде съсредоточена изчислителната мощност. Китай държи суровините и индустрията. Европа държи речта. Между трите има една разлика, която не се преодолява с поредната цел за 2040 г.: единият изгражда вертикалата, другият вече я притежава, а третият я описва и плаща, за да я използва.
Връзки:
Предходна статия: Големият въглероден капан
14.09.2026: САЩ ще премахнат въглеродните ограничения за електроцентралите
