Аристокрация и демокрация под крилото на национализма

<p>Европейските страни навлизат в двайсети век, изправени пред различни предизвикателства, които обаче в почти еднаква степен налагат необходимостта от предефиниране на основанията за легитимност на техните управления. Повсеместната демократизация тласка политическите процеси по посока на зараждането на механизми, които пряко или индиректно разширяват кръга от участници при вземането на властови решения.&nbsp;</p> <p><span style="font-size:13px">На тази основа се формира и т.нар. обществено мнение, което, разбира се, не представлява нов феномен за времето си, но то за първи път започва така открито и безапелационно да се намесва в областта на политиката и дипломацията. От последните две области на държавното управление се изисква не само да показват ефективност, но дори в по-голяма степен да притежават характеристики, които да ги превръщат едва ли не в обикновени проводници на масовите настроения. Подобна постановка поставя институциите на държавата пред тежка дилема: те или трябва да се борят да запазят своя исторически характер и своята елитарност, което ги кара да придобиват ретроградни и реакционни характеристики, или да се подчинят на &bdquo;духа на времето&rdquo;, с което да приемат загубата на голяма част от своите права, влияние и методи на действие.</span></p> <p>На първо място, става въпрос за девалвацията, на която е подложена институцията на монархията. Нейното абсолютистко наследство ерозира под влиянието на новите настроения и буквално се разпада пред напора на протичащите динамични процеси. Тя губи не толкова реални правомощия, колкото своя неприкосновен, дори сакрален образ, с който се е ползвала в очите на собствените си поданици. Витае опасността от превръщането й в ненужна вещ, която трудно може сама да намери подходящото си място. Срещу овехтяващата догма, че монархът се явява носител на суверенитета, е противопоставена много по-модерно звучащата и съдържаща много повече популистки заряд идея, че суверенитетът се олицетворява от волята на народа. Политици, обществени лидери, журналисти и въобще всевъзможни демагози започват не само да формулират проявленията на тази воля, но и да се превръщат в нейни носители.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42638_GmP7ynhPjRG226ibm6Ag2SVK604HV5.png" style="height:219px; width:216px" /></p> <p><strong><em>Германска карикатура, осмиваща рефлекса на собствения им монарх да си &bdquo;пъха носа&rdquo; във всяка световна криза. Самият факт, че подобно нещо се появява в печата, е показателен сам по себе си.</em></strong></p> <p>Трябва да се отбележи и ролята на аристокрацията, която също е подложена на изпитанието да търси нов смисъл на собственото си съществуване. Тя осъзнава, че повече не е в състояние да играе традиционната си роля на крепител на статуквото и да противодейства на напора на демократичните идеи и практики. Поне не и официално. Но разполагайки с огромен ресурс, тя се внедрява така масирано в органите на управление, обществените организации и най-вече в близкото обкръжение на отделните монарси, че запазва до голяма степен старите си лостове си за влияние, а придобива и някои нови. И това е само по-малката част от проблема. Главното е, че нейните представители в по-голямата си част се явяват радетели за едно авантюристично направление за развитието на страните си. Не разполагайки с интелектуалната мощ или обществената подкрепа, обезоръжени от популярността на разните политически течения, те компенсират загубата на обществена значимост посредством изграждането една паяжина от неформални контакти, която им позволява да водят едва ли не паралелна политика. Появяват се т.нар. &bdquo;дворцови камарили&rdquo;, които копнеят да превърнат скритата си власт в явна и все повече се самоубеждават, че това може да се получи само посредством реализацията на една победоносна война. Която трябва да реабилитира тяхната историческа роля и статус, както и да елиминира конкуренцията на &bdquo;плебеите&rdquo;, поне в областта на политиката.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42638_WCrLJZ91OsTuvVAO6XUGeWz9HFaMn5.jpg" style="height:252px; width:200px" /></p> <p><strong><em>Княз Филип Ейленбург - най-довереният съветник на кайзер Вилхелм II</em></strong></p> <p><span style="font-size:13px">От гледна точка на историческото развитие може да се каже, че конституционните монархии се оказват крайно лабилни политически конструкции. Единствената им ценност е, че представляват преход от абсолютизма към парламентарната монархия.</span></p> <p>Но заплатен на много тежка цена. Ограничаването на правата на монарсите в законодателната област, но запазвайки статута им като източник на изпълнителната власт, създава условия за постоянно генериране на вътрешно напрежение. Основната ос на противопоставяне върви по линията правителство-парламент. От една страна, тяхното взаимодействие се оказва изключително важно, за да функционира ефективно държавният механизъм, но от друга, те се явяват представители на двете споменати по-горе противоположни концепции за произхода на институционалната легитимност. Кабинетът на министрите трябва да се съобразява основно с волята на своя &bdquo;работодател&rdquo; - крал или император, а народните избраници - с настроенията на масите. С времето тази конфронтация прераства в две отчетливи тенденции: или изпълнителната власт се опитва посредством натиск или пропаганда да сформира &bdquo;удобно&rdquo; за себе си законодателно тяло, или самите законодатели са готови да доведат до колапс държавното управление, но да получат реална възможност да влияят върху управлението по отношение на кадри и политики.</p> <p><span style="font-size:13px">Тази тенденция е особено ясно забележима в Централна Европа и Русия. Тамошните политически режими носят в себе си огромна дихотомия. В тях съжителстват както елементи на абсолютизма, така и на представителното управление. Трансмисия между тези две части почти не съществува и тяхното взаимодействие върви по пътя на сблъсъка и случайното надмощие.</span></p> <p>В Германия и Русия правомощията на парламентите не се разпростират върху назначаването и дейността на кабинетите и отделните министри, което, от една страна, дава почти неограничени възможности на техните монарси, но от друга, ги натоварва и с огромни отговорности. Те не просто са задължени да играят ролята на последна инстанция спрямо появата на всеки проблем и предизвикателство, но което е и по-важно - трябва постоянно да аргументират чрез думите и делата си необходимостта от запазването на съществуващия строй. Николай II до края на управлението си гледа на Държавната дума като на една вредна за управлението институция, но по странното е, че и Вилхелм II разглежда по същия начин Райхстага, въпреки че практиката на пруския конституционализъм надхвърля половин век. На най-високо ниво в двете страни постоянно се артикулира идеята за извършването на военен преврат, който да сложи край на парламентарните институции и практики. Обратно на тази реакция, либералните и леви политически движения добиват все по-голямо влияние със своите лозунги именно за ограничаване на властта на монарсите и за преход към т.нар. парламентарно управление. Сблъсъкът на тези две тенденции се превръща в резюмето на германския и руския политически живот.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42638_RkIi6sigu6InBeic2oaX5oUFyBlInI.jpg" style="height:458px; width:600px" /></p> <p><strong><em>Откриване на първия руски парламент от Николай II - 26 април 1906 г.</em></strong></p> <p>В Австро-Унгария и Италия правителствата се сформират на базата на партийни мнозинства, но там пък самата вътрешна проблематика кара политическата система да функционира на своя предел. В двуединната империя ескалацията на междуетническото напрежение постоянно нараства, като поставя под удар самото съществуване на държавността. На Апенините драматизмът няма национални измерения, но социалните са повече от достатъчни, което също се отразява крайно негативно върху стабилността в страната. За периода от началото на XX в. до началото на Първата световна война властта е упражнявана от 12 кабинета. Наскоро обединената страна не успява да се изгради и като единен икономически организъм, което кара Северът и Югът да гледат най-малкото с недоверие един на друг.</p> <p>На пръв поглед Обединеното кралство и Франция не са засегнати от недъзите на конституционните монархии, доколкото са преминали и двете на нивото на парламентарното управление, но именно поради това при тях се наблюдават други, модерни форми на противопоставяне. Проблемът с Home Rule на Ирландия изправя пред тежко изпитание либералното правителство в Лондон. Стига се дотам, че отделни войскови части отказват да се подчиняват на заповедите на Военното министерство, а цялото общество е крайно поляризирано по въпроса за бъдещето на провинцията. Отвъд Ламанша, в Третата република, основният вътрешен проблем не е териториалното, а духовното разцепление. Тече тежък процес на отделяне на Църквата от държавата, като е спорно дали той е следствие или причина за подлагане под съмнение на самото съществуване на републиканските институции. Дълго време републиката се възприема за временен компромис, сключен между две монархически фракции. А смяната на кабинетите се практикува по-често, дори и в сравнение с Италия.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42638_Oe2wx9ZPptW8Rxm9KpyUmEjgjRREAf.jpg" style="height:284px; width:178px" /></p> <p><strong><em>Английски плакат, призоваващ за въоръжена съпротива срещу предоставянето на автономен статут на Ирландия. Изразява едно незапомнено противопоставяне срещу властите от времената на Кромуел.</em></strong></p> <p>Може да се каже, че трудно се открива сред тогавашните Велики сили съществуването на политически режим, който хем да бъде достатъчно легитимен в очите на своите граждани, хем да провежда конструктивна и рационална външна политика. Наблюдава се повсеместната тенденция вътрешните дисбаланси да се прикриват посредством трасирането на външнополитически авантюри. Стига се дотам, че опитите да се задава някаква разумност в отношенията с външния свят биват възприемани от публиката у дома като израз на малодушие и страхливост. И обратно - акламира се всяка проява на агресия, била тя фактическа или само вербална. Когато кайзер Вилхелм II си позволява през 1911 г. в интервю пред английския <em>The Daily Telegraph </em>да си признае, че благодарение на собствените му усилия е било предотвратено сключването на голяма антибританска коалиция в Европа по времето на войната с бурите, това предизвиква тежка политическа криза в собствената му страна. Срещу монарха се разгръща масирана кампания, в която участват пресата, Райхстагът и дори представители на собственото му обкръжение. Обвинителната им теза е, че е предал интересите на Германия. За което трябва да си плати. Или с редукция на правомощията си, или направо с абдикация. Знаменателно е, че за първи път срещу Вилхелм се изправя и десният политически и обществен сектор, който досега по презумпция е бранил неговите прерогативи и поведение.</p> <p>Но отвъд вътрешните раздори има една сила, която успява да надмогне центробежните тенденции, които разтърсват социалнополитическите структури, и това е феноменът на <strong>национализма</strong>. Идеята, че отделните нации са поставени в условията на едно дарвинистко съревнование, където по-силните са едва ли не призвани да унищожат слабите, набира огромна популярност сред европейците. Те я разглеждат като панацея, способна да реши комплексно проблемите им. Всички сегменти на тогавашните общества разпознават ползите си от артикулирането с националистическата тематика. На широките маси тя позволява да се идентифицират не само като реални участници в историческия процес, но и да бъдат горди представители на една богоизбрана общност; политиците получават в ръцете си инструмент, посредством който могат да моделират дневния ред на обществото и да подчиняват и канализират усилията на нацията; бизнесът вижда начин за придобиване на нови пазари и ресурси; интелигенцията - възможността да конструира нови културни пространства; за пресата това е неизчерпаем тематичен източник, който продава тиражите и същевременно осигурява лесен достъп до всевъзможни субсидии; на военните - да имат самочувствието, че те са &bdquo;ключът&rdquo;, който ще отвори &bdquo;вратите към рая&rdquo; за техните нации.</p> <p>Краят на деветнадесети и началото на двадесети век бележи значително разширяване на избирателните права в почти всички европейски страни, което пък води до рязко увеличаване на кръга от интереси, които да могат да влияят над политическото управление в съответните страни. В този смисъл демократизацията на обществените процеси води до определена профанизация на проблематиката, третираща въпросите на войната и мира. Тя се превръща в елемент от вътрешния дебат на европейските политически системи. Поражда се ново многопластово разбиране за сигурността на държавите и нациите, което има способността да бъде постоянно надграждано. Интелектуалният кипеж започва да съзира все по-нови опасности и да предлага все по-нови решения за тяхното преодоляване. Създава се масивна теоретична база, която не просто е склонна да оправдава необходимостта да се използва инструментариумът на войната, често тя на практика зачерква дори алтернативата за мирно съществуване на Стария континент.</p> <p>От тук насетне процесът много трудно може да бъде възпрян. Монарси, чийто авторитет пада неудържимо, индустриалци, получаващи невероятни поръчки от армията, генерали, жадуващи слава, политици, борещи се за влияние и гласове, издатели, преследващи тираж, и не на последно място - огромни маси от обикновени хора, копнеещи по мита за военната слава, това са основните компоненти на амалгамата от съучастници, които подготвят, съзнателно или не, края на една историческа епоха.</p> <div>------------</div> <div> <p><em>[1] Конституционната монархия представлява форма на управление, при която властта на монарха е ограничена от разпоредбите на конституцията. При парламентарната монархия властта на монарха е ограничена освен от конституционните разпоредби, но и от правомощията на парламента, т.е. неговите права са чисто представителни и функциите му добиват не управленски, а символични измерения.</em></p> </div>