Добрият, лошият и злият в международната политика през последните 20 г.

<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/45760_OjLFjGtabLYZ1F0BnGOwubjWrUvrvY.jpg" style="height:275px; width:600px" /></p> <p><em>Барак Обама, Си Дзинпин и Владимир Путин на срещата на върха на АПЕК<span style="color:#252525"> в Пекин, 11 ноември 2014 г.</span></em></p> <p>&nbsp;</p> <p>Кажи ми, приятелю: не мислиш, че сегашното положение в света е малко объркано? Не се ли затрудняваш да направиш подбор в лавината от тревоги, провокации, презастраховки и баналности на политиците и авторите на уводни статии? Не се ли затрудняваш да кажеш дали чашата е наполовина празна или наполовина пълна, дали е нащърбена или е протекла? Питаш ли се дали трябва да се запасяваш със скъпоценен метал, вода, муниции, консерви или да живееш от ден за ден, казвайки си, че в крайна сметка нещата ще се успокоят?</p> <p>Днешният свят излъчва цяла серия от противоречиви сигнали. От една страна, очакването за продължителността на живота никога не е било толкова високо, така както и нивото на образование, интензивността на въоръжените конфликти намалява и стотици милиони хора са излезли от бедността през последните две десетилетия. Предприятията започват бавно да приемат на сериозно правата на човека. И освен това еврото все още е тук!&nbsp;</p> <p>От друга страна, европейската икономика все още е в депресия, Русия прекрати ядреното си сътрудничество със САЩ, в много региони се множат жестоките екстремисти, споразумението за иранската ядрена програма все още има 50 на сто шанс да бъде подписано, а толкова очакваното споразумение за климатичните промени между Китай и САЩ е несъмнено недостатъчно и прекалено закъсняло - и вече е изправено пред критиките на американската крайна десница.</p> <p>На фона на всички тези противоречиви сигнали, какви са поуките, които могат да извлекат от модерния свят, хората, които вземат решенията?</p> <p>Ако тръгнем от принципа, че правителствата са способни да извлекат поуки от опита (читателю, направи ми поне тази услуга), какви ще бъдат големите поуки и действията, които трябва да се предприемат днес? Какво може да ни разкрие за големите международни въпроси изучаването на последните 20 г. и какви уроци да извлечем от последните събития?</p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>1. Политиката на великите сили продължава да има значение. И то голямо</strong></p> <p>Когато свърши Студената война, много хора бяха убедени, че политиката на великите сили принадлежи на миналото. Както казваше Бил Клинтън при първата си кандидатура за президент:</p> <p><em>&ldquo;Доброто старо цинично пресмятане на силовата политика вече не действа. То е напълно неадекватно на тази нова ера&rdquo;.</em></p> <p>Вместо и на мястото на великите сили светът щял да бъде ръководен от пазарите, общите демократични ценности и интернет - човечеството вече ще се стреми само към две цели: да забогатява и да живее по-добре (действително това и направи Клинтън).</p> <p>Не е много учудващо, че подобно говорене съблазни американците, които несъмнено смятаха, че тази ненападателна визия ще се осъществи под благоразумната закрила на Вашингтон. Но 20-те г., които изтекоха, ни показват, че тази визия е била, както много често става, преждевременна и че силовата политика е направила голямото си завръщане, представяйки сметката - а тя е била по-скоро солена.&nbsp;</p> <p>От само себе си се разбира, че САЩ никога не са изоставяли &ldquo;силовата политика&rdquo; и Бил Клинтън, както Джорд У. Буш или Барак Обама, са изтъквали необходимостта САЩ да запазят своето положение на най-голямата световна сила. Те разбраха, че &nbsp;способността им да упражняват &ldquo;световното лидерство&rdquo; зависи от превъзходството на САЩ, като се започне с привилегированото положение, което заемат Съединените щати като единствената голяма сила на Запад.</p> <p>Това положение дава на американските лидери възможността да си пъхат носа навсякъде по света - нещо, което американците не биха могли да правят, ако не бяха толкова силни или бяха принудени да защитават територията си срещу сериозни заплахи.</p> <p>Но САЩ не са единствените. Все по-изявената политика на Китай спрямо неговите непосредствени съседи показва, че Пекин също е загрижен за геополитиката, а политиката на Русия, целяща да защити това, което тя смята за свои жизнени интереси по границите си (като Украйна), подсказва, че някой в Москва явно не е чел доклада за положителните последствия от глобализацията.</p> <p>Регионални сили като Индия, Турция или Япония се проявяват като много по-засегнати от геополитическите въпроси, отколкото преди.&nbsp;</p> <p>Да обобщим: ако сте си мислели, че съперничествата между великите сили са нещо, което принадлежи на миналото, тогава трябва да започнете всичко от нулата.</p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>2. Голяма част от глобалната политика е (винаги) локална</strong></p> <p>Сред идеите, водещи до оптимизъм, който характеризираше края на Студената война, се оказа идеята, че светът постепенно ще се окаже обединен от глобализацията и обществата с много различни ценности и история постепенно ще достигнат до сходни институционални форми (нещо като глобална демокрация, задвижена от пазара). Въпросите за идентичността били от компетентността на представителните институции, а големите политически въпроси всъщност били глобални въпроси (режимите за търговия и инвестиции, трудовите права, нормите на човешките права, контрола над оръжията, макроикономическото управление и т.н.).</p> <p>Деликатните локални въпроси, като тези за правата на малцинствата или граничните спорове, скоро щели да изчезнат малко по малко от глобалния политически дневен ред и ние скоро сме щели да заприличаме на едно голямо и приятно единно семейство.</p> <p>Но, о, изненада: идентичностите и локалните въпроси не спряха да се умножават. Израелците и палестинците продължават да се противопоставят по въпроса кой може да се моли в Ерусалим, каталунците, кюрдите и шотландците искат независимост, малцинствата в Китай, Бирма, Русия, Индия и Африка на юг от Сахара са жестоко потискани или дискриминирани&hellip;</p> <p>Предприетите усилия от чужбина, в опит да бъде създадена централизирана държава в Афганистан, действаща държава в Ирак или Либия, рухват под тежестта на етническите, религиозни или племенни разделения. А противопоставянето на нежеланата намеса от чужбина в далечни земи дава крила на локалния и транснационалния тероризъм.</p> <p>Американската митология за<em> </em><span style="color:#232323"><em>melting-pot </em></span>(топилнята) цели да заслепи американските ръководители, които са убедени, че местните идентичности систематично са предопределени да изчезнат, а американците смятат, че такива реакции са знак за изостаналост, който просто ще изчезне, когато образованието, пазарите, демокрацията и модерността възтържествуват.&nbsp;</p> <p>Но развоят на последните 20 г. показва изключително наивния характер на подобна мисъл. Всяка външнополитическа инициатива, която не взема предвид местните идентичности, е почти автоматично обречена на провал.</p> <p><strong>3. Единственото по-лошо нещо от зле управляваната държава е липсата на държава</strong></p> <p>Американските елити, специализирани по международните въпроси, често приписват международните проблеми на чуждите правителства, обвинени, че са лоши или нелегитимни.</p> <p>Ако приемем подобна гледна точка, международната политика не се характеризира с конфликти на интереси; това е поучителна приказка, в която се противопоставят добрите държави (САЩ и техните съюзници) и лошите държави - или държавите, които не са съгласни със САЩ. По време на Студената война проблемът беше комунизмът, въплъщаван от лошата съветска империя.</p> <p>След края на Студената война САЩ започнаха да обвиняват различни &ldquo;хулигански държави&rdquo; като Ирак, Иран, Либия, Сирия, Северна Корея или Сърбия. Тези държави бяха лоши, защото са диктаторски, неоценяващи човешките права, имат агресивни цели и, повечето от тях, известен апетит към оръжията за масово унищожение. Най-очевидното решение на проблема, поставен от тези хулигански държави, естествено беше смяна на режима: избавяне от лошите ръководители и създаване на правителства, които ще се отнасят към собственото си население с повече уважение - и ще сътрудничат на САЩ (нещо много второстепенно, разбира се).</p> <p>Но, както, уви, показват катастрофите, предизвикани от смяната на режимите в Ирак и Либия, избавянето от лошите диктатори съвсем не е прогрес, ако се установи хаос или те бъдат заменени от слаб, корумпиран или предизвикващ много голямо разцепление режим.</p> <p>Естествено бихме могли да добавим Йемен и Сомалия в този списък и Афганистан несъмнено ще свърши там, когато международната общност реши да се изтегли за добро. Създаването на ефикасни правителства в посттоталитарните общества се оказва особено трудна задача и особено когато обществото е относително бедно и разделено, отсъствието на каквато и да било легитимна или ефикасна власт поражда периоди, през които държавните институции не са в състояние да функционират, което позволява на най-лошите форми на екстремизъм да процъфтяват.</p> <p>Каква е тогава поуката, която твърдите привърженици на смяната на режима би трябвало да запомнят? Сигурни ли сте, че наистина искате това?</p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>4. Политиката&ldquo;вземай или остави&rdquo; не е добра политика&nbsp;</strong></p> <p>През последните 20 г. САЩ имаха също тенденцията, за която може да се съжалява, да поставят изисквания и да заплашват, без да се впускат в истинска дипломация, което обичайно се определя като взаимно спогаждане на противоположни интереси в полза на всички.&nbsp;</p> <p>Така както смятат своите конкуренти за лоши и мислят, че САЩ държат повечето, ако ли не и всички добри карти в ръцете си, американците често смятат, че всяка отстъпка е форма на капитулация, дори и да завърши с получаването на повечето от това, което са желаели.</p> <p>Вместо да се опитат да получат разумни споразумения, САЩ са склонни да обясняват на другите какво изискват и ако те не се подчинят, да увеличат натиска впоследствие.</p> <p>Този подход на &ldquo;вземай или остави&rdquo; породи войната в Косово през 1999 г., увеличи от нула през 2000 г. до 11 хиляди сега броя на иранските ядрени центрофуги. Изглежда, че тя е играла главна роля и в управлението на украинската криза от Запада: основната позиция на Европейския съюз, САЩ и НАТО е, че Русия трябва да прекрати всякаква намеса в Украйна, да се изтегли от Крим и да остави Украйна да се присъедини към Европейския съюз и/или НАТО, при условие, че отговаря на поставените критерии.</p> <p>С други думи, ние искаме от Москва да изостави всичките си интереси в Украйна без нищо в замяна.&nbsp;</p> <p>Подобен изход от кризата може да изглежда желан, без да се държи сметка за условията, но, от гледна точка на историята на Русия, нейната близост с Украйна и тревогите й, в дългосрочен план и що се отнася до нейната сигурност, е трудно да си представим, че президентът Владимир Путин ще капитулира пред изискванията на Запада без да започне дълъг и скъп конфликт, който ще има много вредни последствия за Украйна. Това напомня за тъжната история на едно село във Виетнам: всеки от двата лагера изглежда готов да разруши Украйна, за да я спаси.</p> <p>Разбира се, САЩ не са единствената нация на земното кълбо, възприела подобен подход по първостепенните международни въпроси. Китай съвсем не изглежда склонен да прави дипломация що се отнася до Южнокитайско море, а в Израел правителството на Бенямин Нетаняху ясно показа, че ще се съгласи да преговаря с палестинците, само ако от израелска страна не бъде правена никаква отстъпка и ако те изоставят официално всяка идея за създаване на жизнена палестинска държава.&nbsp;</p> <p>За съжаление, политиката на заплахите, ултиматумите и отказа да приемеш и най-малкия компромис много рядко водят до приемливи и трайни споразумения. Първо, защото дори и най-слабият лагер винаги разполага с известна власт да преговаря, което означава, че дори и най-силните държави могат да се затруднят да получат това, което искат. Второ, когато най-слабият лагер е принуден да капитулира под натиск, той е изпълнен със злопаметност и търси възможност да поднови борбата, когато условията са по-благоприятни.</p> <p>За да функционира дипломацията, трябва да се приемат достатъчно от изискванията на отсрещния лагер, за да има той интерес да спазва договора дългосрочно. В крайна сметка, неспособността да се преговаря, която показва липсата на гъвкавост, се стреми да задълбочи и увеличи проблемите, което всъщност ги прави по-трудни за решаване впоследствие.</p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>5. Внимавайте с арогантността&nbsp;</strong></p> <p>Гърците в Античността изобличавали опасностите на арогантността - тази фатална комбинация от високомерие и прекалена самоувереност, която кара смъртните да предизвикват боговете - а ние в последно време успяхме да констатираме, че арогантността може да има гибелни последствия.&nbsp;</p> <p>Именно арогантността накара САЩ да разширят НАТО без да ги е грижа за последствията от едно такова разширяване в дългосрочен план.</p> <p>Именно арогантността накара американските дипломати да мислят, че техният чар и убедителна сила ще бъдат достатъчни, за да се постигне дългосрочно решение в Близкия Изток.</p> <p>Именно арогантността накара Джордж У. Буш да нахлуе в Ирак, аргогантност най-сетне, която накара европейските ръководители да създадат единната валута, докато много знаци показваха, че институционалните изисквания за валутен съюз не са налице.</p> <p>Арогантността обяснява също лелеяната надежда на турския лидер Реджеп Таийп Ердоган да превърне Турция в движещата сила на новия Близък Изток, избягвайки всички проблеми във външната политика.</p> <p>Усещаме я също в лелеяната надежда на Обама да може да реши неразрешимите проблеми с една-единствена прочувствена реч.&nbsp;</p> <p>В настоящия момент е трудно да се каже дали Путин отиде прекалено далеч в Украйна, но ако тази криза завърши с катастрофа за Русия, арогантността още веднъж ще е изиграла своята роля.</p> <p>Поуката, която можем да извлечем, е значителна. В един свят без централна власт и характеризиран с многобройни неравни, разбира се, но независими центрове на власт, международната политика е област на ендемично съперничество и дори и най-силните актьори се затрудняват да наложат своя възглед без да претърпят загуби. Това е област, в която външните случайности остават силни и където грандиозните планове и амбициозните кръстоносни походи се провалят през повечето време.&nbsp;</p> <p>Както в областта на валутните фондове, успехите от миналото не гарантират с нищо бъдещи успехи и страните, които сърфират на гребена на вълната, могат в следващия миг да се окажат в големи затруднения, без да се усетят.</p> <p>Периодът след Студената война показва недвусмислено: ако силните Съединени щати стъпват накриво с такава закономерност, то е сигурно, че за да ръководиш една държава, е подходящо да си поставяш реалистични цели и да се увериш, че подводните камъни са взети предвид. Един умен и разумен лидер трябва да има оперативен план Б.</p> <p>Ето, драги читателю, моят списък с пет поуки. А какъв е твоят?</p> <p>&nbsp;</p> <p><em>* Стивън М. Уолт е професор по международни отношения в Харвардския университет. Статията му е преведена и публикувана в сайта&nbsp;</em><em>slate.fr. на адрес:&nbsp;<a href="http://www.slate.fr/story/95565/cinq-grandes-lecons-de-politique-etrangere#xtor=RSS-2">http://www.slate.fr/story/95565/cinq-grandes-lecons-de-politique-etrangere#xtor=RSS-2</a></em></p> <div><em>Заглавието е на &quot;Гласове&quot;</em></div> <div>&nbsp;</div> <div><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></div> <div>&nbsp;</div> <div>&nbsp;</div> <div>&nbsp;</div> <div>&nbsp;</div> <div>&nbsp;</div>