Gaudeamus igitur! Осми декември като християнски празник

Студентските празници, подобно на абитуриентските балове, са традиция за празнуване - събиране на хора на определена дата, за да отбележат някое събитие и да бъдат заедно. Празникът е необходимост: защото човек, лишен от обществото на други хора, бързо става нещастен.

Празникът е радостен, когато хората се събират свободно, а не по силата на нечие нареждане. Затова 7-ми ноември, 9-ти септември, 1-ви май и пр. не успяха да станат истински празници; защото бяха само държавни и при това ознаменуваха нечия политическа победа. Това не се отнася за други, като 24-ти май - които, макар и приети от държавата, не са държавни, а са по-скоро „народни“. Така на 24-ти май нашият народ отбелязва своята независимост (не толкова държавна, колкото друга).

24-ти май е близък до църковните празници – всъщност, той е преплетен с тях, тъй като е ден на св.св. Кирил и Методий. Но макар че те двамата, подобно на много други светители, са велики изповедници на вярата, все пак има и нещо което ги отличава – то е просветителството на цели народи, което е равно на апостолство.

В нашата традиция абитуриентските балове и студентския празник носят духа на 24-ти май, защото по същество те са празници на образованието. И тъй като целта на образованието е съвършенство на душата чрез духа, то те са и духовни празници, макар това рядко да се заявява изрично.

...

Сега имаме обща забрана на всички празници. Разбира се, това положение не може да издържи дълго, тъй като то противоречи на общностната природа на човека. Но ревността, с която са атакувани празниците, и то особено църковните, показва, че имаме работа с опит за разклащане на цялата досегашна система и за замяната ѝ с друга. Не бих се учудил, ако скоро ни предложат да празнуваме „ден на борбата с вируса“, „ден на първата ваксина“, „ден на личната маска“ и пр.

Характерно за църковните празници, които са в основата на досегашната система, е, че те са недържавни. Преди християнството в Европа не е било така. Празниците в античния полис са били винаги държавни, тъй като са се определяли с решения на управляващите - независимо дали те са били монарси или граждани, избирани на административни длъжности. Такова е положението и в Рим - като република и като империя.

Промяната идва с християните, които не само че имат свои, различни празници, но и се въздържат да отбелязват тези на държавата (защото на тях се принасят жертви на езическите божества). Поради това тази система е приета в Европа след много векове и тежки сътресения (гонения).   

Християнската празнична система обаче не е станала държавна, макар държавата да я е разрешила; защото държавните институци винаги са били различни от църковните.

Ето защо църковните празници  винаги са имали характер на събирания на независими от държавната власт хора. Това се отнася и за студентския празник, както стана дума.

Интересно е обаче, че църковно обусловената независимост от държавата в римския диоцез е напреднала по своеобразен начин: тя е станала наддържавна (а не „със“-държавна, „συν“- архична), както е на Изток. С вековете римското християнство е станало „корпоративно“: и така е постигнало не просто независимост от държавата, но дори господстващо положение спрямо нея. Поради това Реформацията, както в по-ранните, така и в по-късните ѝ времена, може да бъде видяна като война на държавите срещу Корпорацията.

Тази война беше водена няколко века с променлив успех, като сега – през 2020-та, изглежда, че едната от страните побеждава другата „с явно превъзходство“. Иначе не може да се обясни готовността, с която толкова много държави се подчиниха незабавно и едновременно на разпореждането на една недържавна структура (СЗО).

Затова днес, както изглежда, преминаваме към един вид корпоративно управление върху голяма част от света; и моделът на това управление е наследен от този на римската наддържавна религиозна организация.

А всяко наистина различно управление идва със своите празници и с нетърпимостта си към заварените.