- Автор: Гласове
- 27 Ное 2022
- 6220
- 21
Следвайте "Гласове" в Телеграм
Автор: Мартин Петрушев
Шкварек разкритикува финансирането на спектакъла „In hell with Jesus“ на Иво Димчев от Национален фонд „Култура“ и въпреки че не съм съгласен с част от тезите му, напълно разбирам жлъчното му отношение.
В случая с името на този пърформанс имаме крайност, която цели провокация, както по-голямата част от изпълненията на Иво Димчев. Не може да се изключи обаче, че има крайни и дори богохулни творчески явления (като например „Свещената планина“ на Ходорковски от 1973), вдъхновили чрез своите фрагменти и детайли други творци, които по-късно достигнат нови хоризонти в своето изкуство и преодоляват тясната рамка на постмодерното, обновявайки класически форми.
Шкварек говори и защитава позициите на класическия консерватор, а моето светоусещане е на класически либерален човек, който по принуда е попаднал в консервативния спектър. Почти по неизбежност съм съгласен с много голяма част от неговите възгледи. За мен е шокиращо, когато чета за всекидневните опити на радикалния либерализъм, който стимулира момчетата да си режат половите органи, а момичетата – първите наченки на гърдите си. Наскоро четох статия в „Ройтерс“, в която защитата на тези действия се лансираше със съвсем нормален тон като правилна и приемлива, щом съответствала на избора на детето.
За мен проблемът с ЛГБТ общността не е другостта на сексуалната ориентация, а нейното агресивно политизиране и опитът за създаване на норма. В своя „Сатирикон“ Петроний (ок. 14-66 г. сл. Хр.) не само описва като най-естествено спането на мъже с други мъже, но описва и мъже, които се обличат, гримират и се правят на жени. Фелини в своята филмова версия на романа, което впрочем е един от по-слабите му филми, вкарва култ към образа на хермафродита. Съществуват студии и изследвания, които се опитват да докажат, че точно нормализирането на това обществено проявление е символ на разпадащия се древен Рим, както сега е символ на упадъка на западната цивилизация. Скептичен съм към толкова едри обобщения, защото има множество други фактори, но на моменти може да се говори за открито сатанински внушения, за възпитание на антистойност и за вътрешно обезличаване на децата чрез ЛГБТ(К+) образи.
Исторически факт е обаче, че по времето на Шекспир жените в театъра са се играели от мъже. За мен ролевите игри на половете не са и не би следвало да са нещо толкова необичайно на сцената. Сцената е лабораторно пространство, а експериментатори като Антоанен Арто или Гротовски са хвърляли актьорите във физически крайности, които далеч надхвърлят междуполовата трансгресия. Преднамерено или случайно такива експериметни могат да доведат до нови летви в изкуството, от което по-късно и по-класическите произведения да се качат на ново стъпало.
Но какъв е казусът с Иво Димчев? Иво Димчев безспорно е талантлив. Първото доказателство за това е, че е приет в НАТФИЗ в класа на Коко Азарян и Тодор Колев, макар и на следващата година да напуска. Провокациите на Димчев са крайни и в някои случаи откровено отблъскващи. Веднъж присъствах на негов спектакъл, в който показва снимки на лайно или на мъртви деца и нанася шокови вълни на публиката между песните. На мен това ми се стори ненужно и прекалено, без значение от концепцията, но това все пак е далеч от съвременните извращения на най-крайните представители на пърформанса. Казвали са ми, че на спектакли в Берлин се поднасят на публиката пликчета с пресни човешки фекалии и какво ли не. Толкова е противно, че чак е грозно да го напишеш. Точно екстремизмът в подобни съвременни явления отдавна ме навежда на мисълта за необходимостта от „просветен авторитаризъм“, както го нарече наскоро проф. Иво Христов в едно интервю при Карбовски.
Какво обаче ме заведе на спектакъл на Иво Димчев? Това, че преди това присъствах на негов музикален концерт, на който свиреше мой колега. Не ми се е случвало да пусна на музикант песни като Raise me, Overrated или The hollow man и той да не е признал висотата на творческото постижение в тях (някои ще го сметнат за неумсетно, но тук отделям музиката и визията).
Без скрупули бих пуснал на сина си да слуша песни от албума Sculptures, въпреки че бих направил всичко възможно да го предпазя от свръхполитизираната агресия на ЛГБТ културата. Но ето – ходил съм на концерт на Иво Димчев в Царския дворец в София и мога да потвърдя за себе си, че това беше действително културно изживяване – синтез между пиано, глас и картини. Познавам хора, които заради Иво Димчев започнаха да посещават опера. Да, цялата ЛГБТ култура по неизбежност е миметична, а децата се учат чрез подражание. Но докато масовостта на тази култура остава по правило външна и празна отвътре, екстроверсията на Иво Димчев във „високите“ му песни е автентично отражение на вътрешното му светоусещане. От тази гледна точка не го възприемам като естествен представител на политическото ЛГБТК+ движение.
Напълно разбирам възмущението на Шкварек за това, че спектакъл с такова наименование се финансира с парите на данъкоплатеца. Струва ми се все пак, че тук има някакво изместване на фокуса. Колко милиона от парите на данъкоплатеца и от еврофондовете се наляха в чалга „културата“? Ако минем покрай сградата на „Пайнер“ на улица „Цар Иван Асен II“, ще видим надписи, че освен всичко друго те са получили и две финансови инжекции от по 350 000 евро заради ковид пандемията. Това финансово разпределение също се определя от държавата и е за сметка на данъкоплатеца. Защо не се говори повече, че именно това финансиране трябва да се преустанови? За мен чалга „културата“ е чукът, който строши главата на две подрастващи поколения и втълпи едно капиталистическо усещане за по-бърз, по-успешен и по-тъп. Спокойно може да се предположи, че прозорците на колите-убийци по българските пътища се тресат именно от чалга ритми. Тази „култура“ е нахлула и във висшите учебни заведения. Чувал съм студенти от Софийския университет да се хвалят как със своята студентска ISIC карта можели да влизат безплатно в чалготеките. Каква по-добра причина да запишеш в университет? Как си представят радикалните либерали, че биха могли да променят това без „просветен авторитаризъм“?
И все пак – необходимо ли е всеки път да се концертираме върху лошото? Не, а и най-силната инициатива на Шкварек – „Месец на семейството“, стъпва точно върху това. Организираното от него шествие на класическото семейството се извършва в същия месец, в който се провежда най-радикалната ЛГБТК+ пропаганда с прайд на дъгата, изпъстрен със сцени за деца. Прайдът ще получи и получава неизбежно финансиране от десетки или стотици НПО-та, а инициативата на Шкварек може би не. Вие не бихте ли били жлъчни?
За мен големият въпрос остава следният: къде ще заведе българинът детето си? На инициативата на Шкварек, където детето ще разбере важността и значението на семейството за едно общество, или на политизирания прайд, където детето ще види колко е весело да си вихрогон на дъгата, който е влюбен във вътрешното си обезличаване и външния си кич.
