- 10 Sep 2020
- 200
- 31
Автор: Валентин Хаджийски
<p>Гледана от запад, България изглежда опак свят с невиждани в развития свят чудеса: десни зелени, десни блусари, десни консервативни хипита с татуирани ръце и коси на конски опашки, десни постмодернисти като Александър Кьосев, които не „деконструират”, а „синтезират” нови „симулакри”, десни университетски професори, протестиращи за повече остеритет, християнски богослови като Калин Янакиев, протестиращи срещу „некачествените”, десни студенти, окупиращи университети, революционни студенти, подстрекавани от професорите си и преследващи „пиенето на вино” и „ходенето по ресторанти”...</p>
<p>Но светът е многомерен – в други измерения България вече изглежда „нормално” западно общество. „Новото българско дясно” е силен аргумент в подкрепа на това. Но това съвсем не е повод за „ура”. Наистина, в ранното лято някои наблюдатели отбелязаха, че зад абсурдното куклено шоу на инсценираните протести, зад моминските трепети на малките десни партии спрямо породистия им уж кандидат-жених ГЕРБ се криел проект за създаване на „нов десен субект”. Други възразиха, че няма „проект”, а само конвулсии след колапса на ГЕРБ, който наистина бил замислен като дългосрочен проект за нова популистка десница начело с „харизматичен” лидер от рейгъноживковски тип. Но съзнателно конструирано или спонтанно възникнало, „новото българско дясно”, както се очерта през последните вече близо шест месеца, е наистина „пост-преходно” – за него „преходът” е свършил. То вече е органична част от десницата в развития свят и по-специално показва дълбоки структурни сходства със съвременното американско дясно, които ще разгледам по-долу. </p>
<p> </p>
<p>За добро или зло САЩ си остава засега, а и в обозримо бъдеще най-влиятелна световна сила, в голяма степен показваща на другите общества собственото им бъдеще. Доброто познаване на САЩ е изключително важно за адекватно ориентиране в съвременния свят, но още дефицитно в България. </p>
<p> </p>
<p>На първо място общото между българското и американското съвременно дясно – това е откритата им войнстваща служба на олигархията, на финансовите интереси на „горната една десета от горния 1 процент”, против интересите на останалите 99,9 процента от населението. Разбира се, това не се афишира – никой не би гласувал за такава платформа. В САЩ то се маскира най-вече под „културни” аргументи – „оръжия за масово отвличане на вниманието”, weapons of mass distraction – за малцинства, имигранти, аборти, оръжия, патриотизъм, оси на злото, гейове, безотговорни самотни майки и т.н. В България се гримира като борба с „комунизма” и се прикрива под абсурдисткия смокинов лист на лозунга „долу олигархията”. Но е очевидно, че и в САЩ, и в България дясното се държи изкъсо от една неголяма, сплотена, амбициозна, агресивна и с големи финансови възможности група олигарси активисти. </p>
<p> </p>
<p>В САЩ почти всички десни тинк танкове се финансират от тесен кръг частни фондации, сред които Koch, Castle Rock, Scaife, Olin, Earhart, JM... След решението на американския върховен съд по делото Citizens United v. Federal Election Commission в 2010 г. отпаднаха законовите пречки за пряко участие и на големите корпорации във финансирането на изборите чрез политическите акционни комитети (РАСs). В България това лято също следихме пряко как емисари на олигарсите открито дават заповеди на партийните и неправителствени щурмоваци (storm troopers) и четохме данни за финансирането на тинк танковете и интелектуалците от „квазиполитическата мрежа”. Тук има и безспорен парадокс – при все че финасирането им идва все повече и повече от частни десни американски източници, но дори и когато то идва от държавни американски и европейски източници или от американски и европейски левоцентристки организации, ориентацията на българските им приемници остава неотменно в духа на „студената война”, както сигурно им диктува самоналоженият им от самото начало ренегатски „неправителствен етос”. </p>
<p> </p>
<p>Интересите на олигархията са прозрачни – създаване и поддържане на система от паразитни олигархични монополи, ликвидиране на остатъците от социалната държава и връщане към Дикенсовия капитализъм – в САЩ това значи не само преди прогресивните реформи на „великото общество” от 1960-те и „ню дийла” („новия договор”) от 1930-те години, но дори преди „прогресивната ера” на Теодор Рузвелт от началото на ХХ в., с федералния подоходен данък, контрола на храните и лекарствата и централната банка. Това се признава публично – активистът срещу данъците Гроувър Норкуист например иска да се върне времето преди „социалистите” да вземат властта, с „подоходния данък, „смъртния данък” (данък наследство), регулацията и всичко друго”. Иска се зачертаването на повече от век история. </p>
<p> </p>
<p>Основната причина за „изкупуването” на демокрацията от олигархията е засиленото икономическо неравенство – в САЩ след „Рейгъновата революция” от 80-те години, в България – особено след РМД приватизацията, прекалената финансова мощ на олигархията на фона на ерозиращата средна класа в САЩ и на лумпенизиращите се градски маси в България. В САЩ все по-често се повтарят думите на върховния съдия от 30-те години Луис Брандайс: „Можем да имаме демокрация – или можем да имаме богатство, съсредоточено в ръцете на малцина, но не можем да имаме и двете”. </p>
<p> </p>
<p>Икономисти алармираха, че в САЩ в навечерието на Голямата рецесия от края на 2007 г. неравенството – и по доходи, и по богатство – надмина показателите от 1929 г., навечерието на Голямата депресия. Не всички в България знаят, че между Голямата депресия и „Рейгъновата революция” САЩ преживя и „голямата компресия” на доходите – най-големия си прогрес в намаляването на икономическото неравенство. Това бе времето на високите прогресивни данъци, на могъществото на синдикатите, както и на най-силния и продължителен в историята икономически растеж, довел до незапомнен преди и след това народен просперитет, оптимизъм, вертикална социална мобилност, висока раждаемост, динамична оптимистична популярна култура, която в 50-те и 60-те години очарова и превзе цял свят. </p>
<p> </p>
<p>Напълно логично по това време и американската десница с лидери като генерал Айк Айзенхауер и потомствения милиардер Нелсън Рокфелер бе умерена, порядъчна и конструктивна. Тя бе приела ню дийла като даденост – с федералната пенсионна програма „Социална сигурност” (Social Security), с помощите за безработни, с държавните проекти за развитие на инфраструктурата, с колективното договаряне и сравнително високите заплати и на неквалифицираните работници, с крайно скромните по сегашните представи доходи на техните босове, с високите данъци за богатите, дори с фактическата конфискация – чрез данък наследство – на големите частни замъци от 20-те години край Ню Йорк в стил „великия Гетсби”, в които и до днес са настанени главно обществени институции – музеи, ботанически градини, социални домове, спортни клубове. Десните преглътнаха „великото общество” от 60-те години с Медикеър и Медикейд – федералните здравни програми за пенсионерите и бедните – да, в САЩ и досега хората над 65 г. и бедните се лекуват (общо взето) безплатно. Десният президент Ричард Никсън дори се опита да въведе всеобщо здравно осигуряване, донякъде по-прогресивно и от плана на Хилари Клинтън от 90-те години, и от „Обамакеър”, при него и данъците на богатите бяха доста по-високи от тези при управлението на Бил Клинтън. </p>
<p> </p>
<p>След 1980 г. в САЩ обаче надделяха нови процеси, постепенно довели до икономическа и политическа поляризация, ерозия на средната класа, намалена социална мобилност, концентрация на богатство и власт по върховете и общо песимистично усещане за дезориентация на обществото. В България, както и в САЩ времето от средата на 60-те до средата на 70-те години също бе време на растеж и обществен оптимизъм. От началото на 80-те и в България вече имаше съзнание за дезориентация, икономическо разслоение и упадък, което съзнание продължава и досега – с изключение на периода от около 2005 г. до първата половина на 2009 г., когато притокът на горещи пари непосредствено преди и след влизането в ЕС и в обстановката на световен икономически бум даде на българите да забравят за оковите на валутния борд, накара за кратко и българоамериканците да се възхищават на просперитета на много обикновени българи – и ‌това стана при стабилни и консервативни държавни финанси. </p>
<p> </p>
<p>Основната причина за песимизма и в САЩ след „Рейгъновата революция”, и в България след 1990 г., разбира се, беше налагането – поради волята на управляващите, но и поради господстващите в цял свят тогава настроения – на екстремистката, ирационална, вуду доктрина на пазарния фундаментализъм, неподкрепена от никакъв реален опит. В последните десетилетия и нещо десните и в САЩ, и в България само приватизираха и дерегулираха, в резултат на което богатите забогатяха, останалите обедняха. Създаде се нова социална сегрегация – богатите се затвориха в оградени жилищни комплекси (gated communities) за живеене, бизнес паркове за работа, частни училища, църкви, молове (shopping malls) и кънтри клубове (country clubs) с частна охрана и оставиха публичното да се разпадне. И в периода на възстановяване на САЩ след „голямата рецесия” богатите продължават да стават още по-богати, както аргументирано показа публикацията на в. „Ню Йорк Таймс” от 10 септември т.г. „Богатите стават по-богати чрез възстановяването” (<em>The Rich Get Richer Throught the Recovery</em>). Монополизацията на икономиката и олигархизацията на обществото дойдоха като естествен резултат от политиката на пазарен фундаментализъм. </p>
<p> </p>
<p>Христоматиен пример за олигархичен монопол в САЩ в последните години е „здравно-индустриалният комплекс” от първото десетилетие на века, в България – енергетиката от времето на ГЕРБ – две системи за рекетиране, за извличане на монополна рента от обществото. Не случайно здравната реформа е най-важният и болезнен вътрешнополитически въпрос в САЩ пред последните години и не случайно февруарската революция в България започна от сметките за тока, които станаха по-високи от пенсиите. </p>
<p> </p>
<p>В основата на съвременния завой на дясното към пряка служба на олигархията има и обективни икономически фактори – растящото икономическо неравенство се дължи и на техническия прогрес, и на глобализацията – либерализацията на финансите и търговията, имиграцията от бедните към богатите страни и т.н. Но внимателният анализ показва, че значението на политическия „субективен фактор” е огромно – често и определящо и в икономиката, и в политиката. </p>
<p> </p>
<p>В САЩ „новото дясно” – „неоконсерватизмът”, „консервативното движение” (movement conservatism – по Пол Кругман), „радикалните консерватори” (radical conservatives, radcons – по Робърт Райх) или „болшевизираният консерватизъм”, е явление, очертало се наистина плахо още в средата на 60-те години, но добило разгърната форма едва в средата на 80-те и стигнало апогея си между „консервативната революция” на Нют Гингрич в 1994 г., назначаването на Буш-младши от върховния съд за президент в 2000 г. и победата му на президентските избори в 2004 г. под патриотични лозунги, последвана от неуспешния му опит да приватизира „Социална сигурност”. </p>
<p> </p>
<p>Най-характерната черта на движението, отличаваща го от дотогавашната консервативна американска десница, е неговият целеустремено-революционен, болшевишки, ленински характер – изключителната увереност в моралната му правота, изключителната роля, която то приписва на революционния авангард и на пропагандата за овладяване на масите, презрението му към законността и демокрацията, към джентълменската порядъчност, нетолерантността му към опонента и изключителният му хъс да мрази и демонизира. </p>
<p> </p>
<p>Широко известна е публикацията от 1983 г. на Cato Institute (Катоновия институт), десен либертариански тинк танк, която чертае „ленинистка стратегия” (Leninist strategy) за борбата на републиканците срещу „Социална сигурност”. Стюарт Бътлър от „Като” и Питър Джерманис от „Херитидж”, друг десен тинк танк, първи сред американските десни подчертаха важността на Лениновата теория за болшевишката партия като революционен авангард на масите. „За разлика от много други социалисти от това време Ленин разбира, че фундаменталната промяна зависи и от способността на движението да създаде целенасочена (focused) политическа коалиция, и от успеха му да изолира и отслаби опонентите си”. </p>
<p> </p>
<p>Няма много за чудене – в САЩ някои десни болшевики са бивши съветолози, както в България някои от тях са бивши преподаватели по научен комунизъм. Стратегията за болшевизация на дясното в САЩ се разви в 90-те и 2000-те години, кулминирайки в истерията с Моника Луински и в опита на Буш за приватизация на „Социална сигурност” под прикритието на патриотични лозунги за „войната срещу тероризма” в Ирак. </p>
<p> </p>
<p>В България новото дясно, чийто генезис, като видяхме, в 90-те години бе оплоден от новата дясна американска ДНК, ни показа през изминалата година забележителен напредък в болшевизацията. Вече видяхме, че като истинска революционна сила новото дясно не признаваше законно избрания кабинет и го разглеждаше като узурпаторска „хунта”, дошла на власт с „преврат”. Новото българско дясно показа типично болшевишко неразбиране и неприемане на принципите на демокрацията – и ясно разбира, че може да дойде и остане на власт само с насилие и манипулации.</p>
<p> </p>
<p>В дните след 14 юни бях шокиран от болшевишките похвати на контрареволюционните пучисти – агресията, омразата, аморализма („морално е това, което е полезно за победата”), ирационализма („истината е полезна лъжа”), лицемерието, нетолерантността – наистина, „дефрендването” на инакомислещи стари приятели на Фейсбук не е „девет грама в тила”, но усещането е сходно. Тук трябва да отбележа, че журналистката Даниела Горчева благосклонно отмени „дефрендването”, но за други десни интелектуалци, напълно по ленински, несъгласието в политиката значи и прекъсване на познанството с хората. Бях поразен от „пролиферацията” на медийни радиоточки за тиражиране на нагли лъжи и тъпи идеологеми, от постоянния им апел към неразумието на човека-като-тълпа и презрението им към свободната критична индивидуалност, от нелепо стройната им революционна организация, провокираща улично насилие, търсеща да предизвика ответно полицейско насилие... И всичко това течеше и още тече и в социалните мрежи, с ентусиазираното доброволно съдействие на десетки приятели „интелектуалци”. Почти нищо подобно нямаше извадено срещу тях от страна на опонентите им. </p>
<p> </p>
<p>Докато в стил „крадецът вика: „дръжте крадеца” българските агитпропчици на олигархията продължават да подиграват изтеклите „опорни точки” на МВР, в петък, 20 декември, в „Ню Йорк Таймс” излезе голямо журналистическо разследване за „опорните точки” на републиканците за атакуване здравната реформа на Обама (<em>G.O.P Maps Out Waves of Attacks Over Health Care Law</em>), според което лидерът на републиканското мнозинство в конгреса Ерик Кантор публикувал игрови наръчник на агитатора (playbook) с агитпроп инструменти (messaging tools) срещу здравния закон, а миналата седмица докладната записка (memo) до републиканската група в Конгреса била „кратка и ясна, с опорни точки (talking points) и бойни задачи (marching orders)”. Това е истинска армия, която води истинска война – за щастие, само с думи. </p>
<p> </p>
<p>Институционализирането на уличното насилие в България обаче беше необходимо за новото дясно като последен аргумент за „правотата му” и средство за идването му на власт. Но то напълно обезсмисли всякакви съдържателни политически протести. Истеричната реч на омразата (hate speech), възкресяването на скелети от миналото и нетърпимоста към рационална дискусия направи на практика невъзможни съдържателните обществени дебати. „Новото дясно” унищожи резултата от дълги години постепенна духовна работа по преодоляването на горчивината на разделението на българите от близкото минало. Съдейки по напрежението и горещината на „културната война” в САЩ, изглежда това ще бъде и нашето бъдеще за дълго време.</p>
<p> </p>
<p>Друг общ момент на американското и българското ново дясно е предаността им към догмите на пазарния фундаментализъм – „свободните пазари” (free markets), „твърдата валута” (sound money), „остеритетът, водещ до растеж” (expansionary austerity) и създаващ „доверие”. Тези догми при това често се възприемат в най-грубата им шарлатанска форма, която в САЩ традиционно е „supply<em>-</em>side economics”, „съплай-сайдерство” – фантастична теория за намаляването на данъците като главно условие за растеж и за „стичането” на доходи от богатите надолу (trickle down economy), в България – това, което по форумите наричат „невдянковщина” – безогледното преследване на „финансова стабилност” с цената на мизерията на хората и задушаването на икономиката, след което се оказа, че и „финансовата стабилност” напълно липсва. Ясно е, че привързаността към пазарния фундаментализъм произтича ex officio от олигархичната обвързаност на десните и изглежда няма открит рационален аргумент, който би ги убедил да я преразгледат. Антиинтелектуализмът и ирационализмът на новото дясно често водят до пълна невъзможност за рационална, „неизкривена” дискусия с него – и за факти, и за ценности. </p>
<p> </p>
<p>Номенклатурният характер на американската и българската нова десница е друг явен техен общ момент. Апаратният принцип ражда сектантска затвореност към външните за системата лица и групи – до невъзможност за съдържателна комуникация с тях, както и агресивна нетърпимост към инакомислието в системата, антиинтелектуализъм – недоверие и омраза към истинските интелектуалци, както и агресивно лицемерие – нетърпимост към искреността. </p>
<p> </p>
<p>В САЩ има от десетилетия стройна система за растеж и съхраняване на лоялните кадри и за дисциплиниране и наказване на нелоялните. Един безукорен лоялист като Пол Улфовиц, който като военен министър оплете сериозно конците в Ирак, като президент на Световната банка се забърка веднага в неприятен скандал за протежиране на любовницата си, все пак бе приютен на топло в тинк танка American Enterprise Institute. Нелоялните, колебаещите се по отделни догми десни политици, дори да се радват на голяма обществена популярност, биват атакувани от активистите на „чаеното парти”, от консервативните организации и политически акционни комитети по места, срещу тях се издигат правилни кандидати и често биват проваляни на първични избори, а дори и в сблъсъците си с демократите. </p>
<p> </p>
<p>Това е извънредно ефективен болшевишки механизъм за партийно консолидиране, за изтласкване на всичко що-годе умерено или просто по-индивидуалистично от републиканските редици, напълно неприсъщ на американските демократи, либерали и прогресисти. Но пък близък и разбираем за новото българско дясно, където хем много от хората имат солиден собствен или семеен номенклатурен опит от миналото, хем и някои десни партийни лидери обичат да командорят парламентарната си група като стадо овце, да ги предлагат назаем на други партии и да „казват” на своите хора на „Дондуков” 2, на съда и прокуратурата „какво да се прави”. </p>
<p> </p>
<p>Пълната замяна на „медиите” в нормалното им в демократичния свят разбиране с „ударни медийни сили” (shock troops), т.е. тоталитарни агитпроп централи, е следващият общ момент на американското и българското ново дясно. Те добре разбират, че могат да властват над масите само чрез манипулиране на човека-като-тълпа и чрез изключването на критичната индивидуалност. В САЩ този процес, създал двете уродливи чудовища, „радиото на омразата” (hate radio) и кряскащата телевизия (yell television) тече над четвърт век. </p>
<p> </p>
<p>Радиошоуто на Ръш Лимбо се разпростанява в цялата страна от края на 80-те години и в пика на популярността си в 2003 г. се излъчваше от над 600 радиостанции с над 20 милиона слушатели. В края на 90-те години започнаха и телевизионните версии на новото дясно индоктриниране – в 2002 г. „Фокс Нюз” на Рупърт Мърдок надмина CNN като лидер в кабелните новини и веднага се появиха и негови имитатори като MSNBC. Успехите на новата дясна пропаганда в САЩ са като успехите на чалгата в България – това е едно постоянно апелиране към злото, към егоистичното в човешката природа, към предразсъдъците и това, което на английски се нарича bigotry – едно постоянно снижаване на критериите, водещо до трайно влошаване на достойнството и вкуса на публиката. </p>
<p> </p>
<p>В резултат на това и до днес в САЩ политическите коментари, които се излъчват по електронните медии, са в голямото си мнозинство десни. Те всекидневно и неуморно „насищат дискурса” с „правилните” десни „опорни точки”: „голямото правителство” (big government) – винаги проблем, никога решение, „класовата война” (class warfare), уж водена от левите, които искат увеличени данъци за богатите, „данък смърт” и „смъртните комисии” (death tax и death panels) – лъжа, „прегръщащите дърветата” (tree huggers) – нали в САЩ зелените са леви, „феминацистките”... А напоследък: „заради Обамакеър си загубих здравната застраховка” (реален проблем, който скоро ще се реши), „Обамакеър повишава здравните разходи” (лъжа), „здравните борси не са безопасни” – лъжа, особено в момента, в който болезнено се разчепква подслушването от службите, и т.н. </p>
<p> </p>
<p>Аналогично в България десните пропагандни централи, познати все още и като „медии”, създали и крепили години наред медийния феномен „Борисов”, почти напълно неглижирали реалността на февруарските общонародни вълнения, от първите дни на летните протести наситиха „дискурса” с грубо тенденциозна и манипулативна контрареволюционна пропаганда в служба на олигархията – „Олигарски”, „този кабинет загуби всяка легитимност” (две седмици след встъпването си), „протестират хиляди, напрежението непрекъснато нараства” (лъжа), „посланиците на Германия и Франция подкрепят протестите” (лъжа), „В САЩ започна кампания с призив за бойкот на правителството в София” (лъжа), „управляват бивши комунисти, клиентелистка партия с machine-style politics” (това подхожда много повече на ГЕРБ) – постигнаха за вярващата си публика пълна подмяна на реалността, създаване на паралелна виртуална реалност. Живял съм по времето на тоталитаризма и такова чудо тогава определено нямаше – тогавашните медии имаха повече връзка с реалността. </p>
<p> </p>
<p>Друг важен общ момент между американското и българското ново дясно е самопреживяването им като легитимни реакции на някакви (въображаеми) исторически заплахи – в САЩ това е „призракът на 60-те години”, в България – „призракът на „комунизма”. От българска страна тук има елемент на постоянна втораченост в миналото до невъзможност да се антиципира и планира бъдещето и да се разбират нови понятия, както и постоянен стремеж да се пренапише историята в своя полза, което отбелязахме вече във връзка с опитите за героизация на уж дисидентските, а всъщност палаво-номенклатурни интелектуални групички в СУ до 1989 г. </p>
<p> </p>
<p>Американското ново дясно се прикрива с „културно-исторически” драперии не само защото се срамува да се покаже в олигархичната си голота, но и защото в личен план историята на днешните нови десни лидери започва главно в 60-те години, когато те (или родителите им) са били студенти. Някои тогава са били част от новата левица, а после са станали ренегати. Други са били консервативни млади хора – като оклахомския ранчер Клод Буковски от филма „Коса”, внезапно захвърлен сред хипитата в Сентрал Парк – може би наистина травмирани по различни причини от бунта на връстниците си срещу авторитетите, от левичарството им, от горенето на повиквателните, протестите за Виетнам, контракултурата, феминизма, източните култове, свободната любов, наркотиците и рокендрола, властта на цветята, народната власт, черната власт. </p>
<p> </p>
<p>Макар че хипи крайностите на 60-те години в САЩ бяха напълно изживени още в началото на следващото десетилетие и остават само като поизлинели културни знаци – в съвременния „куул” лайфстайл, в търговията на дребно (например в „Guitar Center” и „Health Stores”) или дори като закачки в имената и символите на някои хай-тек корпорации, новите десни са убедени, че 60-те години са живи и здрави и че всички проблеми на днешна Америка, от разпадането на семейството до „варварството на малцинствата” и до „мекушавостта на либералите” пред терористите, се коренят в „злото на 60-те години” – и изискват безпощадна, революционна, кръстоносна, „метафизическа” борба с него. Омразата на новите десни към семейство Клинтън в частност е най-вече омраза към тях като символи на злото на 60-те години – на скатаването от Виетнам (draft dodging), на изневярата, на „феминацизма”, на яйцеглавото (egghead) многознайство на интелектуалците. </p>
<p> </p>
<p>В България шокът у новото дясно е исторически по-нов – той дойде преди всичко от напълно неочаквания колапс на ГЕРБ през февруари-май т.г. и от внезапния страх, че старите десни партии, които българите трайно свързаха и с разсипването на поминъка си след РМД приватизацията, и с катастрофата ГЕРБ, вероятно никога вече няма да могат да дойдат на власт с избори. Аварийно бе изтупано от нафталина плашилото на отдавна умрелия „комунизъм” като необходимо „метафизическо” зло, срещу което трябва да се води „метафизическа” свещена война, размаха се и плашилото „Русия” – но пък иронията на опакия свят тук е, че американското крайно дясно в момента всъщност симпатизира на Путин заради законодателството му срещу „пропагандата на хомосексуализма” в училище и въобще желанието му да превърне Русия в „световна столица на традиционните ценности”. </p>
<p> </p>
<p>Друга ирония на опакия свят е вече отбелязаното усилие на българското ново дясно – напук на всяко реално знание на историята и културата на САЩ – да се представи като един вид наследник на хипи Америка от 60-те години. Достена Лаверн описва чудесно изумлението на един американски консерватор при срещата му в София с българския консерватор Евгений Дайнов – по съвместителство и рок музикант. В България, разбира се, в размахването плашилото на „комунизма” има и мощен автобиографичен ренегатски елемент. </p>
<p> </p>
<p>Последното обяснява и патологичната омраза на новото българско дясно към отдавна некомунистическата БСП: това е ренегатска омраза, често маскирана като лицемерна загриженост за „лявото”, от друга страна обаче, съчетана с краен антисоциализъм – омраза към всичко „ляво”, „прогресивно” и „социално”, впрочем напълно аналогична на омразата на американското ново дясно към „либералите”, които за него също са „някогашните комунисти” („commie libs”) – в по-затънтените райони на САЩ е разпространен bumper sticker-ът (лепенка за задната броня) „I Still Hate Commies Even After They Changed<em> </em>Their Name To Liberals” („мразя комунистите и след като си смениха името на либерали”). Ренегатството е майка на необикновеното политическо ожесточение на новото българско дясно, което включва в спектъра си и русофобията, но и друга удобна според случая ксенофобия. Но новата българска дясна емоционалност вече не включва с необходимост американофилията. Българските нови десни спонтанно прихванаха омразата на американските си ментори към „Хюсеин” (Обама) – според републиканския виц, едновременно „социалист, мюсюлманин и нелегален имигрант”.</p>
<p>Между българското и американското ново дясно има обаче и сериозни различия и те не са в полза на първото. То няма нито неизчерпаемите финасови и организационни ресурси, нито „автохтонността” и дълбоките социални корени на американския си образец и е много по-застрашено от маргинализация и дори внезапен колапс. Българското ново дясно изпадна в сериозно противоречие с историческата тенденция на българското общество. Промяната му е въпрос на неговото оцеляване. </p>
<p> </p>
<p>В златния век на интернет форумите беше популярен един афоризъм: „В България комунистите се делят на два вида – комунисти и антикомунисти”. Спомням си как дисидентът проф. Николай Василев, по онова време алтернативен социалист, след десети ноември агитираше за деболшевизация на БКП. Дойде време да се агитираме за деболшевизацията на антикомунистите. Пълен кръг – full circle, както казват американците. Краят на прехода по български.</p>
