- Автор: Илиана Иванова, Изгубената България
- 10 Sep 2020
- 916
- 1
За живота и творчеството на Елин Пелин е писано много. Затова днес предлагаме едно интервю, дадено от писателя пред журналиста Христо Бръзицов и публикувано във вестник „Литературен глас” през октомври 1928 г. По това време Елин Пелин е уредник в къщата музей на друг велик творец, Иван Вазов.
<p><em>Лъжа е, че не зачитаме първите си хора. Ето, за Вазов имаме музей, а ще дойде ред и за други да имаме музеи. Ние сме на 50-годишна възраст. Тая възраст е пеленачество за един слон, а какво е тя за един народ - за да имаме музей до музей и гений до гений… Музей „Иван Вазов”. На ъгъла на едноименната улица „Вазов” и проточената улица „Раковски”, която води от туптящото сърце на столицата към последния покой на жителите ѝ.</em></p>
<p><em>Кой ли ще е тоя достоен, който е оставен тук, между вещите, които е пипал народния певец, между завесите, които са го пазили от шума и светлината на улицата, за да може да чува по-добре туптежа на сърцето си и да свети на плъзгащата се по хартията ръка със светлината на вдъхновението?..</em>.</p>
<p><em>Да позвъним.</em></p>
<p>– Да, тук е.</p>
<p>Във вестибюла, който води към кабинета на музея, е тъмно.</p>
<p>– Ще ви приеме, заповядайте.</p>
<p>Вратата се отваря преди да сме почукали и към ръката ми се протяга сърдечно здрава нашенска ръка. Домакинът е естествен човек. </p>
<p>– Седни де, ето стол.</p>
<p>Сяда и той.</p>
<p>Около него - масички, библиотеки, разгърнати книги, завеси. Достойният за обстановката на Иван Вазов е Елин Пелин. <em>(бел.ред. - Елин Пелин по това време е уредник на къщата музей „Иван Вазов”)</em></p>
<p>– Е – пита Елин Пелин, – по какъв случай?</p>
<p>– Рекохме един път без случай, за да видим разликата между нарочна и случайна среща с голям човек.</p>
<p>Разлика? Обзалагам се, че и пред царя и пред пъдаря Елин Пелин ще си извади от кутията цигара с три пръста, ще каже „запуши и ти”, ще погледне любопитно в очите и ще подкани:</p>
<p>– Е, думай де!</p>
<p>– Е, добре, да думам. Драго ми е да постоя един час срещу човек, който не ще ми се оплаче от орисията си. Елин Пелин е един от най-зачитаните, ценени, обичани български граждани, и то не само заради човещината си – човещина много у мнозина – но и заради, и главно, заради голямото си дарование. Е, на, драго ми е, чест ми е да поседя с такъв човек. Какво по-хубаво да гледаш насреща си човек, който е осъществил мечтите си.</p>
<p>Събеседникът ни се усмихва.</p>
<p>– Ако е думата за мечти, не съм ги постигнал. Мечтата ми беше да стана художник. Това ме увличаше най-много и до 20-годишната си възраст мечтаех да стана художник. Мечтата ми остана неосъществена.</p>
<p>– Но белетристиката…</p>
<p>– Разкази почнах да пиша на шега. Още от малък имах възможност да чета и макар в село, моето Байлово, още в четвърто отделение бях прочел съчиненията на Любен Каравелов и „Под игото” на Вазов. Пишех и стихове под влиянието на Любен Каравелов. Първите ми по-ценни писани разкази се появиха в „Летописи” и „Общо дело” на Янко Сакъзов. Мечтата ми обаче бе да стана художник…</p>
<p>– А как ви хрумна да направите Димитър Иванов Елин Пелин?</p>
<p>– Моето прозаично име нямаше да ме направи популярен. Мисля, че щастливо намерих псевдонима, който обърна вниманието на публиката.</p>
<p>– Но как го намерихте… или той как ви намери?</p>
<p>– Тогава много ми харесваше псевдонима на Тодор Влайков - Веселин. Исках и аз да намеря псевдоним, който да окончава на -<em>ин. </em>Така намерих Елин Пелин.</p>
<p><strong>– И прописахте с него и много писахте… Но с коя работа смятате, че сте били най-добре разбран от читателите?</strong></p>
<p>– Ще помислите, че скромнича или позирам, ако кажа, че не съм доволен нито от една моя работа. Зная си всички грешки и недостатъци.</p>
<p><strong>– Нека всички произведения носят грешки и недостатъци, щом читателите тъй много ги харесват. Вие знаете колко много ви ценят читателите на българска литература.</strong></p>
<p>– Не съм суетен, но все пак популярността и искрените похвали са ми били всякога приятни. Но те, уви, никога не са били за мене елемент на щастие.</p>
<p><strong>В пъстрия разговор, в който постепенно навлизаме, чуваме много ценни неща.</strong></p>
<p>– Човекът ме удивлява, но не ме възхищава – казва по един повод Елин Пелин.</p>
<p><strong>А за българската литература:</strong></p>
<p>– Имам пълна вяра в бъдещето на нашата литература. Вярвам в близкото раждане на силни и оригинални таланти. Обичайно е да се пише из вестниците - литературни и нелитературни - за клюки, интриги, злозависти в нашите писателски среди. Това не е истина. От няколко години в тия среди владее търпимост и се развива дух на другарство. Младите са скромни и с уважение се отнасят към по-старите. Обичам младите хора и се радвам на младите поколения.</p>
<p><strong>Подхващаме Елин Пелин за неговата открито наблюдавана страст - ловджийството.</strong></p>
<p>– Ха стига литература – обажда се един дух.</p>
<p><strong>Нека ми прости г-н Александър Балабанов. В случая той наистина беше един дух – спеше скрит в един дълбок стол някъде из ъглите на кабинета, тъй както спят мнозина литератори, когато слушат да се говори за литература. Но че е дух за Елин Пелин – това не се отказвам да кажа.</strong></p>
<p><strong>Ловът? Ето една приятна тема за Елин Пелин. Анекдоти обаче няма да ни разправи. Пък и целта ни не е анекдоти да събираме – от Елин Пелин и в къщата на Иван Вазов.</strong></p>
<p>– Ловът ми е любимо удоволствие – признава събеседникът ни, – той ме откъсва за малко от града и ми спомага да срещам различни хора, да научавам интересни неща и да мисля на самота.</p>
<p><strong> – Какво пишете сега?</strong></p>
<p>– Една драматична идилия из селския живот; ще излезе като отделен номер на „Селска библиотека”.</p>
<p><strong>Да оставим писателя на спокойствие. Може би сме прекъснали работата му. Ставаме.</strong></p>
<p><strong>Сбогувахме се.</strong></p>
<p><strong>Навън ни посреща есента. А вътре беше приятно, като през пролет.</strong></p>
<p><em> Христо Д. Бръзицов, </em><em>В-к „Литературен глас”, октомври 1928 г.</em></p>
