- Автор: dnes.dir.bg
- 29 Март 2023
- 2187
- 10
Следвайте "Гласове" в Телеграм
Ако има фраза, която (предполагаемо) определя какво представлява външната политика на САЩ в наши дни, то това е "необходимостта от поддържане на основан на правила ред". Пример за това: желанието да се укрепи настоящият ред е една от основните причини, поради които администрацията на Байдън работи толкова усилено, за да събере тази седмица набор от съмишленици във второто повторение на така наречената Среща на върха за демокрация. Може да се разбере защо: Да кажеш, че Съединените щати просто се опитват да спазват правилата, е по-прилично, отколкото да кажеш, че целта им е да запазят вечното превъзходство на САЩ, да отслабят трайно Китай, да свалят правителства, които не харесват, или да подкопаят други свои противници.
Разбира се, когато американските служители казват "ред, основан на правила", те имат предвид настоящия ред, чиито правила са създадени предимно в Америка. Те защитават не съществуването на правила сами по себе си; всеки ред, включващ съвременни държави, по необходимост трябва да бъде основан на правила, тъй като сложните взаимодействия на глобализирания свят не могат да бъдат управлявани без съгласувани норми и процедури. Тези норми варират от основополагащи принципи (напр. идеята за суверенно равенство) до обикновени ежедневни практики (напр. използването на английския език като стандартен език за международния контрол на въздушното движение). Това повдига въпроса: Кои части от сегашния ред Съединените щати най-много желаят да защитават? Кои норми имат най-голямо значение?
За мнозина на Запад основният елемент на днешния световен ред е нормата срещу териториалните завоевания. Както заяви държавният секретар на САЩ Антъни Блинкън миналото лято, руското нахлуване в Украйна е поставило под въпрос "основните принципи на мира и сигурността ... че една държава не може просто да променя границите на друга със сила или да подчинява суверенна нация на волята си, или да диктува нейния избор или политика".
Блинкън не си беше измислил това. Глава I от Устава на ООН гласи, че "всички членове се въздържат в международните си отношения от заплаха или употреба на сила срещу териториалната цялост или политическата независимост на която и да е държава". Освен това Хартата задължава държавите да решават споровете с мирни средства. Освен това Четвъртата женевска конвенция забранява на държавите да експулсират населението на територии, окупирани по време на война, или да прехвърлят свои граждани в тези територии, като по този начин издига допълнителна нормативна бариера пред придобиването на територия със сила. Не е изненадващо, че желанието за спазване на тази норма се превърна в често срещано оправдание за външна подкрепа за Украйна, особено след анексирането на четири украински области от Русия (претенция, отхвърлена от по-голямата част от международната общност) и принудителното прехвърляне на хора от Украйна в Русия в хода на войната.
Сама по себе си нормата срещу завладяването не е убедила държавите да не воюват или дори да не се опитват да завладяват територии, а и в историята няма много примери, когато някое правителство е обмисляло завоевателна война и след това се е въздържало, защото лидерите му са признали, че има норма, според която това е неправилно. В по-голямата си част държавите са се въздържали от широкомащабни завоевателни действия не поради наличието на норма, а защото национализмът и изобилието от малки оръжия обикновено правят управлението на чуждо население скъпо и трудно.
Нормата срещу завладяването обаче може да играе роля, ако широкомащабната агресия прави по-вероятно трети страни да се притекат на помощ на нападнатата държава, както направи една голяма коалиция, когато Ирак превзе Кувейт през 1990 г., и както направи НАТО, след като Русия нахлу в Украйна през февруари 2022 г. Но дори и тук въпросът е сложен: дали държавите са се сплотили в полза на жертвата, защото са защитавали някаква норма, или защото са искали да предотвратят неблагоприятна промяна в баланса на силите или да постигнат някаква друга стратегическа цел? А може би и двете?
Както при повечето норми, това, което се случва в действителност, е, че държавите намират начини да ги заобиколят. Съединените щати например са напълно готови да нарушават териториалната цялост на други държави, но не ги разделят на части и не ги анексират, след като вражеската армия се предаде. Вместо това създават ново правителство, което формално е независимо, но се предполага, че ще следва американските насоки (или поне така се надяват Съединените щати). Тази маневра позволява на Вашингтон да се преструва, че не е завладял никого; той просто заменя няколко зли лидери с по-сговорчиви и доброжелателни.
Идеята, че държавите се проектират около нормата срещу завладяването, получава допълнителна подкрепа от последните изследвания на Дан Алтман. Алтман показа, че нормата срещу завладяването не е довела до значителен спад в опитите за териториални промени; тя просто е променила начина, по който държавите действат и колко се опитват да постигнат. По думите му "еволюцията на завладяването е симптом на упадъка на войната, а не негова причина". Опитите за завладяване и подчиняване на цели държави намаляват след 1945 г. (завземането на Тибет от Китай през 1950 г. е ранно и очевидно изключение) по две основни причини. Първо, както беше отбелязано по-горе, завладяването на цяла страна принуждава победителя да управлява едно размирно и възмутено население, а разходите за това обикновено надвишават ползите. Второ, подобни опити често карат трети страни да се притесняват за дългосрочните амбиции на агресора и по този начин ги насърчават да обединят сили, за да помогнат на жертвата и/или да задържат агресора занапред.
Според Алтман вместо да се опитват да погълнат цяла държава, държавите са по-склонни да се ангажират с faits accomplis или ограничени заграбвания на земя, в идеалния случай в райони, които са слабо населени и слабо защитени, и с надеждата, че тези скромни придобивки няма да предизвикат пълномащабен международен отговор. Очевидни примери са спорът за Каргил между Индия и Пакистан през 1999 г., повтарящите се гранични сблъсъци между Индия и Китай, завземането на Фолклендските острови от Аржентина през 1982 г., усилията на Китай за "островно строителство" в Южнокитайско море и завладяването на Крим от Русия през 2014 г. Държавите, които извършват ограничени заграбвания на земя, все още могат да направят грешни изчисления - както направи аржентинската хунта през 1982 г., но тези и други примери показват, че опитите за придобиване на територия със сила не са приключили. А в някои случаи, като анексирането на Голанските възвишения от Израел и продължаващите му усилия за колонизиране на Западния бряг, международната общност не е направила почти нищо, за да ги спре или обърне.
Превод Dir.bg
Източник: dnes.dir.bg
