- Автор: Илиана Иванова, Изгубената България
- 10 Sep 2020
- 2243
- 5
Известният комедиограф, автор на „Големанов“ и „Вражалец“, продължител на изобличителната линия от творчеството на писатели като Добри Войников и Алеко Константинов, е роден на 30 март 1879 г. в София. Цялото му име е Стефан Лазаров Костов, но става по-известен със съкращението Ст. Л. Костов (произнасяно Сте Ле).
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/49826_dPp4fn2mwXmzJeNa1sHJ4rRbmnuR8T.jpg" /></p>
<p><br />
Баща му Лазар Костов е прочут войвода от Банско, който активно се включва в освободителните борби на македонските българи. Синът завършва началното и средното си образование в София, а през 1902 г. завършва славянска филология във Висшето училище, дн. Софийски университет. Като студент той се занимава с журналистика - дейност, която продължава и една година след завършването си. От 1903 г. е учител в София и Пловдив. През 1906 г. специализира славянска филология и етнография във Виена и Германия при Ватрослав Ягич, Вацлав Вондрак, Милан Решетар и др. След завръщането си в 1907-1908 г. отново е назначен за учител във Втора мъжка гимназия в столицата. През 1909 г. става уредник в Етнографския музей, а от 1924 г. до смъртта си през 1939 г. е негов директор. По време на Първата световна война като етнограф е включен в Първа българска армия и участва в организираната научна експедиция в Македония и Поморавието.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/49826_9NVy43a7PUNRr1lR2In7BpzqRcLLkn.jpg" /><em>Стефан Костов (прав, четвърти от ляво надясно)</em> <em>като уредник на Етнографския музей по време на изложба в Прага, посветена на българската жена, 1911 г.</em></p>
<p> </p>
<p>През 1923 г. е включен в Артистичния съвет на Народния театър, негов председател през 1926 г., а за няколко месеца през 1927 г. е директор на театъра. От 1929 година е дописен член на БАН. Член е и на Македонския научен институт и негов подпредседател.</p>
<p>Драматургичното наследство на Ст. Л. Костов включва 12 многоактни и 5 едноактни пиеси. Първата му комедия е <em>"Мъжемразка" (1914)</em>, посрещната с отрицателна оценка от критиката. Истинското разгръщане на таланта му настъпва след войната, когато идва и големият успех – с <em>"Големанов" (1927)</em>. Комедията е създадена в близко сътрудничество с Николай О. Масалитинов, както и с известния актьор Кръстьо Сарафов, първия изпълнител на главната роля. Приносът на режисьора и актьора в доизграждането на творбата е значим. Много от техните предложения, мнения, импровизации довеждат автора до логическия завършек на неговия замисъл. Масалитинов води упорита борба с министъра на просветата за правото да постави комедията и дори подава оставка при опита тя да бъде забранена, понеже в нея се били подигравали с българските министри. Разрешават я, може би поуспокоени от обстоятелството, че тя се проваля на сцената на Русенския театър. Но постановката на Народния театър не само разкрива истинската стойност на комедията, но се превръща в събитие в родния културен живот.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/49826_kLhytCmvXUDI8B1f8N9o86ZdvQBiDw.jpg" /></p>
<p> </p>
<p>Други негови пиеси са: <em>„Златната мина“(1926), „Симеон“(1929), „Тя и двамата“(1929), „Новото пристанище“(1931), „От много ум“, „Женско царство“, „Държавните липи“, „Патичета“(1931), „Скакалци“(1931), „Член 223“(1931), „Вражалец“(1933), „Царската сватба“(1936), „Комедия без име“(1938).</em></p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/49826_5ua12f4cmU79Lyb7pdQNlrdUS46EPr.jpg" /><em>Премиера на "Вражалец", Шуменски градски общински театър, 25 ноември 1933 г.</em></p>
<p> </p>
<p>Стефан Костов е автор и на няколко интересни труда в областта на етнографията. Тези му познания и интереси към фолклора, бита и обичаите на нашия народ неминуемо повлияват на творчеството му. Може би затова в своите комедии той не само изобразява човешките пороци, а навлиза дълбоко в психологията на българската действителност, за да покаже корупцията и упадъка на нравите както в политическия, така и в духовния живот. Независимо от точните и доста тъжни наблюдения върху несъвършенствата на човешката природа, неговото творчество излъчва необичайна жизнерадост. Смехът му е чист, лишен от злорадство, чужд на гаврата, която у нас често заменя благородния и добронамерен хумор.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/49826_1VVcWXs1aPVhZGQaOgoE3J6gDYkKC9.jpg" /><em>Сцена от "Големанов" - постановка на Сатиричния театър "Алеко Константинов", 1966 г.</em></p>
<p> </p>
<p>В интервю пред Христо Д. Бръзицов, публикувано във вестник „Литературен глас“ през 1929 г., на въпрос литература ли е хуморът, писателят отговаря:</p>
<p>„Той не е литературен вид – него може да го има и в роман, и в драма, и в лирика. За жалост, в нашата лите-ратура го няма много. Ние сме духовити, но не сме хумористи. Явно: робство, немотия, тепърва зараждаща се култура. Хуморът е признак на културност. Хумористът се шегува и със себе си, осмива се – а това не можем да търсим в по-малокултурни среди. Това е висша душевна култура“.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/49826_bE56R14j2e8Yw7EmitCG7GqeW3chOP.jpg" /><em>Портрет на Ст. Л. Костов от художника Михаил Кръстев, 1936 г.</em></p>
<p> </p>
<p>Приятелят му, литературният и театрален критик Владимир Василев, го описва като много общителен човек, притежаващ душевна мекота, състрадателен, мъдър и непретенциозен. Отличен познавач на хората и това, което се крие в душите им.</p>
<p>„Всеки, който се докосваше до Костов, се поддаваше на действието на неговата натура. Чувстваше се у нея някаква устойчивост, каквато дава традицията на благородните фамилии. В самата му фигура – висок, приведен, отпуснат, дори разглобен в движенията си, с кърпичката в джоба и вечния папийон – имаше черти на някогашен бохем и зрял аристократ, който обаче не държи на титлите си, защото животът му е станал много ясен. Посреща ви разположен и, с меката си сдържаност, в която има толкова топлота, веднага успокоява тревогата ви. Едва ли имаше човек, при когото можете да идете с такова доверие, да му разправите всичко, да поискате съвет. Той чегърта цигарето си, пръхти, но в това време ви е проникнал тънко, разбрал ви е, почувствал, и – деликатен, предупредителен – няма нужда да му казвате какво трябва, той знае. Аз съм отивал при него като при огнище…Никой не можеше да бъде такъв приятел като Костов…“</p>
<p>Писателят умира на 27 септември 1939 г. в София.</p>
<p> </p>
<p> </p>
