Берлускони беше последният държавник на Италия

Автор: Томас Фази, unherd.com Следвайте "Гласове" в Телеграм

Наследниците му се оказаха по-опасни

През 1994 г., когато Берлускони създаде политическата си партия "Форца Италия", бях 12-годишен. По онова време последното нещо, от което се интересувах, беше политиката, но въпреки това Il Cavaliere, както той беше известен, скоро стана част от моя живот, заради простия факт, че като всяко друго дете от моето поколение, прекарвах следобедите, гледайки японско анимé по каналите Mediaset, които той основа. В трите месеца преди общите избори, които Берлускони спечели, Mediaset пускаше рекламите на "Форца Италия" денонощно. Бях научил сладникавата музикална заставка на партията наизуст.

Много от елементите на „берлусконизма“ вече присъстваха в тази първа кампания за премиер-министър: Берлускони като персона-по-голяма-от живота, безскрупулното използване на медийната му империя за да се изстреля на политическата сцена, протопопулисткият му маркетингов подход към политиката. Но в продължение на няколко години, поне що се отнася до мен, Берлускони не беше нещо повече от досадно прекъсване между епизодите на любимите ми телевизионни предавания.

Това се промени в последните години на гимназията, когато се оказах въвлечен в политиката на лявото крило. Едно от първите неща, които научих, е че да си ляв в края на деветдесетте в Италия означава да си против Берлускони. Въпреки че не го осъзнавах тогава, бях изложен на едно от може би най-токсичните наследства на Берлускони – фактът, че италианската левица в онези дни беше започнала да се дефинира почти само като опозиция на Берлускони, като антиберлусконизъм.

Това се промени бързо с появата на антиглобалисткото движение. Хоризонтът на лявата политика беше разширен отвъд националните граници (и отвъд Берлускони), за да прегърне – поне в нашата наивна представа – цялата планета. Имаше много по-големи заплахи от Берлускони, които надничаха оттам: неолибералната глобализация, транснационалните корпорации, споразуменията за свободна търговия и глобалните финансови институции като МВФ, Световната банка и Световната търговска организация.

Това движение кулминира в огромните демонстрации срещу Г8 и тяхната среща на върха в Генуа през юли 2001 г. – един от най-големите протести в Западна Европа в най-новата история и един от най-кървавите. Той завърши със сблъсъци на насилие и брутални репресии от страна на службите за сигурност, и с фаталното прострелване на 23-годишния анархист Карло Джулиани от полицията. За всички отляво и особено за онези, които бяха свидетели на станалото в Генуа, включително и аз, вината за тези трагични събития падна върху една личност – Силвио Берлускони, който беше спечелил изборите за втори път само няколко месеца по-рано.

С утихването на антиглобалисткото движение по време на втория мандат на Берлускони между 2001 и 2006 гг. – по-дълъг в сравнение с който и да е друг италиански лидер от Втората световна война насам – италианската лява политика отново започна да се определя от антиберлусконизма, въпреки че в продължение на няколко години това се припокриваше с противопоставянето на войната в Ирак (за няколко години Италия беше третия по големина контингент на водената от САЩ коалиция). През 2008 г., след две години правителство на център-лявото, водено от Романо Проди, Берлускони беше избран за премиер-министър отново. По времето, когато удари кризата с еврото от 2010 г., той вече беше управлявал почти десетилетие. Междувременно антиберлусконизмът беше метастазирал в политическа обсесия: всичко щеше да е наред, само ако той можеше да бъде изваден от уравнението.

Това беше увенчано в края на 2011 г., когато финансовата криза принуди Берлускони да подаде оставка. В рамките на няколко часа пред двореца Квиринал – официалната резиденция на президента на Италия, където Берлускони отиде да подаде оставката си – се събра огромна тълпа, за да отпразнува напускането му. Като човек, който се беше отчуждил от италианската лява политика през последните години, това ми се стори доста странно. Аз не бях почитател на този мъж. Но дори и приемайки официалното обяснение за събитията – че оставката е наказанието на Берлускони от финансовите пазари за лошото му справяне с икономическата криза – не можех да разбера как оставката на едно избрано правителство, дадена по принуда от финансовите спекулатори, може да бъде повод за празнуване, особено за тези отляво.

Недалновидността на празненствата стана трагично очевидна, когато италианският президент Джорджо Наполитано посочи Марио Монти, бивш комисар от Европейския съюз и международен съветник на Голдман Сакс, да състави „техническо правителство“, което се зае да упражнява унищожително „лечение“ чрез остеритет. По някакъв начин цялата история изобличаваше късогледството на антиберлусконизма. С маниакалното фокусиране в Берлускони и заплахата за демокрацията, която той представлява, италианската левица беше започнала да игнорира – или още по-лошо, да прегръща – по-значителните структурни тенденции, които отслабваха италианската демокрация през последните 20 и повече години: постепенното ерозиране на суверенитета в ръцете на ЕС, а след това и на еврото; нарастващата власт на технократичните държавни апарати, като Банката на Италия и Президента на Републиката (Италия е парламентарна демокрация, но последният ѝ президент Джорджо Наполитано успява да наложи президентската фигура като най-важен фактор в политическото управление на страната – б.пр.); подкопаването на италиански стратегически интереси от страна на предполагаемите съюзници на Италия, един от примерите за което е водената от НАТО атака срещу Либия в 2011 година.

И макар Берлускони да не се противопоставяше явно на никое от тези неща – в крайна сметка той беше твърдо атлантически и европейски настроен – той се опита, не особено убедително, да постигне баланс на международните задължения на Италия и неговата идея за национален интерес. Това беше особено очевидно във външната му политика, чрез която Берлускони се опита да утвърди относителна степен на автономия и независимост. Осъзнавайки зависимостта на Италия от чуждестранен внос на енергия, Берлускони постигна изгодни сделки за газ и нефт, култивирайки силно приятелство с лидерите на страните, произвеждащи енергия – президента Реджеп Таийп Ердоган на Турция, полковник Муамар Кадафи на Либия и най-вече Владимир Путин.

През 2008 г., например, Берлускони подписа „споразумение за приятелство“ с Либия, обещавайки 5 милиарда долара за 20 години като компенсация за италианската колониална окупация от началото на 20 век. В замяна на това Либия се съгласи да подпише изгодни енергийни договори и да прекрати пътуванията на незаконните имигранти в Италия. Преди това той беше опитал да говори с Буш, с когото беше в добри отношения вследствие нахлуването в Ирак. По подобен начин той подкрепи съвместни енергийни проекти между руската компания „Газпром“ и италианската енергийна компания „Ени“ в момент, когато ЕС настояваше за намаляване зависимостта от руския газ. Берлускони също така критикуваше американския проект за противоракетна отбрана, разширяването на НАТО на изток и подкрепата на Запада за независимост на Косово като „провокации срещу Русия“.

„Отношенията ни с Берлускони са сложни“, написа Елизабет Дибъл, заместник ръководител на мисията на Съединените щати в Рим, в грама от 2009 година. „Гласно той е проамерикански настроен и е помагал за нашите интереси на много нива, по начин и в степен, които предишното правителство не желаеше или не можеше да направи.“ Но, отбелязва дипломатът, има други сфери, в които Берлускони „изглежда решен да бъде най-добър приятел с Русия, понякога в директно противоречие с американската политика и дори с тази на Европейския съюз.“ След като кризата с еврото удари, Берлускони също се опита да се противопостави до известна степен на агресивната политика на строги икономии, изисквани от ЕС и Германия, като неведнъж влезе в конфликт с Меркел, Саркози и Брюксел.

Всичко това доведе през 2011 г. до консенсус от двете страни на Атлантика, че Берлускони трябва да си ходи. В 2015 г. бившият испански премиер-министър Хосе Луис Сапатеро разказа пред италианския вестник „La Stampa“ събитията, разиграли се на Г-20 през 2011 г., само няколко дни преди оставката на Берлускони: „“Никога няма да забравя това, което видях на срещата на Г-20 в Кан... Берлускони и Тремонти [финансовият минисът на Берлускони] бяха под огромен натиск да приемат помощ от МВФ. Но те категорично отказаха. Скоро след това чух името на Монти да се споменава в кулоарите. Стори ми се много странно. Това преврат ли беше? Не знам, това, което мога да кажа е, че привържениците на остеритета искаха да наложат икономическите политики на Италия вместо това да прави нейното правителство.“

Действително през годините се оказа, че финансовата криза, която доведе до падането на Берлускони, не беше предизвикана просто от финансовите пазари, а от самия Европейски съюз. Както дори и „Financial Times“ призна, Европейската централна банка, ръководена от Марио Драги, „принуди Силвио Берлускони да напусне поста в полза на неизбрания Марио Монти“, като прекрати изкупуването на италиански облигации от Централната банка и по този начин умишлено доведе до повишаване на лихвените проценти над безопасните нива, а също и като постави свалянето на Берлускони като предварително условие за по-нататъшна подкрепа от Европейската централна банка.

Независимо какво мисли някой за Берлускони, трудно е да си представим по-обезпокояващ сценарий от този една уж „независима“ и „аполитична“ централна банка да прибегне до парично изнудване, за да отстрани от длъжност избрано правителство и да наложи собствения си политически дневен ред. Но доказателствата сочат, че в Италия в 2011 г. е бил направен финансов държавен преврат. Последствията ще станат трагично очевидни през следващите години: Италия като цяло беше поставена под „контролирана администрация“ от Брюксел и Франкфурт и все повече от Вашингтон. Относителната автономия, която Берлускони беше успял да извоюва за страната си, днес е само далечен спомен. Днес от италианското правителство категорично се очаква сляпо подчинение на евроатлантическото статукво, ако то не иска да падне от власт – нещо, което Мелони разбира отлично.

Това не означава, че би трябвало да величаем Берлускони, разбира се. Всички обвинения срещу него през годините – мътните му бизнес сделки със сенчести фигури, свързани с мафията, сексуалните скандали, покровителстването на политическия елит в страната, безскрупулното използване на медийната му империя, използването на политиката за прокарване на собствените му икономически интереси – са в крайна сметка и верни, и много сериозни. И винаги, когато се е налагало да избира между интересите на страната и своите лични, той е избирал своите, както за Либия, например. Въпреки това, едва ли има съмнение, че за добро или зло, Берлускони беше последният държавник на Италия. Въпреки че беше освободен като заплаха за демокрацията, всъщност неговото оттегляне отвори пътя за пост-демократичния и съответно пост-политическия завой на Италия. Откакто той напусна поста, нашите правителства се превърнаха просто в изпълнители на външен диктат, а анти-Берлусконизмът не направи нищо, за да спре това.

Източник: unherd.com

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова