- Автор: Newsweek
- 15 Дек 2023
- 2837
- 6
Автор: Илай Стили, newsweek.com. Стили е режисьор-документалист и писател. Последният му филм е „Какво уби Майкъл Браун?“
През целия си живот съм познавал хора като Клодин Гей (президентката на Харвард, обвинена в плагиатство от 1997-а, след като не осъди достатъчно кресливо нападението на Хамас срещу Израел, бел.ред.) и те са причината, поради която никога не отбелязвах нищо в квадратчето за раса в колежа или в апликациите ми за работа. Ако го бях направил, нямаше да бъде свободен човек днес.
Като дете бях запленен от историята за междурасовия брак на дядо ми и баба ми по бащина линия през 1944 г. в сегрегирано Чикаго. През 1967 г., в същия град, междурасовият брак на черния ми баща с дъщерята на оцелели от Холокоста не е бил много по-лесен. По онова време Америка гори в расистки бунтове. Дедите и родителите ми са имали всички причини да не се женят през цветнокожата разделителна линия. Но са избрали любовта пред повелята на расата си.
Вярвах тогава, както и сега, че те са по-добри американци от белите супремасисти, противопоставящи се на техните бракове, и от ранна възраст съм смятал за свое рождено право да защитавам принципите на свободата, равенството, любовта и великата човечност пред расистките повели от всякакъв вид.
Но щях да се изправя пред расистка повеля, която е различна от онези, които са стояли пред родителите ми. Когато станах тийнейджър, се сблъсках с огромен натиск да се причисля към една единствена раса в училищните формуляри и в личните си контакти. И поради този натиск имах чувството, че моята идентичност, която мислех, че се определя от изборите, които правя и отговорностите, които поемам, се е превърнала във валута в нечия чужда политическа игра на власт.
Но едва когато кандидатствах в колеж през 1990-те години, срещнах хора като Клодин Гей и наистина прозрях зад завесата на политиките на идентичността. Оценките ми и изпитите SAT бяха на границата на приемливото за колежите от най-висок клас и тогава моят съветник по образованието в гимназията, както и повечето университетски администратори, ме посъветваха да отбележа „черното“ квадратче в заявленията, с което да увелича шансовете си. А когато виждаха нежеланието ми, те най-често отхвърляха моите съображения с една и съща реплика: „О, няма нищо, просто отбележи полето и ще получиш предимство.“
Те не грешаха – веднъж ми предложиха стипендия на името на Мартин Лутер Кинг в размер на 25 000 долара, много пари през 1993 година. Отбелязването на черното квадратче беше меко казано изкусително.
Но това беше измама. По онова време процентът на всички чернокожи от по-ниско икономическо потекло в университетските кампуси беше спаднал до едноцифрено число. Тези студенти бяха заменени от идващи от средната и висока класа чернокожи, африканци, карибийци или мултирасови представители като мен.
С отбелязването на квадратчето „черно“ от мен се искаше да прикрия действителните проблеми и неравенства, които подриваха усилията на чернокожите от ниската класа – само за да могат университетските администрации да претендират за расово изкупление чрез по-голям брой записани студенти.
И после се чудим защо днес в почти всеки голям град има постоянна най-ниска класа от чернокожи?
Д-р Клодин Гей, президент на университета Харвард, свидетелства пред сенатската Комисия по образованието и заетостта, на 5 декември 2023 в служебната сградата „Рейбърн“, Вашингтон
Комисията проведе изслушване, за да разследва антисемитизма в университетските кампуси. Но за мен, на лично ниво, това не беше най-лошото от тези променящи живота сблъсъци. Знаех, че ако отбележа черното квадратче, университетските администратори и директорите във фирмите ще имат чувството, че са ми длъжни. Те щяха да отворят вратите на уважаемите си институции и в замяна на това от мен щеше да се очаква да засвидетелствам лоялност към тяхната расова политика и идеология.
Отбелязването на черното квадратче във формулярите ми за университет би ме задължило да вляза в мисловния модел на малцинството и да се разведа с по-широката си американска идентичност, за да прегърна далеч по-ограничена идентичност, основаваща се на расовата политика. В моя случай това щеше да означава да прегърна расистки и виктимизиран мисловен модел, в който всичко се определя от робството, сегрегацията, неравенството и расизма.
Хората ми се подиграваха, че придавам много прекалено голямо значение на черното квадратче, но те нямаха представа за всичко, което очаква черен студент, който е сложил отметка срещу „черно“. Ако бях отбелязал „черно“ във формулярите ми за кандидатстване, това щеше да отвори вратата за черни стипендии, стриктно черно ориентирани дейности, черни братства, черни кампуси, черни специалности, черни студентски асоциации, черни това и онова. Как бих преминал през всичко това, без да попадна в плен на политиката на чернокожите?
Дори и в тази млада възраст, знаех, че ако отбележа черното квадратче, трябва да изоставя пътя на заслугите и да тръгна по пътя на състезанията, където хора като Клодин Гей са отличници. Тя е може би най-успешният чернокож, извървял този път, но тя не е свободна личност.
През цялата си кариера тя е подчертавала цвета на кожата си и политиката на расовата идентичност, които, както сега виждаме да си проличава, предполагат смесица от некомпетентност, расов есенциализъм и плагиатство.
От всички тези лоши неща, най-лошото, което хора като Клодин Гей направиха в Америка, беше да поведат толкова много хора от своята раса по този задънен път на расов есенциализъм. Днес фокусът беше поставен върху обидите на Гей към азиатци и евреи, но никога няма да бъде забравено как хора като нея обидиха черните, при това много по-силно и много по-трайно, засягайки множество поколения.
Моят отказ да отбележа квадратчето за раса означаваше, че никой не може да има претенции към мен. Аз съм свободна личност, и единственото, което дължа, е благодарност към многото хора, които ми помогнаха по пътя ми към заслугите.
Но ако някой иска да знае защо наистина никога не отбелязах черното квадратче, истинският отговор се крие в живота на моя чернокож дядо. Роден от поробени родители на мръсния под в Кемп Нелсън, Кентъки, майка му и баща му умират, когато е едва юноша. Съвсем сам пътува до Детройт, а след това до Чикаго, където работи най-невероятни неща, за да издържа свободния си начин на живот. После един ден осъзнава, че този живот няма да го доведе до нищо добро. Той укрепва и става основател и един от членовете на Конгреса за расово равенство (CORE), където среща баба ми. Започва работа като шофьор на камион, става отдаден на смейството човек и се образова, прочитайки всяка книга, която му попадне. С всичко това той успява да издигне семейството си от бедност до солиден живот в ниската средна прослойка, независимо от условията на сегрегация.
Защо бих предал този възхитителен напредък за празното обещание на цвета на кожата?
Авторът на статията Илай Стили е режисьор-документалист и писател. Последният му филм е „Какво уби Майкъл Браун?“
Източник: newsweek.com
Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова
