Зелени катаклизми. Новата геополитика на енергията

Добив на колтан в Северно Киву, Конго, септември 2013 г. Снимка: Contrasto

Не е трудно да разберем, защо хората мечтаят за такова бъдеще, в което ще бъде отредена централна роля на чистата енергия. В условия на нарастване на емисиите от парникови газове и зачестилите екстремални климатични явления сегашните усилия за излизане извън рамката на използваните изкопаеми горива изглеждат крайно неадекватни. И напук на всичко продължава да живее и процъфтява нефтено-газовата политика, не по-малко опасна отпреди. Европа преживява всеобхватна енергийна криза. Зашеметяващите цени на електроенергията принуждават предприятията на целия континент да затварят, енергийните компании да банкрутират, а президента на Русия  Владимир Путин да извлича полза от трудностите на съседните страни. През септември имаше съобщения, че в резултат на спирания в електроснабдяването, вицепремиерът на Китай Хан Чжен е дал указания на държавните енергийни компании да обезпечат енергийните доставки през целия зимен сезон, на всяка цена. А на фона на нарастването на цената на нефта над 80 долара за барел, САЩ и други енергозависими страни молят крупните производители, включително и Саудитска Арабия да увеличат обемите на производство, което обезпечава огромното влияние на Рияд в рамките на новите изострени отношения и свидетелства за наличието на предели на енергийната „независимост“ на Вашингтон.

Привържениците на екологично чистите видове енергия се надяват (а понякога и обещават), че в допълнение към смекчаването на последствията от промените на климата енергийният преход ще помогне да се забрави за противоречията, дължащи се на енергийните ресурси. Трябва да признаем, че чистата енергия ще промени стратегически важни направления на външнополитическата дейност, макар и не задължително в този аспект, както очакват много от нейните привърженици. Преходът ще промени редица елементи от международната политика, които формираха глобалната система, като минимум от времената на Втората световна война, и които оказваха съществено влияние върху източниците на мощ на държавите, на процеса на глобализация, на отношенията между великите сили и непрекъсващата икономическа конвергенция между развитите и развиващите се страни. Този процес в най-добрия случай ще бъде хаотичен. И в никакъв случай няма да способства за международната вежливост и коопериране, а по-скоро ще доведе до нови форми на конкуренция и конфронтация задълго до формирането на нова, по-съгласувана геополитика.

Плавният преход към чиста енергетика изглежда като фантазия. Светът не може да избегне предизвиканите от преразпределянето на цялата енергийна система сериозни сътресения, защото тя е източник на сила в световната икономика и лежи в основата на геополитическия ред. Нещо повече, общоприетите съждения за това кой ще спечели и кой ще загуби често не съответстват на действителността. Така наречените нефтени държави в началото ще празнуват, а след това ще гладуват, защото зависимостта от основните доставчици на изкопаеми горива, като Русия и Саудитска Арабия, преди да намалее, по-скоро ще нарасне. А най-бедните страни в света ще се нуждаят от огромно количество енергия, значително повече, отколкото в миналото, така че те също ще се сблъскат с най-лошите последствия от глобалното затопляне. Станала източник на мощ за държавите, чистата енергия ще породи нови рискове и неопределености.

Това не е основание за забавяне или отказ от енергийния преход. Напротив, страните в целия свят са длъжни да активизират усилията си в борбата с промените на климата. Политиците са длъжни да се ръководят от това при оценката на проблемите, свързани с глобалното затопляне и да преценяват всички рискове и опасности, които възникват в резултат на прехода към екологично чиста енергия. По-значими още сега, отколкото дългосрочните геополитически последствия на далечния въглеродно-неутрален свят, които понякога ще формират парадоксални, краткосрочни опасности, които ще възникнат в близките няколко десетилетия на фона на припокриващите се една с друга нова „зелена“ и стара нефто-газова политики. Неспособността да се оценят непредвидените последствия от различните усилия за отказ от вредни емисии е не само изпълнено с усложнения в сферата на безопасността и икономиката, но и саботира самия преход. Ако хората стигнат до извода, че амбициозните планове за борба с климатичните промени поставят под заплаха надеждността и достъпността на енергията или безопасността на доставките на енергоносители, то тогава процесът ще се забави. Изкопаемите горива може в крайна сметка и да изчезнат, но енергийната политика и геополитика - не.

Устойчивите петродържави

Първата световна война превърна нефта в стратегическа стока. През 1918 г. британският държавник лорд Кързън, както е известно, каза, че „работата на съюзниците доплува до победата на гребена на нефтената вълна“. От този момент британската сигурност зависеше по-скоро от персийския нефт, отколкото от нюкасълските въглища, защото енергията стана източник на национална мощ, а нейната липса - стратегическа уязвимост. В последвалото столетие, страните, притежаващи нефтени и газови ресурси, развиваха обществото и увеличаваха властта си в рамките на международната общност, а страните, в които търсенето на нефт превишаваше добива му, променяха външната си политика, за да имат постоянен достъп до него. Отказът от нефт и газ също толкова кардинално ще промени света. Но в дискусиите за бъдещата чиста енергия прекалено често се пропускат някои много важни детайли. На първо място, дори достигането на нулево ниво на емисиите от парникови газове едва ли ще означава край на епохата на изкопаемите горива. Във важен доклад, публикуван през 2021 г. Международната агенция по енергетика (МАЕ), прогнозира, че ако светът стигне до чиста нула през 2050 г., използването на природен газ и нефт няма да остане в миналото, но ще се съкрати съответно два пъти и четири пъти. Неотдавна група изследователи от университета в Принстън разкри, че ако САЩ стигне до нулеви емисии през 2050 г., използването на нефт и газ ще бъде от 25 до 50% по-малко от днешното потребление. Това е солидно съкращение, макар че в близките десетилетия производителите на нефт и газ ще продължат разработките на геоложките запаси. Обичайните предприятия, доставящи нефт и газ ще спечелят от нестабилността на цените на изкопаемите горива, която неизбежно ще възникне в резултат на сложния енергиен преход.

Съчетанието от натиск върху инвеститорите, с цел да се откажат от изкопаемите горива, и неопределеността по отношение перспективите за „черното злато“ още отсега са тревожен сигнал, защото след всичко това в близките години нивото на инвестиции може рязко да спадне, което ще доведе до съкращения в доставките на нефт, стремителен спад на търсенето, даже и при неговото временно нарастване, както става сега. Такъв резултат ще доведе до цикличен дефицит и, следователно, до повишаване и нестабилност на нефтените цени. Мощта на нефтените държави би нараснала, за сметка на увеличаване на приходите и издигане на по-висока степен авторитета на ОПЕК, чийто членове, включително Саудитска Арабия, контролират голямата част от резервните мощности в света и могат в кратки срокове да увеличат или намалят темпа на световния нефтодобив. Освен това, преходът към екологично чиста енергия ще доведе до засилване на влиянието на някои износители на нефт и газ, за сметка на концентрацията на световното производство в ръцете на малък брой играчи. В крайна сметка, търсенето на нефт значително ще намалее, но още дълги години неговото ниво ще бъде значително. При спад на търсенето (а заедно с него, вероятно и на цените на нефта) много от компаниите с високи производствени разходи, като например Канада и Арктическата зона на Русия, могат да бъдат изместени от пазара. Други нефтодобиващи страни, стремящи се към лидерство в контекста на глобалното затопляне, да кажем Норвегия, Великобритания и САЩ, могат в отговор на нарастващия обществен натиск да ограничат вътрешното производство и да ускорят отказа от изкопаеми горива. В резултат на това, такива производители на нефт, като страните от Персийския залив и техният евтин нисковъглероден нефт и слаба зависимост от финансови институции, които в днешно време се отказват от нефта, няма да им създаде пречки и особен натиск за ограничаване на добива, а това ще укрепи позициите им на пазара.

Производството на повече или същото количество нефт, което потребява света, ще им осигури огромно геополитическо влияние поне дотогава, докато намаляването на потреблението на нефт не достигне съществени стойности. Производството на нефт може да се задържи на тези терени, чиито ресурси може да се въведат бързо в действие (като например Аржентина и САЩ, с техните големи залежи от шистов нефт), и които могат да привлекат онези инвеститори, които търсят бърза възвращаемост и имат възможност да не инвестират в проекти с по-дълъг цикъл на възвращаемост, отчитайки неопределеността по отношение на дългосрочните перспективи за „черното злато“. Още по-интензивна е динамиката на пазарите на природен газ. На фона на намаляването на световното потребление, пазарният дял на малкия брой играчи, способни да го произвеждат без големи разходи и вреда за екологията, ще нараства, особено ако тези страни, които са предприели решителни мерки в борбата с промяната на климата, решат да ограничат собствения си добив. За Европа това ще означава засилване на зависимостта от руския газ, особен след появата на съединяващия Русия с Германия газопровод „Северен поток 2“. Звучащите днес от страна на европейските законодатели призиви към Русия да увеличи добива на газ с цел избягване на енергийна криза през предстоящата зима, напомня, че важността на Москва от гледна точка на енергийната безопасност на Европа сега нараства и едва след това е възможно да намалее.

Властта на енергетиката

За да разберем геополитиката на света в процес на отказ от изкопаемите горива, е крайно важно да обозначим обезпечаващите геополитическо влияние черти на водещите държави, използващи екологично чисти източници на енергия. По този въпрос реалностите също се различават от общоприетите мнения и самият процес на прехода ще се различава от финалното състояние. В дългосрочен план победителят в революцията за чиста енергия ще го определят иновациите и евтиния капитал. Страните, които притежават и едното, и другото, ще доминират като минимум в четири направления. Едното от тях, при което властта установява стандартите за чиста енергия, ще бъде по-малко забележимо, отколкото съпоставимата с нефтените ресурси геополитическа мощ, но не и по-малко надеждно. На международно ниво страни или компании, установяващи глобални стандарти, спецификации и производствено оборудване, ще съхранят конкурентното си предимство пред другите. Например, Австралия, Чили, Япония и Саудитска Арабия първи започнаха да търгуват с нисковъглероден водород и амоняк в различни страни, като след това те могат да установяват стандарти, инфраструктура и норми за сертифициране за тези източници на горива, а това на свой ред ще им даде преимущество в най-удобните за тях технологии и оборудване. Що се отнася до технологиите с използване на значителни обеми от данни, такива като цифровите средства за оптимизация на електрическите мрежи и регулиране на потребителското търсене, които определи стандартите, той ще получи възможност не само да изнася съвместими национални системи, но и да събира и филтрира техните данни.

В областта на ядрената енергетика определящо значение ще има определянето на норми. По данни на МАЕ, в периода от днес до 2050 г., когато светът е длъжен да постигне въглеродна неутралност, световното производство на ядрена енергия ще се удвои. Според състоянието към 2018 г., от 72 ядрени реактора, намиращи се в стадии на планиране или разработка извън пределите на Русия, в повече от 50% от случаите са били задействани руски компании и в 20% китайски, а на американските се пада дял на по-малко от 2%. Това ще позволи на Москва и Пекин да оказват все по-значително влияние върху определянето на нормите за ядрено неразпространение и да въвеждат нови стандарти за експлоатация и безопасност, призвани да помогнат на собствените им компании да преодоляват трудностите в сектора, на който е съдено да нараства в процеса на енергийния преход. Второто направление на доминиране в света, използващ екологично чисти видове енергия, ще бъде контролът върху системата на доставки на такива полезни изкопаеми, като кобалт, мед, литий, никел и редки метали, защото всички те представляват изключителна ценност за различните видове „зелени“ технологии, включително вятърните турбини и електромобили. Тук е уместна аналогията с нефтената енергетика. По данни на МАЕ, ако светът спешно започне да се движи по пътя към постигане на по-устойчива структура на енергопотребление, търсенето на такива вещества значително ще превиши достъпните днес ресурси. Според оценка на агенцията, ако през 2050 г. стремежът е да се постигнат нулеви емисии, то през 2040 г. ще са нужни шест пъти повече редки метали, отколкото на настоящия етап. А глобалната търговия с най-важните полезни изкопаеми към 2050 г. рязко ще нарасне, примерно от 10% до 50%. По такъв начин през преходния период на отново придобито влияние ще се наслаждават няколко страни, доставящи преобладаващата част от важните полезни изкопаеми.

Днес само на една страна се падат повече от половината на световните доставки на кобалт (Д.Р. Конго), на половината от доставките на литий (Австралия) и на половината от доставките на редки земни елементи (Китай). В същото време на трите най-големи световни производители на нефт, Русия, Саудитска Арабия и САЩ, се падат по десет процента от световния добив. Засега по-малките и бедни страни, като Д.Р. Конго, не се решават да използват своите минерални ресурси с цел натиск върху по-мощните държави, но готовност за това демонстрира Китай. Признак за някакви предстоящи промени може да бъде въведената от Китай през 2010 г. забрана за износ в Япония на най-важните полезни изкопаеми, поради нарасналото напрежение в Източнокитайско море. Контролът на Китай върху ресурсите, необходими за много екологично чисти технологии, не се изчерпва само с добива им, а играе главна роля при обработката и пречистването на важните полезни изкопаеми. В течение най-малко на следващото десетилетие тези реалии ще дадат на Китай очевидна икономическа и геополитическа мощ. Но в дългосрочна перспектива влиянието му ще започне да отслабва. Резките скокове в цените на нефта през 70-те години стимулираха нови играчи, които започнаха да търсят нови източници на „черно злато“. Сама по себе си перспективата за политическо манипулиране на дефицитните изкопаеми поражда същото явление. Нещо повече, с преработката на такива минерали неизбежно ще се появят и субститути. Трето направление ще бъде способността да се произвеждат компоненти за новите технологии на ниски цени. Това обаче не дава същите преимущества, каквито има притежаването на нефтени и газови ресурси.

Например, на Китай се пада повече от 2/3 от световното производство на поликристален силиций и 90 на сто от полупроводниковите пластини за изработка на елементи за слънчеви батерии. Ако Китай рязко изключи тези елементи от глобалните вериги за доставки, това може да създаде много сериозни проблеми. Но доставката на екологично чисти енергийни продукти, които произвеждат или съхраняват енергия, не е същото като самата енергия. Ако Китай ограничи износа на слънчеви панели и батерии, светлината няма да угасне. Китай не може за една нощ да парализира икономика или да постави под заплаха благополучието и безопасността на гражданите, както направи това Русия, съкращавайки износа на природен газ в Европа през студените зими на 2006 г. и 2009 г. Безусловно, действията на Китай ще доведат до бъгове, хаос и инфлация сходни с последствията от задържането на експорта на компютърни чипове през цялата 2021 г. Подобен род суматоха може да затормози процеса на преход, ако застави потребителите да се върнат към автомобилите с бензинов двигател или се откажат да оборудват покривите си със слънчеви панели. Въпреки всичко, дори ако Китай възприеме такава тактика, пазарите навреме ще отреагират, като тогава други страни и компании ще започнат да създават собствени стоки-заместители.

Последният начин да станеш велика държава с чиста енергия е производството и износът на нисковъглеродни горива. Тези видове, особено водородът и амонякът, ще имат решаващо значение за постигането на нулево ниво на емисиите, отчитайки тяхната потенциална роля в декарбонизацията на трудно електрофицируеми сектори, като производството на стомана, горивата за транспортни средства, кораби и настройката на мрежи работещи основно на възобновяеми източници на енергия, които могат периодично да прекъсват работа. Предложения от МАЕ нулев сценарий за емисии през 2050 г. предполага подем на търговията с водород и амоняк от днешнато „нула“ до 1/3 от всички свързани с енергетиката сделки. Според прогнозите в бъдеще доставките на водород ще се сведат основно до „зелен“ водород, произвеждан от страни с множество евтини възобновяеми източници на енергия, като Чили и държавите от Персийския залив, които не изпитват недостиг на евтина слънчева енергия. По такъв начин някои от нефтените държави, които са застрашени да спрат добива на изкопаеми горива, може да се превърнат в „електродържави“. Ако в крайна сметка възникне непрекъснат и диверсифициран пазар на водород и амоняк, прекъсването на веригата на доставки на едно място може да бъде компенсирана с доставки от друго място. Подобни ситуации се случват днес с нефта. Това ще доведе до ограничаване на геополитическото влияние на доминиращите доставчици. В близка и средносрочна перспектива обаче развитието на производството и търговията с нисковъглеродни горива създава напрежение и геополитически рискове. Както и по времето на формиране на международния пазар за втечнен природен газ преди много години, отначало между доставчиците на нисковъглеродни горива ще доминират само няколко производители. В резултат, ако страна като Япония заложи на водород и амоняк и попадне в зависимост от един, два доставчика, тя е заплашена от колосални рискове в областта на енергийната си безопасност.

С течение на времето основните доставчици на нисковъглеродни горива също ще претърпят развитие. Според мнението на МАЕ, преди да заемат водещи позиции „зеленият“ водород или амоняк, който по-лесно се транспортира, по-скоро ще преобладава „синият“ водород. Той ще се произвежда от природен газ посредством технологично улавяне на СО2 с цел съкращаване на вредните емисии. Страните с евтин газ и обширни хранилища за СО2, като Катар и САЩ, могат да станат едни от водещите износители на „син“ водород и амоняк. Най-тежко ще бъде за страните, които изпитват както недостиг на природен газ, така и липса на хранилища за СО2 (например Южна Корея), и които ще бъдат принудени да внасят „син“ водород, „зелен“ водород и амоняк. Тези страни ще продължат да бъдат уязвими до момента на появата на значително по-голям и диверсифициран пазар на водород и амоняк.

По-екологично, но по-малко глобално

Глобалната въглеродно неутрална икономика ще изисква крупни системи за доставки на екологично чисти енергийни компоненти и готова продукция, търговия с нисковъглеродни горива и важни полезни изкопаеми, а така също и непрекъсната търговия с нефт и газ (макар и в по-малки обеми в сравнение с днешно време). По такъв начин, отказът от въглеродни горива може да изглежда по-глобализиран, отколкото днешната зависимост от изкопаемите горива. Но попадането в този нов свят ще породи три сили, които ще противодействат на глобализацията. На първо място, декарбонизираният свят до голяма степен ще разчита на електроенергията, а международната търговия с енергоносители ще се съкрати. МАЕ прогнозира, че във въглеродно неутралния свят през 2050 г. съкращението на търговията ще бъде до 62% от сегашното ниво. Най-евтиният и прост способ за декарбонизация е да се електрифицират няколко сектора от икономиката, като например автомобилният, използващ нефтопродукти или производството на топлина, получавана от изгарянето на природен газ, като тяхната дейност се обезпечи с електроенергия произвеждана от невъглеродни източници. Учените от Принстън смятат, че по тази причина общото потребление на електроенергия в САЩ може да нарасне от два до четири пъти в сравнение с днешния ден, а декарбонизацията на електроенергията ще става по-скоро на местно и регионално ниво. През 2018 г. е било продадено електричество на други страни по-малко от 3% от световното му производство в сравнение с 2/3 от световните доставки на нефт през 2014 г. Това е свързано с факта, че е много по сложно и по-скъпо да се транспортира електроенергия на далечни разстояния, отколкото нефт.

Зависимостта от вноса на електроенергия също създава много по-големи проблеми с енергийната безопасност, отколкото зависимостта от вноса на нефт, защото е сложно да складираш и съхраняваш електроенергия в случай на прекъсване на доставките или да внасяш от други източници. Допълнителен натиск върху глобализацията ще оказва фактът, че чистата енергия вече поражда тенденция към протекционизъм. Много държави създават пречки за постъпващата от чужбина евтина чиста енергия, опасявайки се да не зависят от други страни, стремейки се към учредяване в рамките на собствените си граници такива производствени отрасли, които биха обезпечили населението с голямо количество работни места. Ярък пример за това са митата и тарифите, които Индия въведе за китайските фотоволтаични панели с цел развитие на собствена фотоволтаична индустрия. В аналогичен аспект Конгресът на САЩ разглежда възможността да предостави данъчни облекчения на компаниите, произвеждащи електромобили с работници, които членуват в профсъюзи. А усилията на международната общност за отстраняване на препятствията за търговия с екологично чисти стоки, като например вятърни генератори и слънчеви батерии, влязоха в задънена улица.

И накрая, друга опасност е, че страните, предприемащи решителни мерки по пътя към декарбонизация може да направят опит да заставят другите да последват примера им, което на свой ред е предпоставка за глобална фрагментация. Например, политиците в ЕС имат намерение към 2023 г. да внедрят механизми за трансгранично регулиране на парниковите емисии. В съответствие с тази политика, стоките внасяни от страни, неотговарящи на климатичните стандарти на ЕС, ще бъдат облагани с митни сборове, чиято цел е да се изравнят ценово стоките въз основа на въглеродния отпечатък. Така например, „зелената“ стомана, произведена да речем в Европа, няма да бъде в неизгодно положение в сравнение с „мръсните“ метални изделия от вносна стомана. След време обаче митата могат да станат бухалки, целящи провеждане на по-твърда климатична политика към тези страни, където декарбонизацията върви прекалено бавно. И макар че идеята за използване на санкции за ускоряване на този процес може да изглежда прекалена, в света, където източници на въглеродни емисии все по-често се смятат за заплаха за безопасността на планетата, санкциите могат да станат привичен инструмент за принуда към действие на изоставащите.

Победители и губещи

Преходът към безвъглеродна световна икономика ще изисква безпрецедентно ниво на глобално сътрудничество, но така също ще доведе и до конфликти, в които неизбежно ще има както победители, така и губещи. Някои велики сили, като Китай и САЩ например, ще разполагат с добри възможности да извлекат изгода от прехода. Други, като Русия, с голяма степен на вероятност ще се окажат в по-малко печелившо положение. Това разминаване без съмнение ще окаже влияние върху взаимоотношенията между великите сили. Между Пекин и Вашингтон тези отношения и сега са много по-напрегнати от когато и да било преди. Досега тяхното сътрудничество в областта на климатичните промени беше минимално, въпреки неочакваното споразумение за съвместна работа, което те постигнаха на приключилото тази есен в Глазгоу съвещание КС-26 (26-та конференция на страните). Ако неотдавнашните събития, като невъзможността на председателя на КНР Си Дзинпин да присъства лично на срещата в Глазгоу, или несъщественото преразглеждане от Китай на климатичните цели, както и смекчаване политиката на Пекин по отношение развитието на въглищната промишленост в условията на недостиг на природен газ, определено свидетелстват за тенденция Китай и САЩ все по-често да се конфронтират по въпроси, свързани с глобалното затопляне, което може да лиши другите страни от политическа воля в контекста на приемането на решителни мерки в борбата с промените на климата.

Преходът към екологично чиста енергетика видимо ще стане още една от сферите на активна конкуренция между двете страни за технологии, перспективни кадри, доставки, пазари и технически нормативи. Тази конкуренция може да ускори темповете на внедряване на чиста енергия, но така също ще засили напрежението в отношенията между двете държави. Китай ще продължи да укрепва властта си благодарение на доминиращото положение в производството на чиста енергия и контрола над важните за това изкопаеми. В процеса на прехода обаче влиянието на Китай може да отслабне в зависимост от появата в други държави на нови технологии, промяна в системата на доставки и използване на по-голямо количество материали за производството на чиста енергия.

Енергийният преход ще повлияе и на отношенията на САЩ с европейските му съюзници, а климатичната политика може да стане мощно свързващо звено в плана за възстановяване и обновяване на трансатлантическите отношения. Съвместно с партньорите от Вашингтон, може да се използва колективната икономическа и дипломатическа мощ за ускоряване на процеса за повсеместна декарбонизация, като се сформира „климатичен клуб“ на привържениците на принципа за въглеродна неутралност, които ще определят тарифи за вноса от други страни, както през 2020 г. предложи лауреатът на Нобелова награда, икономистът Уилям Нордхаус. Те също биха могли да създадат съвместни механизми за декарбонизация на най-енергоемките отрасли на промишлеността, като металолеенето, производството на цимент и алуминий. Възможно е дори чрез препрофилиране на НАТО, то да приема мерки по отношение на свързаните с климата катастрофални ситуации в сферата на екологията и безопасността. 

Въпреки това в краткосрочен план пътят към нулеви емисии може да се окаже не толкова прост в контекста на американско-европейските отношения. Обърканата климатична политика на Вашингтон изисква внимателни политически подходи, такива като опитът да се използва приемането на бюджета в Конгреса за преодоляване на съпротивата на републиканците срещу въвеждането на твърди стандарти и данъци върху въглеродните емисии, а така също за промяната в корпоративното и потребителско поведение да се разчита не на „тоягата“, а изключително на „моркова“ (под формата на субсидии). Това ще затрудни унификацията на политиката от двете страни на Атлантика и може да доведе до изостряне на напрежението по въпросите на търговията, тъй като една от обявените от Европа мерки се отнася до въвеждането на граничен въглероден данък.

И накрая, енергийният преход неизбежно ще промени отношенията на Русия с другите крупни държави. Москва зависи силно от износа на нефт и газ и в дългосрочна перспектива преходът към чиста енергия ще създаде за нейните финанси и авторитет значителни рискове. В условията на хаотичен преход обаче позицията на Русия спрямо САЩ и Европа може да укрепне и едва след това да започне да отслабва. Според нивото на нарастване на зависимостта на европейските страни от руския газ в близките години, а така също и от увеличаването на волатилността на нефтения пазар, САЩ и Европа ще започнат да разчитат да обуздаят руските цени чрез партньорството си със Саудитска Арабия, тъй като и двете страни са лидери в алианса ОПЕК+, в който влизат членовете на ОПЕК и десет други страни,износители на нефт.

В значителна степен впрочем пренебрежителният подход на Русия към глобалното затопляне ще стане източник на напрежение в отношенията между Москва, Вашингтон и Брюксел, даже без оглед на промяната в риториката на Путин. На фона на отказа от въглеродни горива, електрификация и цифрови взаимовръзки чрез мултинационален интернет, Русия може би трудно ще устои пред съблазънта от кибератаки срещу енергийната инфраструктура, както стана през 2015 г. и 2016 г. при пробива в украинската електрическа мрежа. Нещо повече, доколкото традиционните енергийни потребители на Запад ще ограничат използването на изкопаеми горива, Русия все повече ще започне да се преориентира към китайския пазар с цел диверсификация на доставките, като способства по този начин за собственото си геополитическо хармонизиране с Пекин.

От конвергенция към дивергенция

За последните 30 години темповете на ръста в развиващите се страни като цяло превишиха ръста в развитите държави, което способства за постепенното икономическо сближаване на богатите държави с бедните. В дългосрочен план преходът към чиста енергия обещава да засили тази тенденция. Макар че постигането на въглеродна неутралност както и преди ще бъде съпроводено с редица трудности, главоболието на развиващите се страни ще намалее в сравнение със съществуващото в условията на неконтролируемо глобално затопляне. Освен това много от развиващите се страни, богати на евтини чисти ресурси, като слънчева енергия, ще могат да ги използват както на национално ниво, така и за износ в качеството им на електроенергия и горива. Много от тях ще могат също така да се похвалят с изключителни геоложки формации за съхранение на СО2, от който трябва да бъде изчистена атмосферата. Декарбонизацията обаче създава за развиващите се страни същевременно и сериозни рискове. Разривът между богатите и бедните страни вече беше убедително демонстриран на конференцията за климата в Глазгоу. Страните с ниско ниво на доходи настойчиво призоваха промишлено развитите си колеги да възмездят щетите, които вече са причинили на планетата с генерираните от тях парникови газове.

Промяната в климата е резултат от съвкупните емисии от СО2 за продължителен период от време. 25 процента от общия обем въглеродни емисии, от началото на индустриалната епоха до днес, се падат на САЩ. Почти същият обем са на Европа. А на целия африкански континент се падат общо 2%. Богатите страни изпитват все по-голяма нужда от съкращаване на емисиите на СО2, а развиващите се страни както и преди са фокусирани върху необходимостта да обезпечат своите граждани с растеж на индустрията, при което стълкновението с развитите държави е неизбежно. Не последна роля тук играе напрежението във връзка със съдбата на 100-милиардния транш във вид на помощи за бедните държави, който богатите държави се ангажираха да предоставят през 2020 г. в съответствие с договореностите, постигнати на срещата за климата през 2009 г. в Копенхаген. Ангажиментът остана неизпълнен, но дори тази огромна сума изглежда като статистическа грешка в сравнение с необходимостта от 1-2 трилиона долара, като ежегодни инвестиции в екологично чиста енергия в развиващите се страни и страните с формираща се пазарна икономика, за да може да се постигне въглеродна неутралност през 2050 г. Актуалността от декарбонизация расте заедно с причинените като резултат от глобалното затопляне разходи. А неспособността на богатите страни да окажат помощ на бедните обуславя ръста на геополитическото напрежение, особено във връзка с това, че развиващите се страни носят несъразмерно тежко бреме от щетите, които самите те не са причинили.

Имайки предвид колко дълго светът очакваше приемането на мерки във връзка с изменението на климата, ще се наложи бедните страни да следват други в сравнение с богатите траектории на развитие и да разчитат значително по-малко на изкопаемите горива. Въпреки това, почти 800 млн. души нямат достъп до енергийни услуги, а да не говорим за това количество енергия, което ще бъде необходимо за постигането на значимо ниво на икономическия ръст и индустриализацията. Макар че отличен начин за удовлетворяване на някои потребности на третия свят може да бъде слънчевата енергия, вятърът и други възобновяеми източници, в днешно време това не е достатъчно за обезпечаване на индустриализацията, а равномерното нарастване на източниците за обезпечаване на енергийните им потребности е силно ограничено.

Някои развиващи се страни също така се сблъскват с редки за богатите препятствия. Например, при ежедневните прекъсвания на електроенергията и работещите на дизелови генератори електрически мрежи, използването на електромобили ще се окаже нецелесъобразно. Ако богатите страни продължават да се стремят към отказ от изкопаеми горива, а развиващите се не намерят реални и достъпни за тях алтернативи, разривът само ще се увеличава. През април миналата година например, във връзка с проблемите свързани с промяната на климата, Министерството на финансите на САЩ обяви, че прекратява финансирането на проекти за добив на природен газ в чужбина, с изключение на такива в много бедни страни, като Сиера Леоне, макар че 60% от американската електроенергия както и преди се произвежда за сметка на изкопаемите горива. Скоро след това изявление вицпрезидентът на Нигерия Йеми Осинбаджо заяви, че е несправедливо искането страната му да се развива без използване на природен газ.

Напрежението между развитите и развиващите се страни ще продължи да нараства не само поради използването на енергоносители от минерален произход, но и заради технологиите за тяхното производство. Някои бедни страни, като Мозамбик и Танзания, притежават значителни ресурси от въглеводородни суровини, които биха искали да разработят. Но богатите страни считащи себе си за климатични лидери ще продължат натиска върху тях, както и върху другите развиващи се държави, а така също и върху желаещите да работят с тях компании, убеждавайки ги да се откажат от сондиране, даже ако в същото време някои от богатите страни продължават добива на собствен нефт, газ и въглища. А финансовите учреждения ще срещнат съпротива от страна на активистите, призоваващи ги да не подкрепят минно добивни проекти в развиващите се страни. На фона на намаляване количеството от възможности за използване на изкопаеми горива бедните страни могат напълно разумно да си зададат въпроса, защо да не отхапят от изчезващата баница по-голямо парче.

Как да се намалят рисковете

Преходът към чиста енергия изисква комплексни промени в световната икономика и допълнителни капиталовложения в размер на около 100 трилиона долара през следващите 30 години. Няма особени основания да се очаква, че звършването на такова радикално преустройство може да стане гладко, точно и без последствия. Планираният преход би бил достатъчно труден, даже и да съществуваше някакъв координиращ орган, който би проектирал обединената глобална енергийна система, но такъв, разбира се, няма.

Когато светът декарбонизира системата (напълно или частично), много от сегашните рискове в областта на енергобезопасността значително ще намалеят (дори да възникнат нови). Влиянието на нефтените държави и инструментите на влияние на Русия в Европа ще намалеят, цените на възобновяемата електроенергия ще станат устойчиви, конфликтите за природни ресурси ще станат по-малко. Но, ако при тази достъпност, надеждност и безопасност на доставките на енергия други императиви на националната безопасност влязат в противоречие с амбициозните мерки на борбата с глобалното затопляне, съществува опасност екологичните проблеми да продължат да играят второстепенна роля. В случая става дума за различни способи за намаляване на икономическите и геополитически рискове, които могат да възникнат дори при успешен преход към чиста енергия.

На първо място е необходимо законодателите да разширят инструментариума, обезпечаващ енергийната безопасност и надеждност, а така също да се подготвят за неминуема нестабилност. Недалновидно е да се отказваме от съществуващия чист източник на енергия, каквато е атомната енергия. Също така е глупаво да се лишим от стратегическия нефтен резерв на САЩ. Конгресът преждевременно реши да предложи резервното гориво за продажба, имайки предвид неговия огромен обем и предвкусвайки настъпването на пост-нефтената ера. Действително, съобразно ускоряването на енергийния преход, законодателят следва да анализира разходите и ползите в оценката си относно целесъобразността от използването на допълнителни стратегически запаси с цел обезпечаване доставките на природен газ, най-важните полезни изкопаеми, водорода и амоняка. Отчитайки неопределеността по отношение на бъдещите потребности и търсенето, законодателят е длъжен да има готовност да държи част от ресурсите от изкопаеми горива в запас, в случаи, че се наложи тяхното използване в преходния период, когато може да възникне разминаване между търсенето и предлагането.

Друг способ за повишаване на енергийната безопасност на страните е намаляване на рисковете във веригите за доставки. В Европа повишаването на енергийната безопасност не стана за сметка на съкращаване на вноса на руски газ, той постоянно расте, а по-скоро за сметка на реформиране регулиращата база и инфраструктурата, в резултат на което европейския пазар стана по-интегриран и конкурентоспособен. Новите технологии са способни да решат технически и логистични проблеми, но те няма да премахнат конкуренцията, неравноправните позиции или движещите мотиви за защита на националните интереси и максимализиране на влиянието. Най-сериозен риск обаче, като резултат от неспособността да бъдат открити и отчетени тези проблеми, се състои във възможното противоречие на съображенията за националната безопасност с амбициите на климатичната политика. Тогава преходът може въобще да не се състои. А преодоляването на нови дупки по и без това неравния път към въглеродна неутралност светът едва ли ще може да си позволи.

Джейсън Бордоф е американски експерт по енергийна политика и бивш съветник в Белия дом по времето на президента Обама. Професор в школата за международни и обществени отношения на Колумбийския университет.

Меган О’Съливан е заместник съветник по национална сигурност на САЩ по действията им в Ирак и Афганистан. Професор в Харвардската школа за държавно управление "Кенеди".                                             

Превод: Никола Стефанов