100 години от "престъпното безумие"

<p>Прието е в историографията ни само Съединението да се разглежда като чисто национално достояние в рамките на Новата ни история, но и то попада под въздействието на чужди сили, опитали се, ако не да го заличат, то поне да бъде значително осакатено. И това е напълно вярно, доколкото именно Сръбско- българската война от 1885 г. подпечатва единството на Княжество България и Източна Румелия.</p> <p>Но точно преди 100 години, на 17 юни 1913 г, България взима едно напълно суверенно решение, което се оказва най- хазартното и най- гибелното в рамките на Третата българска държава- започването на Междусъюзническата война.</p> <p>Само в рамките на един месец ние се оказваме в ситуация да воюваме срещу всичките си съседи, вследствие на което губим територии по всички възможни направления. Отстъпваме Южна Добруджа на Румъния, признаваме властта на Сърбия над Вардарска Македония, Егейска Македония минава към Гърция, а Източна Тракия е върната обратно на Османската империя.</p> <p>Но може би по- страшно от териториалното ни осакатяване, се оказва историческото ни прекършване. Вместо мечтаната Целокупна България, изведнъж се оказваме в състоянието на една повалена страна, обградена от врагове и лишена от съюзници. В допълнение- стотици хиляди бежанци, всеки със свое разтърсващо свидетелство, за това как новият поробител заличава всеки извор на българщината.</p> <p>Различни поколения българи, възпитаване в един и същ идеал, възприемат този провал не само в контекста на политиката, дипломацията и военната стратегия, но и като свой личен провал, като провал на фундамента, около който е градена нацията ни и държавността ни. Неслучайно, още преди да бъде подписан Букурещкия мир, започва да се говори за изживяна национална катастрофа.</p> <p>Но да се разглежда 17 юни просто като акт на &bdquo;престъпно безумие&rdquo; е удобно от ретроспективна гледна точка, доколкото щади националното ни самочувствие, но едновременно с това, то закрива възможността да бъде направен критичен прочит на случилото се тогава. Прието е всичко се свежда до шаблоните на недалновидният Фердинанд и коварните съюзници и Велики сили, до така удобните мантри за героизма на българският войник, който не познава вкуса на поражението и дипломацията ни, неспособна да се възползва от от извоюваните победи на бойното поле.</p> <p>По същество ние се отказваме да вникваме именно в детайлите, които носят в себе си истината за случилото се на 17 юни 1913г. Защо бе издадена заповедта за атака срещу сръбските и гръцките позиции, защо всичките ни съседи обявиха война на България, защо след като инициативата за започването на бойните действия бе наша, войските ни именно в началото на конфликтът действаха отбранително, защо нито една от Великите сили не се застъпи решително за нас, защо военното ни командване не предвиди румънската и турската интервенция и т. н.</p> <p>Когато говорим за предисторията на Междусъюзническата война, изходната точка за нейния анализ предполага да се проследи промяната, която търпи концепцията ни за обединение на България.</p> <p>След Съединението, управляващите, а и цялото ни общество реши, че моделът на присъединяване на Източна Румелия може да бъде приложен и спрямо Македония и Одринска Тракия. Това означаваше, че първоначално двете области трябваше да получат автономия в рамките на Османската империя, която едновременно да ги обособи политически и териториално на Балканите и да подчертае техния български етнически характер. Едва след като тези две условия бъдат изпълнени, следваше да се пристъпи към тяхното приобщаване към Царство България.</p> <p>Изхождайки от тази предпоставка, България пое инициативата за изграждането на Балканския съюз. И още при първите контакти със Сърбия, проблемът за Македония се превърна в ключов.</p> <p>В редица неформални разговори, българските дипломати ясно съзират стремежа на Белград да се разпростре върху десния бряг на Вардар, чак до Охридското езеро. Всъщност тези амбиции на западната ни съседка не са и никаква тайна, още със своето възникване през 1812 г новата държава разглежда Македония като &bdquo;суров етнически материал&rdquo;, който след съответната обработка може да се превърне в неразделна част от лелеяната нова Душанова империя.</p> <p>В този аспект, ако България желаеше да се придържа към своята стратегия, трябваше да търси нейната реализация именно като се опита да изолира Сърбия от този процес. Това можеше да се постигне или чрез двустранни преговори с Османската империя, или като привлече за свой съюзник Русия и/или Австро-Унгария.</p> <p>Това са единствените две хипотези, чрез които е било възможно в тогавашните условия да се реализират постановленията за чл. 23 от Берлинският конгрес- създаване на Македонска автономна административна единица.</p> <p>Но въпреки това, правителството на Гешов - Данев пое риска да решава с Белград съдбините на Македония. Вероятно то е било наясно, че само вкарва вълка в българската кошара и причината е, че взаимодействието със сърбите започва да изглежда като по- малкото зло. Защото в изминалите трийсет години, държавата ни нито успя да упражни ефективен натиск върху османските власти в посока на зачитане на правата на българските поданици в Македония и Тракия, нито сполучи да инкорпорира защитата на собствените си интереси като елемент от политиката на Великите сили.</p> <p>А същевременно българщината в Османската империя се изправи пред две нови големи опасности.</p> <p>Първата е, че вследствие на Младотурската революция, започна процес на етническа унификация в Турция, която изкореняваше белезите и проявите на национална идентичност, различна от османската.</p> <p>Бруталните репресии на властите доведоха до значително обезлюдяване на българските области, като според данни на българското Външно министерство броят на сънародниците ни в Македония спада за първото десетилетие на XX в с 200 000 човека.</p> <p>Ако страната ни продължаваше да изчаква пасивно, тя би се изправила пред опасността да се сбъска с една коренно променена етническа картина в Европейска Турция, което би зачеркнало тотално идеята за национално обединение.</p> <p>Втората опасност е, че докато върви взаимното неутрализиране на балканските страни, Великите сили започват да късат части от османската територия и да активизират опитите си за налагане на политически господство в региона.</p> <p>Началото поставя Австро- Унгария, която анексира през 1908 г Босна и Херцеговина, а през 1911 г Италия се нахвърля върху турската провинция Либия.</p> <p>Едовременно Германия се опитва да заеме ключови позиции на Ориента и за българските държавници няма съмнение, че ако султанът стане съюзник на кайзер Вилхем II, на мечтите за териториално преустройство на Балканския полуостров трябва да бъде сложен кръст. Или да се чака голяма европейска война, нещо за което тогава постоянно се говори, но така и не се случва.</p> <p>Континентът редуваше криза след криза, все някак си избягвайки директния сблъсък между големите.</p> <p>Всичко това ни принуждава да се откажем от старите си разбирания за решаване на националния въпрос и да се търси нов подход, което означава и да се поемат по- големи рискове. В започналите през 1911 г преговори със сръбските държавници постулата за атономия на Македония се запазва вече не като императив, а като възможност. Но в неин противовес е възприета и сръбската идея за дележ на областта и точно върху нея изглежда дипломациите на двете ни страни средоточават своето внимание. Неслучайно намерението за автономия присъства в преговорите само като имагинерна фикция, докато съвсем детайлно се дискутират бъдещите разделителни линии в областта.</p> <p>В сключеният на 29 февруари 1912 г сръбско- български договор за приятелство и в анекса към него се предвижда едно коренно преустройство на европейските владения на Османската империя.</p> <p>България по същество получава неограничен картбланш за разширение в Тракия, а Сърбия на запад и север от Шар планина. Докато второто направление обозначава територии населявани със сърби, &bdquo;на запад&rdquo; предполага завладяването на Северна Албания.</p> <p>Самата Македония е подложена на подробен дележ между българи и сърби.</p> <p>Земите на североизток и югозапад от Скопие са обявени за &bdquo;спорна&rdquo; зона и разграничението там трябва да бъде извършено или чрез преки преговори на двете страни, или чрез арбитраж на руския император, ако не се постигне общо съгласие.</p> <p>Една права линия от Крива Паланка до Охридско езеро обозначава &bdquo;безспорните&rdquo; наши претенции в областта.</p> <p>След сключването на договора със Сърбия, започнаха и преговори между България и Гърция.</p> <p>Тук дипломацията ни напълно проиграва пазарлъка с наследниците на Византия. Уточнявайки формите на военното сътудничество между двете страни, Атина успя да избегне предваротелно разграничаване на териториалните претенции. Тя протака този въпрос до избухването на войната с надеждата, че предстоящата тежка българска офанзива в Тракия ще позволи да се задоволят максималните гръцки претенции в Македония и егейското крайбрежие.</p> <p>Така България влезе при крайно неблагоприятни условия в Първата балканска война. От една страна самата географска ситуация я принуди, да насочи военните си услия в посока, различна от главната посока на териториалните ѝ амбиции. Основната част от армията ни бе хвърлена към направлението Одрин &ndash; Истанбул и само една дивизя отделихме да настъпва по поречието на Струма.</p> <p>Това бе тежка политическа грешка. Не си дадохме пълна сметка, че извоюваното с кръв на бойното поле има много по- голяма практическа стойност, отколкото написаното с мастило на белия лист.</p> <p>Чак като започна войната, политическите и военните ни лидери се сблъскаха с очевидния факт, че нямаме ресурса едновременно да провеждаме офанзива на югоизток и да установяваме контрол на югозапад. Докато съюзниците ни бяха лишени от подобно раздвоение, нещо повече, за тях тежките боеве в Тракия между българи и турци бяха добре дошли, защото им позволяваха да укрепват позициите си в Македония.</p> <p>От друга страна бе споменатата вече незавършеност на дипломатическата ни подготовка за войната.</p> <p>Ако все пак със Сърбия бе изграден някакъв маханизъм за дележ на освободените територии, то с Гърция такъв съвършенно липсваше.</p> <p>Различният подход, който сами възприехме в отношенията със съюзниците ни, предпостави политиката ни да изглежда конюктурна и неразбираема. В допълнение, още преди откриването на военните действия, стана ясно, че Румъния ще поиска евентуални компенсации за промененото статукво на полуострова.</p> <p>Вместо политиците и дипломатите ни да се опитат максимално да конкретизират аспирациите на Букурещ, те предпочетоха да не им обърнат сериозно внимание. С Черна гора въобще не бе сключвано споразумение, а нещата се изчерпваха с &bdquo;джентълменска&rdquo; договорка между монарсите, че ще воюват заедно.</p> <p>Но началото на Балканската война бе наистина повече от обещаващо. Само за месец и половина след като обявиха война на Османската империя (5 октомври 1912 г.) България, Сърбия, Гъриця и Черна гора успяха практически да ликвидират европейските териториалните владения на бившия си поробител. В ръцете на турците остават само околностите на Истанбул, Галиполи и обсадените крепости Одрин, Шкодра и Янина. И от тук насетне ние се превръщаме до голяма степен в жертва на собствения си успех. И на тщеславието на Фердинанд.</p> <p>Царят ни се оказва запленен от манията да влезе в турската столица. На 29 октомври великият везир отправя телеграма за примирие с българите, но Фердинанд и Главната ни квартира решават да атакуват Чаталджа, последната преграда пред османската столица. Армията ни не успява да извърши пробив и този първи български неуспех оттеква силно както сред турците, така и сред съюзниците ни.</p> <p>Едновременно, не остават скрити амбициите ни да влезем в Истанбул, нещо което би кардинално променило ситуацията не само на полуострова, но и в цяла Европа. С категоричните си победи на бойното поле и чрез амбициите си да се превърнем в хегемон на Балканите, ние сами отключваме едно ново пренареждане на силите в региона.</p> <p>Намесва се на първо място дипломацията на Великите сили. Последните се опитват да локализират конфликта както като въздействие, така и като последици. Успяват да постигат консенсус, че не трябва да позволят войната да ескалира до общоевропейски мащаби, поради което се опитват да моделират в някаква степен нейните резултати. Решават, че контролът върху Проливите (респективно Мраморно море) трябва да се запази в турски ръце и, че ще бъде създадена албанска държава. За целта те налагат сключването на примирие между воюващите страни и свикват мирна конференция в Лондон.</p> <p>Така на Балканския съюз е отнето правото да се разпорежда сам със завладените земи. За България загубата на пръв поглед не е голяма- областта около град Родосто никога не е била част от националният ни хинтерланд и загубата би трябвало да се приеме спокойно.</p> <p>Много по- комплициран се оказва проблемът със създаването на Албания. Този нов фактор, наложен от Австро- Унгария и Италия, на пръв поглед хармонизира с освобождаването на Балканите от османска власт.</p> <p>Но с това се зачеркват копнежите на Сърбия да получи излаз на море. Нещо, което освен че е маркирано в съюзния договор с България, е и силно подкрепяно от руската дипломация. Създава се усещането, че русофилският крен на сръбското управление носи само негативи: през 1909 г Хабсбургската монархия анексира Босна, а сега се погребват и мечтите за Северна Албания. Още в началото на 1913 г сръбския премиер Пашич открито започва да лансира идеята за преразглеждане на споразуменията с България относно границите в Македония.</p> <p>У нас в началото не обръщат внимание на тази промяна в нагласите на съюзника. Успокояват се, че руският арбитраж е онази гаранция, която прави непоклатими позициите ни по Вардар, а и сърбите продължават да изпълняват лоялно част от военните си задължения- изпращат две свои дивизии и артилерия в помощ на одринската ни групировка. Но вместо общо пролятата кръв при щурма на крепостта да сплоти връзките между двете страни, се стига до нови крамоли. Чисто по балкански избухва спор за това кой е превзел Одрин и кой е пленил турският комендат Шукри паша.</p> <p>Неопределени си остават и отношенията ни с Гърция. И двете страни влизаме в остра схватка за притежанието на Солун, което е само върха на айсберга от общи противоречия. Гръцкия премиер Венизелос се опитва да сключи директно споразумение с нас, но предложените условия са отхвърлени. България предлага териториалните придобивки да следват пропорцията на ангажираните военни сили, сиреч, приблизително 5:2 в наша полза. И разбира се, на всяка цена Солун да бъде наш.</p> <p>Така и двата ни съюзника се изправят пред ситуацията да не могат да се договорят пряко с България. Естествено, тогава те се договарят по между си. В началото, негласно те протакат сключването на мир в Лондон, за да може по- дълго българската армия да бъде ангажирана в Тракия и те да укрепват позициите си в завзетите земи. С времето тяхното взаимодействие нараства.</p> <p>Активизира се и Румъния. Северната ни съседка издига претенци мъм земите ни на североизток от линията Русе- Варна, като компенсация за своя неутралитет и промененото статукво на Балканите. Доколкото и двта европейски лагера (френско- руския съюз и Централните сили) желаят да привлечат Букурещ в своите редове, на конференцията в Лондон претенциите на северната ни съседка са приети за основателни, но прекомерни.</p> <p>В София чуждите дипломати започват да внушават на правителството необходимостта да се направят отстъпки в Добруджа. На фона на екзалтацията от постигнатите победи, правителството ни се оказва изправено до стената. То още не е успяло да очертае новите ни придобивки и вече трябва да отстъпва от старите ни граници.</p> <p>На свиканата специално по проблема посланическа конференция в Санкт Петербург, е решено българските отстъпки да се ограничат само до рамките на град Силистра. Но и това е изключително болезно възприето от нацията ни, която чувства цялата несправедливост в това да бъде отнеман един чисто български град, за да се задоволят изсмукани от пръстите румънски претенции.</p> <p>Затова след като българският представител подписва договора за предаване на Силистра, управляващите решават да протакат неговото изпълнение. Те се оправдават с необходимостта да се свика Велико народно събрание, като смятат, че с течение на времето или може да дезавуират споразуменията в Петербург, или те да станат на фона на реализирано значително разширение в Македония и Тракия, което ще подслади горчивия силистренски хап. Фердинанд за пореден път иска да обвърже предаването на Силистра с гаранции за придобиването на Солун.</p> <p>Румъния също не бърза да изпълнява постановленията на конференцията. Тя смята извоюваната придобивка за незначителна и очаква ситуацията да се промени още повече в нейна полза. За Букурещ не са тайна изострените отношения между участниците в Балканския съюз, а и сърбите директно я подканват да вземе формално участие в една антибългарска коалиция.</p> <p>Сключеният мирен договор в Лондон (17 май 1913г) определя новите граници на Османската империя и Албания, докато въпросът за подялбата на териториите между съюзниците не е третиран. Той е оставен да се решава чрез взаимни преговори или посредством арбитраж, макар още тогава мнозина да виждат и третия изход- чрез война.</p> <p>До този кошмарен извод стига и премиерът Гешов, който си подава оставката, разбирайки че се изправя пред непреодолимо препятствие в опитите за мирно решаване на противоречията. И без да е наясно със сключеният сръбско- гръцки договор, той си дава сметка, че мечтаната Целокупна България няма да се състои. Прекалено много сили са се обединили срещу България, а и прекалено се е стопил броя на привържениците на провежданата от него предпазлива политика.</p> <p>Пък и кой ли би бил оня наш политик, който ще се реши да пледира в тогавашните условия, че трябва да се откажем от Солун и Скопие.</p>